Спомен за една Коледа

Майче,
Нали помниш, като бяхме малки, Дядо ни беше абонирал за сп. Картинна Галерия. Там веднъж отпечатаха това писмо. Дълго го търсех и накрая го намерих публикувано тук. Ето чети. Много е хубаво. Ако можеха и другите да го разберат...



Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

Мое момиче,
Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.
Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.
Аз съм твоят баща, Жералдин!
Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!
Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”
Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!
Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.
Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!
Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.
По-добре да говорим за теб!
След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!
В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...
Аз ще умра, но ти ще живееш... Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи... Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!
И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това...
Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...
Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.
Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!...
Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.
Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Как да се оттървем от имигрантите

Откъс от статията на Минет Марин, публикувана неотдавна в седмичното издание на "Таймз" Easy ways to cut immigration and still get the work done

....It is not right to give this work *to low-paid, poorly educated immigrants who speak little English, when we have plenty of people here already who could do it।
Similarly with work that is more obviously unskilled, or low-skilled, like looking after parks and streets and countless other essential jobs, we need not depend so heavily on immigrants when we have huge numbers of citizens who could do it, yet they are often denied the opportunity. I mean people with learning disabilities.
Learning disability is an awkward term. It has nothing to do with mental illness. It means a significant intellectual impairment, or – crudely – a low IQ.
Clearly a person with a mild or moderate learning disability couldn’t usually expect to do a skilled job. But for many doing an unskilled job can be a great joy, a source of pride and independence, as well as useful to all concerned, whether it’s stacking shelves in a friendly supermarket, assisting a park keeper, working on a building site, in a hotel laundry or picking strawberries. And according to government estimates, between 580,000 and 1.75m people here have mild to moderate learning disabilities; that is a huge source of willing workers. Yet despite the known wishes of people with such disabilities, despite the pressure of various lobby groups on their behalf, they find it difficult to get jobs.
Immigrants have brought great things to this country. One of them, rather oddly and recently, is the opportunity at last to talk more openly as a society about the costs and benefits of immigration, without being denounced as a heartless xenophobe or closet racist. Enoch Powell is at last being proved wrong.

* Working as care assistants, or shop assistants, etc

ОРЕЛ С ОРИЗ

Орел без/с ориз

Вчера бях по работа в един от местните "high security, А- level " * затвори , където сe намират задържани закононарушители - извършители на особено тежки престъпления и тези, свързани с терористическите атаки от 2005 и 2007 г. Този изключително строго охраняван затвор няма нищо общо с бараките в България, тук не само птичка не прехвърча, ами и ти самият като служител на пробационните служби не можеш да излезеш, освен ако не докажеш, че си влязъл "законно". Затворниците /един от тях – нашият стар познайник Елвис/, описват килиите като “златни клетки, ама клетки”...Тук на разположение са библиотека, плувен басейн, фитнес зали, телевизори във всяка “стая”....Навън брани затвора един орел, истински орел, огромен, хищен стои и варди на една поляна, на усойно място. Като го видях в първия миг помислих, че е “монюмънт”, както му викат англичаните и не повярвах на очите си, но като се вгледах установих, че това е жива, напълно жива, при това извънредно хищна птица, която сменяше крак - и ту клечеше на десния, ту на левия, мигаше през няколко минути, а ако й скимнеше, се поместваше на по-слънчево да му е по-топло.
Под него бяха поставили леген с вода - да се пощи, или да цамбурка, или вода да пие, не ми стана ясно, но и нямаше време да догледам този "сериал"...Докато зяпах хищника, наоколо си минаваха спокойно хора, служителни от затвора, тупуркаха електрокарчета с разни му там инструменти, похлопваха вериги. Като се прибрах вкъщи, мигом разтворих бумагите и установих, че това е "орел от сибирските степи", така пишеше в една от тукашните книги и, че е бил подарен на затвора при неговото откриване в 2001-ва година....Това е. Клечеше си орелът на топло, но иначе сам - без съпруга, деца и роднини – и той самият като затворниците, дето миеха пода в помещенията отвъд стобора.
Ще питате защо не снимах, та да пратя снимки. Защото миналата година двама-трима, дето се бяха навъртали наоколо и бяха снимали /неизвестно какво и защо/ ги поосъдиха по Закона за тероризма.

А като ме видя, че разтварям книгите и търся нещо настървено, Майк ме попита какво става и като му разказах как съм видяла същински орел, завързан за здраво въже пред сами портата на един от 11-те “A-level” затвори в Кралството, той възнегодува:
“Какво безабразие , какво им е виновна, та да държат нещастната птичка в плен!”


*Особено строго охранявани затвори в Англия, с най-високи мерки за сигурност

БЪЛГАРИЯ? Как къде? В АФРИКА !

Така се случи, че в началото на годината ни насрочиха двудневно обучение в Ливерпул с Министерството на вътрешните работи, или Хоум Офис, както му викат тук. Сред 16-те обучаващи се аз бях единствената християнка. Единствената европейка. Единствената грамотна...Като се изключи полуграмонтият лектор.Е, да говорим ли повече?
Не щеш ли, оказа се, че сред “обучаващите се” има и негър от Мозамбик. По-точно тъмнокож, тук е забранено да се употребява думата “негър”, не знам дали и в България е дошла вече тази мода. Както и да е. Много приятен човек, с маниери, добре сложен, като се представяхме, той каза, че се казва Люк Бебе и работи като преводач от езика зулу...Сещайте се, там приказката за свахата и свекървата, ама с две думи – това, че говори на езика зулу, ми подсказа, че сигурно ще да е и от племето зулу. Няма лошо, но като настъпи междучасието, той се доближи до мен и на кристален български език ми каза “Добър ден, как сте?” ! Боже!
Оказа се, че господин Бебе е учил политикономия, научен комунизъм и всичките ония глупости по време на бай тошова България през 70-80-те години във Варненския Икономически институт. И то не само, че ги учил тез науки здравата, но научил и езика ни перфектно. Учил и руски, но вече го бил позабравил. Което не попречило на управата на университета да го удостои с “награда” – екскурзия до съветския Съюз за отлични оценки. Та така с този г-н Бебе, благодарение на него, имах възможност да се поразговоря и аз на родния си език. Даже участвахме в ролева игра /пиеса/ заедно и аз му бях “клиентка”.Такива ми ти работи. Уж обучението ми в Хоум офис трябваше да бъде на руски, а то какво се оказа – не само че кьорава рускиня нямаше там, но дори се беше появил цял целеничък негър, който говореше български... Преди пиесата да започне, останалите кандидати почнаха да се въртят по столовете си и да шушукат в недоумение – ама как така тази бяла европейка и този чернокож говорят на един език? Някой от тях излезе с мъдрото заключение, че това е така, защото България е в Африка и всички се успокоиха.
На прощаване си разменихме адреси. Оказа се, че г-н Бебе знае български език не само благодарение на университета, но и на факта, че е бил женен за българка. Тя обаче, като стъпили на английска земя “го развела” и сега бил самотен....М-да---- Та си стягал багажа обратно за Африка .

Чудя се всички тия работи по-горе - плод на случайност ли бяха...?

*Имената на лицата и географските места не отговарят на действителните

източник - ЛитерНет ©, Анна Койчева©

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6617&sid=32 :)

ОТЧЕТО

ОТЧЕТО

Оня ден отиваме с Майк на една писта, където той работи чат пат като инструктор на спортни коли। Пистата е в отдалечените поля и нивя на Уелс, та, по едно време не щеш ли, подир обедната почивка се задава втората тумба клиенти, дето друга работа си нямат, ами да харчат по 100-200 лири за 15 минути удоволствие да яхнат някоя скоростна кола...Удоволствието се заплаща. Та гледам измежду тях и едно отче се изтупанчи, ама не му стига наглостта, ами си седи с попските одежди...??!! Брех, викам си, да не би да иска да каже, че очаква работа да му се отвори, та е дошъл предвидливо облечен, а сигур и Библията и опелата си беше нарамил...Брей! Инструкторите се оцъклиха и никой не рачи да го вземе в неговата кола. Предната нощ имах много лош сън, дори на сън ме побиха тръпки от една гледка. Станах, събудих се, ама очаквах нещо, то не може сънят току така да се размине. И то не закъсня. Тръгвам аз на крачна обиколка из околните поля, защото докато Майк е на пистата и работният му ден изтече, има доста време да мине. Та и този път - тръгнах аз, екипирана и весела, но този път пеш, а обикновено други години като идваме в Уелс, ползвам сгъваемото си колело. този път то остана в багажника, но и по-добре, че заваля, а то не е много устойчиво на хлъзгав терен. та вървя си аз бодро из полята около пистата и знам, че наблизо има частно летище, а там - кафененце. Упътих се натам, колко да има да няма 2-3 километра, нищо работа, нито е изморително, само дето вали, та си облякох якето. Съдбоносна грешка!Като приближавам към летището, минавам през няколко ферми. Гледам из тях пасат добичета, ту овце, ту говедца. но не щеш ли на една от поляните се бяха разположили към 40-50 бика или бичета. пасяха си те, но щом като ме видяха и като под команда най-близко пасящите до оградата почнаха да приближават на галоп. А оградата - скована от дървени колчета и бодлива тел, ама колко му е тия му пусти 40-50 бичета да я съборят. Вървя си аз по пътя и ускорявам ход уж да се отдалеча бързо. Пред мене е пътят, до мен вдясно друга телена ограда и друга поляна. Реших ако стане беля, да я прескоча и да се спасявам в другата поляна. Но тогава ми хрумна да почна да им говоря. И като им заговорих на английски, така, както си говоря на котката - няма нищо миличко, всичко е наред, миличко, айде сега да си идеш обратно, и те като че ли взеха да кандисват и да спират да търчат към мен. Ни жива ни умряла се озовах пред кафенето на летището и гледам някакъв дядка в галоши и кофа с вода си мие джипа. Абе викам му - господине, на тия бикове не им ли е малко хлабава оградката, а той: "няма нищо, няма да посмеят, те са като котки..." Леле!Постоях си в кафенето, съблякох якето и чак тогава си спомних за един филм, който бяха излъчили по телевизията тук преди 4-5 години за една америкканка, страдаща от аутизъм, но изключително надарена като учен. Та тая същата луда беше написала книга за психологията на кравите и биковете, даже я даваха как отива на полето с тях, говори им, ляга си на тревата и те идват до нея, душат я, милват я....Та тя беше стигнала до заключението, че биковете се дразнят не толкова от червения цвят, колкото от шума на коприната, която размахват тореадорите пред тях. А шумът на моето яке явно приличаше на тоя шум. Освен това беше рано сутринта - преди 8, аз бях единствената на полето, при това непозната,при това движиеща се пешком...По едно време дойде фермерът, после - и жена му. Да, ама те не смеят да излязат от колите си, те не ходят пеш въобще.... На връщане се прибрах, без да ми пука, но макар, че пак валеше, дори и през ум не ми мина да си обличам якето...Вървях си през дъжда. Хем ме валеше мен, хем и биковете ги валеше, но те си кротуваха зад оградата.А някои разправят - силна съм била? нито съм силна, нито съм смела, просто се овладях, а и Господ ми помогна, да знаеш!Та думата ми беше за отчето, явно не случайно е било присъствието му там. Като си тръгвамехме него ден с Майк от Уелс и той ми каза " ама туй отче спечелило на томбола билет за спортна кола и решило да дойде да се пробва на пистата, вместо да даде билета си на някой от паството си”...Ами да, хубаво щеше да бъде, ама то отчето явно беше стиснато,или пък суетно, или пък му беше скучно да си седи в черквата в неделя след службата...По едно време някой му подшушна, или пък то само се присети, та свали попската одежда. Под нея си седеше още с пижаменото горнище. Но това не е нещо необичайно, каза Майк. Нормално и даже печелиш уважението на паството ...Такива ми ти работи

Източник:
ЛитерНет © Анна Койчева

Поща от Гринуич

Като гледам Англия,
виждам накъде отива България

Човешкият опит показва, че между охолство и фантазия няма допирни точки. В този ред на мисли един английски професор наскоро зададе въпроса: дали нищетата има вина за ниските показатели на продуктивността, или изобилието трябва да носи отговорност за това ?...И си отговори сам: “Нито едното, нито другото. 40-50% от продуктивността на човека се предава по наследство.”

А останалото?

От 2004 - годината, в която на европейската софра седнаха още дузина новопоканени джуджета и Брюксел от Снежанка се превърна в тяхна мащеха , не друг, а Англия и Северна Ирландия жертваха работните си пазари и ги пооткрехнаха за няколко тях. От тогва насетне едва ли има англичанин, който да не си е посипал главата с пепел, а ако не с пепел, то с каквото има под ръка – само и само да спре потокът на имигрантите, а източноевропейците да си идат обратно по родните места. Защо? За първи път в историята на Албинона, англичаните се сблъскаха с феномена “полски работник”, а покрай това и с – ценностната система на източноевропейците и с техните икономически мотиви. Банките се впуснаха в надпревара и ласкателства как по-бързо да приберат парите на полските “чудотворци” и мигом наеха преводачи от полски на пълен работен ден, а английско-полските речници се превърнаха в най-търсеното четиво в книжарниците. Из градове и селца в Кралството започнаха да щъкат полски тирове, натоварени до уши с полски колбаси, полски хляб и полски подправки. Не след дълго вестникопродавците, а след тях и бакалниците започнаха да отстъпват под наем рафтове си за полските сладости, докато един ден търговците на същите тия полски деликатеси не изкупиха самите вестникопродавници барабар с бакалниците. Няма да е пресилено ако кажа, че днес едва ли има град в централна, източна, западна или южна Англия, който да не разполага поне с един полски магазин, или закусвалня.
....
След 2007, когато България и Румъния понечиха да бръкнат с черпака в супника, но ги плеснаха през ръцете, тукашните все по-често започнаха да си задават въпроса: “Кои са тия намръщени, ниски и мургави мъже и жени, които приличат досущ на индийци, ама не са като тях и вместо в аптеки и адвокатски кантори, мият старчески домове, метат метрото, или опъват по строежите?” Как кои? Румънци и българи.
За “тях, мургавите”, както и за поляците, англичаните имат и още едно нарицателно: “китаецът на източния блок”.
....

“България е това, което Англия беше преди 50-60 години” – казва с умиление съседът Боб, който от 4 години насам посещава редовно родината ми и даже си е купил къща край Търново. “Чудно! В нашия град, ох, все не мога да му запомня името, та там има един магазин и в него продават всичко, а по улицата ще видиш магарета, каруци, хората си гледат кокошки, прасенца и крави в дворовете, садят зеленчуци в градините, черпят ни домати ... Това вече го няма в Англия, тук всичко идва по интернет и от Китай.

И все пак, след 50 години за България сигурно ще се пише , ако не друго, то това : “Едно време на българската трапеза присъствали традиционни ястия като: боб яхния, шкембе чорба, баница с тиква, тутманик, но те бързо били изместени от дюнери, бургери, пица, китайски рулца и др....”

А как е било около Гринуич?
През 16-ти век традиционното английско ястие е пирогът с месо от гарга, а ако нямало гарги, замесвали каймата от врани, гълъби, врабчета и каквото падне. По-късно историята сочи, че по време на Кралица Виктория, гореспоменатият пирог е изместен от лебед, при това цял, и то печен в тава. В апогея на Индустриалната революция, лебедът бил изместен от Mandarin duck, т.е от китайската патица.

Източник:

ЛитерНет
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6554&sid=32

Цигани....Или само така ни се струва?

Цигани ли сме, или така ни се струва?

Напоследък имах няколко изненадващи срещи с българи, български турци и...цигани...Знаете ли, че най-хубавите думи за българския език не съм чувала нито от руснак, нито от поляк, нито от българин, а тъкмо от...едно турче. "Много хубав език е българският език,- каза и продължи: Като ми приказват на български и сякаш ми галят ухото”...
Видях се с това турче преди месец. Поводът? Сбиване. Един местен пияница ги нападнал, овикал, опсувал, хвърлил тоягата си по тях и те като се втурнали да се защитават, оня взел, че се спънал и паднал....От там насетне полиция, камери за наблюдение, записи, следствие, разпити, повдигане на обвинения, съд...
Ден след това се наложи да отскоча до друг град, в съвършено различна посока. там наше момче Янко, добруджанче от Добрич, от милия ми квартал Изгрев, роден през далечната 1980, което ще рече, че когато си карах разпределението там в качеството си на участъков лекар, Янко е бил поотраснало хлапе, но пак е търчал из гьоловете на "Изгрев-а"...Та не видиш ли, дошло туй Янко не другаде, а в далечния Албинон. Български не знае да говори и пише с огромни трудности и грешки, не е за разправяне, та трябваше сама аз да се червя пред полицията и да обяснявам, че момчето е "dislexic" и затова трябва кака му Севда да пише вместо него...А поводът? Шофиране на кола без застраховка...Но на Янко сърце му широко, не му пука много, много от това, че полицията ще предаде нещастното Пежо 404 за вторични суровини, а най-се тревожеше за съдбата на приятелката си. Приятелката е 20 годишна мома англичанка, която още в 2 ч на обяд бе навирила тенекиената опаковка с бира и водка...Гугукат си с нея на английски, тя даже му "превежда" - "Don't worry, come down"....Нейсе Приключихме, а на изпроводях Севда ми вика "Благодарим ти како, ако има нещо пак да си ти..."
На следващата нощ ме викнаха пък в още по-различен и далечен град? Къде и защо? Ами много просто - трима българи-юначаги-бригадири се правели на Джеймз Бонд през него ден и с разни клещи и отверки се опитали да поотскубнат туй и онуй етикетче от няколко чифта маратонки, якета и пуловери и тъкмо да ги изнесат от магазина ни лук яли, ни лук мирисали - и ги закопчали. Право в участъка. Защо крадохте бе? Ама как ще сме крали, въобще не сме, само дето имахме тези отверки и клещи, ама те бяха за колата...
Нейсе.
Защо ви разправям тия неща? Чудя се какво впечатление имат тукашните за нас, българите. Цигани ли сме или само така ни се струва? От една страна и сравнение не може да става между мискините, описани по-горе и дузината българи, които опъваха денонощно във фермата "Лътън" на полето с ягоди. Тези българчета бяха пристигнали през април от различни краища на България /Пазарджик, Ямбол и Сливен/ да заработят за следването си и се разминаха на косъм със смъртта, когато през август носещият се с бясна скорост техен автобус се обърна на слизане от Алтън Тауърс. Този път не друго и никакъв мургав цвят на кожата, а пропуски в познанията по география на англичаните поставихя България в Африканския контенент.

LONDON (Reuters) - By Peter Griffiths
Three people were in critical condition on Tuesday after their coach plunged down an embankment following a day trip to the Alton Towers theme park, killing one passenger.The passengers, from Poland, Latvia, Lithuania, Romania and South Africa, were on a coach trip from Peterborough that had just left Alton Towers. The driver, from Lincolnshire, was seriously injured.


Чудя се случайно ли бе?

*Имената на лицата и географските места не отговарят на действителните

Източник ЛитерНет, Анна Койчева ©

- http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6617&sid=32 :)