четвъртък, 19 декември 2013 г.

КЕНТЪРБЪРИЙСКИ ЯБЪЛКИ ***ОТКЪС***


ГОЛЕМИ ЧЕРНИ ОЧИ

 

 

 

 

“ Тя казва, че имам големи черни очи. Казва и, че съм целият черен като нощ, та очите ми светели като зелени семафори в нея.

Чакам я да се събуди, да отвори перденцата и това е сигурен знак, че в къщата е вече топло и има нещо за хапване.

Понякога ме поканва да спя при тях и аз съм толкова благодарен! Търкалям се по пода и виря крака нагоре, а тя щрака наоколо с една черна кутийка, отдето излизат светкавици като по време на дъжд, смее се и показва  на  господаря как в едно такова  малко прозорче съм се побрал аз, целият аз! После занася кутийката на бюрото, снажда я с някакво шнурче, натиска едно копче и от това голямата машина с екран като на кино оживява. Господарката най-си обича таз машина и по цели дни и нощи  дращи нещо  по една чинийка най-отпред. На нея няма за ядене, ама е пълно с дребни бели плочици, дето мърдат като ги натисна с лапи. Но господарката за това не знае и ме оставя на воля в стаята докато ги няма.  Веднъж тя разля чаша с някаква кафява течност и от това плочиците залепнаха и аз повече не успях да ги разиграя...Донесоха друга. Лапите на господарката са топли и меки, но имат израстъци, та й е по-лесно от мен да си играе с плочиците. Аз се покатервам на коленете й, тя ме милва да кротувам и аз гледам как на екрана вместо филм, оживяват дълги чертички и боички, от които  нищо не разбирам. После господарката ме сваля на пода, взема четката от стената и почва да ме реши. От това ми става толкоз драго на душата, че понякога я сграбчвам и гризкам... Спомням си детството, когато с моята сестричка си играехме безгрижно във фермата. Мама ни беше родила тъкмо пет, а старата стопанка нямаше нито време, нито нерви да ни готви, нито да ни  води по доктори , та един ден се намерихме всите накуп в котешко-кучешкия хотел. Това беше най-страховитият преиод в моя двайнайсет годишен котешки живот. Единственото удоволствие, което получавахме, бе всяка неделя сутрин да ни решат с една  рошава четка с дълга дръжка. Но с нея решеха всите котки в приюта, та аз бързо прихванах някаква  лоша  болест. Дойде най-подир  един възрастен  господин и той отсъди: това семейство тук, а онова – там. Така и стана. Аз си намерих работа на домашен любимец в една възрастна госпожа. Тя е глуха и сляпа с едното око, та като се звънне на вратата, аз съм този, дето бута с гърди и лапи, отварям и душа да разбера кой е гостенинът. Няма страшно. Тя си има само един приятел. Старият Бърни, който идва да подрязва градината. През лятото се крия под тежките  зелени храсти на лаврата, но през зимата е страшно. Възрастната госпожа не ме пуска да спя в къщата, а ми е постлала в гаража. Но аз като бивш любимец номер едно, не мога да преглътна таквоз унижение, та бързо се разшавах из махалата и от къща на къща, попаднах на моята  сегашна мила добра господарка. Прекрасно е това да имаш две къщи! Колко му трябва на един котарак да бъде щастлив! Една милувка и паничка с вода...А храната сам си я изкарвам сам – пълно е с мишки наоколо...А сега на работа, че пак падна сняг...

 

петък, 6 декември 2013 г.

КЕНТЪРБЪРИЙСКИ ЯБЪЛКИ - ПРЕДИСЛОВИЕ


ПРЕДИСЛОВИЕ

 

 

Ще ви помоля да ме извините,

ако съм смесил хора знаменити

със низшите по общия ни друм.

Отдайте туй на простия ми ум.

Джефри Чосър 1378

Из „Кентърбърийски разкази“ /превод Александър Шурбанов/

 

 

Градчето Кентърбъри - част от община Кент,  е разположено насред  обширните  овощни  градини на Юго-Източна Англия. Така се случи, че преди време  животът ме довя тук.  В едно от моите раншни „Писма от Обединето от Кралство“ /Изд.  „Литернет“, 2006 / писах учудена от китните ябълкови градини.  Тогава не знаех, че в Кентърбъри  виреят ябълки . Нали почти всичко се внася от Индия, Пакистан или Испания ... А ябълките не се отличават особено  от нашите  в България. Вкусът им е кажи-речи същият ,  сортовете,  цветът и големина – познати, а като се прибави и фактът, че ги берат българи /наред с другите бригадири, прииждащи всяко лято от „бедните източноевропейски държави“/, кръгът се затваря.  С годините  към онази случка се прибавиха нови и нови и кентърбърийските  ябълки в моята градина трябваше да бъдат обрани. Вярвам, че реколтата ще ви се хареса.

 

Ани Койчева

 


*Имената на всички лица са измислени, а названията на  населените места и имения  не отговарят на действителните

сряда, 20 ноември 2013 г.

КЕНТЪРБЪРИЙСКИ ЯБЪЛКИ - СБОРНИК РАЗКАЗИ

Сборникът разкази „Кентърбърийски ябълки“  е своеобразно  продължение на дебютната книга на Ани Койчева  „Писма от Обединеното Кралство “  десет години по-късно.С много хумор, самоирония и смях през сълзи авторката повдига завесата на една друга географска ширина, чиито герои  може и да  не са чували кой е  Бай Ганьо или  Андрешко, но живеят, общуват и разсъждават като тях. А в това време недалеч от Нулевия  меридиан на Гринич,в овощните градини  на Кентърбъри продължават да пристигат берачи на ябълки ... Събирачи на мечти.

неделя, 28 юли 2013 г.

КОЛИБАТА НА ЧИЧО ТОМ


Колибата на Чичо Том
На Галя

....
Като ме видя такава умърлушена, старият санитар Уелингтън, приседна, помълча, после попита дали може да ми предложи чай, или навярно кафе? ....

 /Пълният текст е публикуван в сборника "Кентърбърийски ябълки", издателство Сиела ноември 2013/

 

неделя, 14 юли 2013 г.

ЖЕНАТА НА ПОЛКОВНИКА


ЖЕНАТА НА ПОЛКОВНИКА

 

....В отделението доведоха нов болен. Казваше се Джеф и беше на 88 години. Запазен мъж, личеше си, че е бил хубавец на младини. ....

 /Пълният текст е публикуван в сборника "Кентърбърийски ябълки", издателство Сиела ноември 2013/

НАГРОЧИЛО СЕ Е НЕБЕТО


НАГРОЧИЛО СЕ Е НЕБЕТО

 

...Веднъж в края на февруари  трябваше да предавам дежурство на един колега, дето малко познавах. ...

 /Пълният текст е публикуван в сборника "Кентърбърийски ябълки", издателство Сиела ноември 2013/

събота, 13 юли 2013 г.

СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

Слънчев лъч през прзореца


....М-да, лоша новина. Така беше озаглавено писмото на сестра ми. Заглавието като един озъбен гущер, чакаше да отворя и прочета написаноото, а после да се изхлузи из камънаците – а аз -ухапана да се чудя как така и отъкде се взе тази лоша новина....

 /Пълният текст е публикуван в сборника "Кентърбърийски ябълки", издателство Сиела ноември 2013/


понеделник, 14 януари 2013 г.

Летище без име

Август 2012 ... Прибрах се вчера през девет дерета в десето, сменях полети и общо пътуването ми продължи колкото едно отиване до Америка. На летището в София понечих да ти изпратя съобщение , но по незнайни причини то не замина /въпреки, че имах достатъчно кредит в телефона си/. Та текстът звучеше горе-долу така „Ще ти пиша като се прибера.Скоро ще почнат да прибират стадото в кошарата, демек – в самолета. Пълно е с руснаци, цигани и виетнамци. Има и книжарница. В нея продават Плейбой. Тоалетните са чисти, може би защото никой не ходи в тях, но иначе бравите са счупени и водата по незнайни причини е спряна. Има и две чистачки, които най-вече чисят в безмитния магазин при парфюмите.Касиерката не дава касови бележки и изчислява курсовете на валутите по някакъв неин стандарт. Няма начин да не се оправим в близките 20 години.Ани“ . Като се замисля, всъщност - какво повече има да се оправяме? Нали за това мечтаехме. Едно време само от Кореком можеше да се купи шоколад Тоблерон, а сега го има навсякъде – даже по трамвайните спирки и не е чак толкова скъп. Продават се всякакви филми и всякаква музика, няма цензура и нищо вече не е забранено. Нали към това се стремяхме...Какво още ни остава да бъдем щастливи? ...Съобщението събираше само 300 знака и нямаше как да ти разкажа в него, че като влязох в книжарницата, първото нещо, беше да попитам една от двете книжарки: - Извинете, имате ли последната книга на Деян Енев? Книжарката беше заета да обсъжда с колежката си – книжарка номер две как предишната вечер докато пазарувала в Мол-а на „Черни връх“ и се чудела дали нейният ще яде, или няма да яде чешка шунка, накрая решила и купила и от чешката и, от холандската. Моят въпрос прекъсна разговора им - Коя? За пръв път чувам за нея... Отвърнах й, че не става дума за „нея“, а за него – за писателя Деян Енев. Тя се връцна нервно и погледна многозначително към колежката си. Помислих, че една от двете поне ще надникне в компютъра. Оказа се, че съм проявила голяма наивност. - Нямаме го, госпожо, потърсете на Славейков, - каза втората. В това време в книжарницата нахлу една тумба руско-говорящи и някакъв виетнамец. Мъжете и децата, които водеха с тях, се отправиха към рафта със списанията „Плейбой“ и „Пентхауз“, а жените останаха да разглеждат картичките. Преди да си тръгна, за всеки случай реших да попитам дали пък не е преиздаван наскоро Чингиз Айтматов . Книжарка номер едно отново погледна ядно и ме клъвна в упор: - Заглавие да ми кажете? Казах й какво търся. Тя обаче не беше чувала нито за „Джамиля“, нито за „Тполчице моя, с червена забрадка“. Сигурно не беше чувала и за самия Чингиз Айтматов. И тъкмо да понечи да продължи за холандската и чешката шунка, колежката й се провикна иззад касата: - ...Но иначе имаме „Беда в червена рокля“ и ви я препоръчвам. Нали търсите нещо развлекателно?... В самолета ми се падна да седна до някакъв холандец.Той и неговите трима колеги пътуваха за Дюселдорф, но през Мюнхен им излизало по-евтино. От дума на дума стана ясно, че имали бизнес в Пловдив и трябвало да срещнат някакъв клиент там. Сигурно ставаше дума за лалета. А може – и за марихуана. Попита ме какво правя в Англия. Какво ли наистина? Отвърнах му на две-на три как са се развили събитията при мен през последните дедет години. Той слушаше, слушаше и мълчеше, а накрая отсече: - Да, и при нас има много българи. Има и румънци и поляци. Чудя им се защо предпочитат Холандия пред родните си места? Само като сравня какво беше положението в Източния блок преди десет години и сега...Вече имате всичко – супермаркети, автомобили, мобилни телефони. Толкова много неща се промениха. Недоумявам наистина... В това време мина стюардесата и предложи закуска. Закуската се състоеше от две парчета черен украиински хляб с резанче сирене между тях и задушени моркови. Холандецът се намръщи, че хлябът бил стар - Тогава се оплачете – предложих аз. Той се разсмя и не само, че не се оплака, ами погълна сандвича като гъсок и попита за десерт. Такъв нямаше, но ни предложиха доматен сок и минерална вода. На летището в Мюнхен го зърнах в една от кабините за пушачи. Макар, че цената за 15 минути ми се стори бая солена, това островче „на спасението“ беше претъпкано с настървени от абстиненция пътници, идващи от всички краища на света и той нямаше как и на кого да се оплаче. Вече бяхме в Западна Европа. До полета за Лондон оставаше цял час и аз се разположих на пейката, сякаш щях да векувам на нея. Точно срещу мен една пъргава сомалийка продаваше стъклени бижута и баварски сувенири в едно лъскаво магазинче. Беше усмихната и съпричастна към останалите цветнокожи пътници, които се отбиваха при нея. В съседство се редуваха гишетата за полети до Киев, Щатите, ЮАР, Пекин и Делхи. От другата страна бяха тези до Тимишоара, Мадрид и Лондон. Имаше и ресторантче, в което келнерката беше от Румъния. Дочух я да си говори с една нашенка...на руски. По едно време коридорът се изпълни с весела врява и една тумба русоляви деца, поне 30 на брой се отправи към ресторантчето. В началото помислих, че са германчета, но после дочух руска реч и да се споменава името на Дракула. Сигурно ще да бяха руски еврейчета на път за Румъния. До мен на пейката седна някаква китайка, която мигом захвана безконечен телефонен разговор на нейния странен език. По-късно забелязах, че до нея беше седнал някакъв човек с качулка. Виждах само профила и как шепнеше нещо. Профилът беше изящен и на фона на оловно-сивото мюнхенско небе, беше ясно, че човекът произнасяше молитви. Покланяше се, след това докосваше устни до дланите си, сякаш ги целуваше...Като приключи ритуала, отметна качулката и оттам се разстла една чудно красива дълга коса. Оказа се, че е жена. По-късно в самолета за Лондон седна на седалката пред мен, раозтвори книга и през цялто време чете. Когато настъпи време за вечеря, стюардът се обърна към нея със „сеньора“ и й поднесе вегетарианско ястие. Германците са безцеремонни и много-много не си поплюват в кухнята. Този път яденето беше шунка с пъпеш и шоколадов мус. Пакистанецът, който беше седнал до мен, отстрани с особено внимание месото, но изяде с огромно настървение сладоледа. Приятелката му обаче дори не си даде труда да отвори кутията. Седяха и сушаха айподите си на път към втората си родина – Англия. Когато по-късно ги видях за последно на летището, вървяха по различни коридори и по нищо не си личеше, че се познаваха, нито, че бяха пътували заедно....И така до следващия път, до следващия таен „уикенд“ някъде по тайните кътчета на Европа.