четвъртък, 26 юни 2008 г.

Писмо по случай една трогателна годишнина , Ани Койчева












Родопското село Проглед на 117 години






Ани Койчева







След броени дни на поляната пред чешмичката в областта “Тузлата”, досами разклона за Рожен и Пампорово, прогледчани ще се съберат на среща събор.И макар тази година да не е юбилейна (117) за Проглед, няма как да не съм мислено там сега и да се чудя как изглеждат боровете и пътечката след ресторантчето. Минали са много години от детството, когато Дядо ни водеше - нас двете с моята близначка, там, ала и досега не забравям мириса на бор и чеверме, писъка на гайдите, родопските носии, миндилите (престилки) на жените и хората, дето се извиваха. Нейсе, думата ми бе за годишнината. Мисля, че времето е настало, а и никога не е спирало да напира за нов прочит на стари истини, особено сега, когато напрежението между турчеещи се и българи не секва. Дори в чужбина срещам такива, бригадири, който пита. Идват на летни “стажове” и забравят да се върнат. Берат малини. Сякаш няма малини в Родопите. Питам ги какви сте, откъде сте, турци сме – казват. Ами като сте турци, говорите ли турски? Не! Откъде сте, пак питам. От богутевските села... Като че ли богутевските села са сто. Ха де! То е едно и е малко родопско селце. Ходили сме там заедно с цялата фамилия. През лятото тръгвахме от Смолян, прекосявахме Смолянските езера, после Чепеларе, Проглед... Соколовци, Момчиловци, Манастир, а по-натам – Мадан, Рудозем... Имаме снимки с деца – наши връстнички – българи мохамедани. Една от тях се казваше Бинка. Още я помня. Кротка, с тънки дълги плитки. Какво ли прави сега? Къде ли е? А Богутево - то не е далеч от Проглед. Имало е и все още живеят българи мохамедани там. Ама тия българи мохамедани са си българи, нищо, че вярата им е мохамеданска! За това се бореше Дядо. Но както често казваше “Един прави, друг разтуря”....Няма да го забравя - жив и пъргав за годините си, Петър Маринов пристигаше в София и още както е с дрехи, сядаше на трикракото столче пред телефона, разтваряше пооръфано тефтерче с телефонни номера на скута и почваше да върти шайбата. Въртеше бавно и упорито. От другата страна на жицата проскрибуцваше ту писклив гласец на секретарка, ту нахакан говор на някой млад компютърен маг. Дядо се отнасяше със страхопочитание към този вид хора, защото за него писането, издаването и печатането на книга беше свещенодействие. През ръцете му и всичките години на живота му, изпълнен с борба, отстояване на вярата, много лишения, но никога униние, бяха минали десетки книги, разкази, поеми, пиеси, статии и публикации. При все това книгопечатането за него си остана дело свято и неприкосновено. Та и тогава. С много мъки и безброй ядове, но никога - отчаяние, Петър Маринов успя да събере, подготви и отпечата книгата “Сто години Проглед”. Тогава трябва да е бил на 89 години. Едновременно с това, през недалечната 1993 той подготви да се отпразнува и юбилеят на село Проглед. Било е преди 17 години, а сякаш – вчера.Но да не разтуряме магията на спомените.Честита годишнина Проглед, Родопи и България!Големият родоповед Петър Маринов за стогодишнината на селото

"През лятото на 1978 г. по случай стогодишнината от Освобождението на България от турско робство населението на село Проглед по инициатива на Йосиф (Сивко) Гайдаров, Петър Маринов, Жорж Марков и др. бе решило да ознаменува това като устрои събор среща на всички прогледци и караманци, живущи в селото, с разгласа да присъстват и всички изселници из разни села и градове на страната. Издадена бе и разпратена покана с предложение това да стане на първия неделен ден 6 август 1978 на местността “игрището” край ливадите на “Тузлата” срещу селото.За обща изненада тази среща събор бе забранена от тогавашната власт – комунистическата партия и кметовете от селото и от Чепеларе с мотив: “да не се спъват селскостопанските задачи”! Поискано бе да се пусне ново писмо възбрана в този смисъл. Благодарение обаче на комуниста Йосиф Гайдаров, дошъл нарочно от Пловдив, такова писмо не бе пуснато и въпреки забрната съборът среща се сътоя на уречения ден, проведе се най-сърдечно и тържествено, особено с придошлите изселници! Накрая се реши: тези срещи събори да стават традиционно всяка година на първия неделен ден от месец август (в послединте години съборът се провежда на всеки първи съботен ден от месец юли, а не през август)."◊ Очаквайте в бр. 7 (104) спомените на големия родоповед Петър Маринов за 100-годишнината на с. Проглед:. Как чествахме 100 годишнината на село Проглед – 1892-1992. Как се създаде книгата “Сто години Проглед”.
Автор: Ани Койчева

Източник ЛитерНет
http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=6156&sid=25

От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно, Ани Койчева - пътепис



От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно, или
По следите на пушената сьомга

Пътепис



1. Оръжията на Кинтор


Едно време в детските години в двора пред къщата ни в Пловдив играехме с едно момиченце на име Кирилка. Накратко й викахме Кика. Сега Кика е известна флейтистка, обикаля света и е на “ти” със Щурците. При последното ми ходене в България даже ме запозна с един от тях, на когото тутакси забравих името. Ала “КИКА” не е име което лесно се забравя. КИКА /Комисия по Контрол над Ядрените отпадъци/ е названието на британската агенция, отговорна за чистотата на риболовните зони в Кралството. Сградата на КИКА заема скромна ивица от скъпия и прескъп Уестминстър в централен Лондон. Съседни простройки са Централата на британските затвори и галерията Тейт. Ако си с кола и искаш да влезеш в Уестминстър, плащаш не само паркинг /средно 2 лири на час/, но и такса “задръстване” /10 лири/. Та затова не е чудно, че държавният служител идва на работа с раничка на гръб , шлем и велосипед, за който кметът на Лондон още не е измислил такса и паркинг.
Но думата ми бе за КИКА, където в началото на февруари, ден след моя и този на близначката ми Рожден ден, посрещам същинска руска делегация от Руското Министерство на отбраната. Братушките, да ги наречем Вася, Гена и Женя пристигат в апогея на дипломатическата криза между Русия и Великобритания, но не са чували нищо за нея...Или поне така казват. Женя /Евгения/ е девойка на 24 години, “незамужная женщина из Москвы” а Вася и Гена изглеждат като нейни “батковци” бидейки на моя и отгоре възраст. Единият е от Мурманск, а другият – “от Питер”, сиреч Петербург. На мен е отредено да ги придружавам в околосветското им пътешествие из британските риболовни зони на Северния Атлантик, Северно и Ирланско море.

След изтощителния маратон от две безкрайно дълги и засукани презентации, шефовете в КИКА ни поднасят “обяд”, който се изразява във “finger food”. Хапки с пръсти, или храна на крак – както искате го разбирайте, но аз така и не успях да разбера нищо от този обяд. През цялото време устата ми трябваше да приказва, докато тези на моите клиенти - “братушките” от ледниковия период нагъваха лакомо безплатния обяд.
Имаха уж още една презентация, но времето дотолкова напредна, че чиновниците я претупват на две на три и най-подир тръгваме към летище Хитроу.
След кратка препирня около издаване на картонени самолетни билети, защото “руското правителство няма вяра на електронни такива” , братушките мирясват. Идва ред на багажната проверка и обиска, което на летище Хитроу, както и на повечето летища в Англия, Шотландия и Северна Ирландия включва и събуване на обувки. Самолетът за Абърдийн излита с половин час закъснение, но в салона е уютно, монитори над всяка седалка показват през 15 минути къде точно прехвърчаме, стюардеси поднасят вечеря – парена сьомга с картофена салата и неусетно се приземяваме в шотландсия град-побратим на Габрово. Преди много години, по време на един фестивал на хумора, абърдийнци бяха обявени за “габровците” на Шотландия, та от тогаз стане ли дума за Абърдийн, все се оглеждам за котки с отрязани опашки и на таз географска ширина, на която съм тук от известно време.
В Абърдийн котки не видях, но улиците бяха тъмни, къщите - неосветени, а пред магазините нямаше жив човек. Беше само осем вечерта. Веднага изказах предположение, че това е така, защото населението икономисва гориво и топливо, но Гена беше на друго мнение:
- Зачем? Они наверное решают свои дэмографские вопросы.

Горното умозаключение смая до такава степен “незамужная женщина Женя” , че на идната бензиностанция спираме да се поразтъпче.

“Оръжията на Кинтор” се нарича хотелчето, в което ни е отредено да отседнем. Десет дни преди Св. Валентин тук се вихри вечеринка по повод празника. Във фоайето се носи ухание на ароматизатор за тоалетни, от масата до стената ни гледа въззеленясъл аквариум с 2-3 отегчено зяпащи и блуждаещи гупи, на регистрацията е пусто, а от полуоткрехнатата врата се вижда нечия ръка, която бъзика компютъра.
Накрая регистраторката идва.
Регистраторката – и тя е девойка на около 24 години. Дали е замужная женщина или не, няма значение, облечена е в фанела с дълбоко деколте, от което прелива огромен бюст с татуировки. Регистраторката хич и не си прави труд да спести гледката и братушките любопитно надничат в пазвата й.
- Резервация за пет стаи? Къде ти? Има само три стаи в наличност, казва и заплашително разклаща бюст.

Някой от “Оръжията на Кинтор” умно е решил, че Женя, Гена и Вася бидейки с руски имена, са едно семейство и като така за тях е оправена семейната стая на хотела, голяма чест!
След доста суетене, ровичкане в компютри, звънене по телефони и квартирни агенции “оръжията на Кинтор” се прибират деколтето, а ние с Ръсел /английският ни придружител/ поемаме към друг хотел. И двамата сме единодушни по въпроса – пародията на хотел,описана в телевизионния сериал “Faulty Towers” /“дефектните кули”/ ряпа да яде пред нашите собствени неволи в “Оръжията на Кинтор” .

Следващото хотелче е прекрасно малко семейно бунгалце със спретнати стаички и подострени моливчета на нощните шкафчета. Моливчетата са тънички и късички - с големината на детско кутре. Дори да си отнесеш такова едно в къщи, няма да ти свърши работа за повече 2 дни. Е, какво да говорим – абърдийнци, или габровци – няма разлика.

На свой ред аз също ще спестя хартията и мастилото и няма сега да ви занимавам с презентации в щаб-квартири и делови срещи с ветеринарни инспектори, дето се случиха на другия ден, защото – такива бол в българските ХЕИ.
Следобеда потегляме към Петерхед.
Петерхед, или “главата на Петър”, както остроумно го нарече една ветеринарка, е оживено пристанищно градче, разположено “накрая” на Шотландия и последно на сушата. Тук е рай за скумрията и херингата, което обяснява изобилието от рибопреработвателни фабрики, кораби, заводи и хладилни складове. Работниците в тези заводи са предимно източноевропейци – поляци, литовци, латвийци, унгарци... Българи не чух, нито видях. В миналото обаче българското присъствие е било доста осезаемо. Според Роберт, един от директорите на местна рибопреработвателна фабрика, през 70-те и 80-те във водите край Шотландия редовно са ловували български траулери. В Петерхед се намира и един от най-големите и строго охранявани затвори на Великобритания, където се излежават присъди за особено тежки престъпления. В средата на миналия век тъкмо такива затворници са строили пристанищната стена на Петерхед.
Обядът в чест на “братушките” го плаща местната фабрика “Скумрия в кутия” и се състои от рибни блюда и морски дарове, сред които рапани, миди, лангусти, скариди, раци и какво ли още не! Три часа по-късно с натежали кореми и завъртяни от виното и бира глави руснаците поемат по своите задачи. Катеренето на метални стълби и кранове из заводи, траулери и хладилни складове е част от инспекцията на руската делегация, но подробности за това аз ще спестя по разбираеми причини.
По тъмна доба потегляме към втората фабрика за деня, която по план трябваше да сме я посетили още по светло. Собственика го извикват специално от къщи и той идва и отключва помещенията за братушките, та да да могат да ги огледат те и разкритикуват по-късно. Това е малка частна фабрика, в която работят петнайсет души. Като приключваме, икономката – пъргава дребна женица на около 70 години с подчертан шотландски акцент се впуска оживено да ме развежда из канцеларии и да ми показва фотоси как е изглеждал рибният пазар в Петерхед преди 50 години. Канцелариите на фабриката наподабяват на исторически и природно-научен музей едновременно: на всяка стена е поставен макет на риба в нейната естествена големи, от витрините надничат атласи, морски карти и макети на кораби.

На следващия ден посещаваме още две фабрики и една лаборатория,след което поемаме към летище Абърдийн, за да вземем самолет към Шетландските острови.


2. Крал Хаакон и магарешкият трън

Шетландските острови са най-красивото място на Шотландия и Великобритания и най-мечтано за посещение от поданиците на Короната. Както и - най-скъпото. Британските авиолинии са единствените, които хвърчат до тук и като така поддържат монопол на високи цени и капризни рейсове.
Шетландските острови, или както още са известни Зетланд, са повече от 100 скалисти острова, пръснати в Северния Атлантик и Северно Море. Само 20 от тях са обитаеми. Името Зетланд днес се използва рядко, но допреди 1975 с него официално се е наричало “окръжното управление” на най-голямата ивица суша Мейнланд. Названието Зетланд датира от 1838 и е измислено от маркиз Дъндас. Хетланд /Hetland/, Йетланд /Yetland/ и Шетланд /Shetland/ са останалите имена, под които тези острови са известни. Шетландската група острови, разположени на географската ширина на южна Норвегия са най-северната група Британски острови, които попадат под Шотландско господство през 1469 по силата на брака между Крал Джеймз ІІІ и Маргарита - Принцесата на Дания. Преди това са били Скандинавска колония. Най-голямата ивица суша, наречена Мейнланд има дължина 55 мили и диаметър 20 мили. Тук се намира столицата Леруик, летището и най-големите пристанища. Първите заселници - скотовъдци и рибари дошли на Островите през Неолита, т.е. преди 5 500 години. Гледката на разпръснати археологически останки, каменни окопи, развалини и постройки от Неолита и Бронзовата ера ни придружава навсякъде докато пътуваме. Шетландските острови се намират на “кръстопътя” между Атлантическия Океан и Северно море и благодарение на Северно-Атлантическия дрейф имат мек океански климат. Докато траеше нашата обиколка/началото на февруари/ из риболовните зони на Мейнланд, температурите на паднаха по-ниско от 7-9 градуса над нулата, което си е направо чудо за такава географска ширина . Северно-атлантическият дрейф създава отлични условия за изобилие на сьомга, както и за изкуственото й отглеждане в рибарници.
Риболовът и нефтодобивът са основният поминък на Островите. Докато чакаме самолета за Шетланд, на литещето в Абърдийн виждам работници, облечени в оранжеви гумени гащеризони, които чакат своя полет към нефтените платформи в Северно море. Моят съсед по седалка е един от тях. Спи и отмаря преди смяна. Казва, че предпочита самолета пред ферибота, защото било по-бързо
Самолетчето, с което летим от Абърдийн, побира само 30-тина пътници, стюардесата е една-единствена /място за повече няма!/, а “обядът” ни се състои от бисквитка и чашка чай.
Прелетяхме над южно разположената група острови Оркни и не след дълго се приземихме на летище Съмбърг в Мейнланд. От самолета видях безброй малки островчета, пръснати в океана. Фериботчета и кораби сноват нагоре надолу и осигуряват “градския транспорт” на всеки 30 минути.
Хората на Шетландските острови се познават и другоселците се набиват на очи веднага. Населението е само 20-ина хиляди. На островите етнически малцинства като африканци и азиатци не се забелязват /студено им било!/.
Освен с риболов и нефтодобив, шетландци се занимават с отглеждане на прочутите шетландски овце, понита и якове както и с обработка на вълна и плетива. Тук се плетат най-пъстрите шапки и ръкавици в света, погрешно смятани за “скандинавски”. Всъщност скандинавското присъствие на Островите е доста осезаемо. Населението не се изживява за британци, нито за шотландци. Те се имат за викинги и са горди с това. Езикът, който тук говорят /из кръчмите,или на улицата/ е също странен, не прилича на обикновения шотландски акцент. Дори маниерът, по който изписват и изговарят някои думи наподобява норвежки. Най-голямата верига нефтопреработвателни заводи на Шетландските острови се нарича Hjetland /Хетланд/, което е скандинавско име. С това име Шетландските острови се споменават за първи път в историята през 9 век, бидейки скандинавска колония. Четири века по-късно Шетландските Острови стават препъни камък за викингите по пътя им към завладяване на Шотландия. Преданието разказва, че през 1263 година войските на норвежкия владетел Хаакон /King Haakon of Norway/ ) отседнали една нощ на крайбрежието Ларгс /Coast of Largs/, за да могат под прикритието на тъмнината да изненадат спящите шотландски войници. За да се придвижват по-безшумно норвежците се събули боси. За беда един от войниците на Хаакон взел, че настъпил магарешки трън. Излишно е да казваме кой победил в тази битка. От тогава та до днес трънът е национален символ на Шотландия и присъства в нейния герб.
Столица на Шетландските острови е Леруик – чудно пристанищно градче със старинни каменни улици и постройки. На север са разположени два по-малки острова Йел и Ънст. Но дотам ние не стигнахме.
През двата дни прекарани на Шетландските острови отсядаме в Кралския Хотел – стара викторианска сграда на повече от два века с оригинални прозорци, врати и долапи.
Хотелът е досами морския бряг и шумът на морето е този, който ме приспива вечер и събужда сутрин за закуска.
В ресторанта на Кралския хотел сервират ястия от риба, уловена от собствен кораб. Сервитьорките са две: чехкиня и филипинка - изключително учтиви и пъргави момичета/чудно как са попаднали тук, накрая на света?/ Една от тях услужливо предложи собствения си адаптор за зареждане на телефон на “незамужная женщина” Женя, която си беше забравила своя в злополучните “Оръжия на Кинтор” предната вечер.
Една от регистраторките в хотела ще играе ролята на Викингска принцеса на следващия ден, но това засега още не го знаем.

3.
Косата ми в мрежичка, мустаците – в две

Имаше едно време един разказ, или роман “Очите ми зелени, устата ми хубава”. Забравила съм автора, както и съдържанието. Ала Шетландските заводи за преработка на риба с изящната им чистота и ред - като операционни зали, ми припомниха заглавието.
На входа на всеки завод обличаме бели халати, нахлузваме ботуши, дават ни шапки и мрежички за косите. Мъжете – ако имат бради или мустаци нахлузват две. Маскирани като хирурзи поемаме по коридори, складове и хладилни помещения. При преминаване от една зала в друга ботуши и ръце се мият по няколко пъти.
Първата стая за посещение е съблекалнята. Върху гардеробчетата грижливо са изписани имената на работниците и работничките “Наташа, Татяна, Сергей, Андрей, Оксана...” – все руски имена. Следващото помещение е пералнята. С едри букви на различни езици: литовски, латвийски, естонски, унгарски и полски са написани правилата за ползване на пералнята. Следващ е цехът за първична обработка.
Тук е шумно, работниците са мълчаливи и съсредоточени в работата си, но всички оглеждат с любопитно нашето нашествие. Някои от тях заговарят Гена и Вася. Незамужная женщина Женя мълчи и щрака с камера наоколо.
Приближавам към една работничка – младо момиче с бяло лице и остри зелени очи. Питам я как е работата и заплащането. Без да откъсне поглед от това, което върши /скубе с пинцета и най-малките останали костици от филето на една сьомга/, тя отговаря положително и даже уточнява заплатата си: 6 лири и 34 пенса на час. Момичето досущ прилича на героинята от филма “Лиля завинаги”. Помня името на артистката - Оксана. Може да е съвпадение. Но ако не е?...
В заводите сьомгата я докарват още с водата, веднага след като е уловена на кораба. Помпи изсмукват рибата от цистерните и я изливат върху конвейра. Случва се така някое и друго рибе да падне обратно в морето. Ако й е писано, може и да оцелее, но крайбрежната вода обикновено гъмжи от лакоми тюлени, които само това и чакат.
Сьомгата е красива риба – сребриста и едра тя се мята грациозно във въздуха, неподозираща какво я чака. Безсърдечен латвиец седи в единия край на конвейра и чуква всяко рибе лекичко по главата с някаква пръчица. Електрошок и сьомгата е готова за разфасоване. Най-хубавото месо остава за филе, а главата, опашката и гръбнака отиват за приготвяне на стръв, както и за храна за домашни любимци.
Сьомгата е най-вкусната риба на света и безспорно – най-скъпата. Доброто качество сьомга се познава по цвета й. Колкото по-розово е филето, толкова по-малко е съдържанието на мазнина и следователно толкова по-качествена е рибата. През цялото време на обиколката ни в Британските риболовни зони непрекъснато сравняваха английската и норвежската сьомга. Оказва се, че норвежците напоследък са се изхитрили и за да докарат по-розов цвят на отглежданата в рибарниците им тлъста сьомга, почнали да добавят към храната й каротин под формата на моркови и тиква. От това обаче норвежката сьомга не станала по-розова, а по-оранжева, та хитрата сврака - с двата крака .

На изпроводяк директорът на фабриката Джеф и наш пътеводител ни завежда в храдилника. На другия ден Джеф ще играе ролята на викинг-готвач, но това засега още е тайна. В хладилника температурата е минус 30 градуса. Незамужная женщина Женя продължава да щрака с камерата та да се чуди човек от какво ли са направени и двете?


4. Сьомга на тепсия


Вечерта на другия ден се събираме в ресторанта на Кралския хотел.
Вечерята е 7 килограмова сьомга, извоювана със задружни усилия от цялата ни група през изтеклия ден.
Как се стигна дотук, че нищо неподозиращи руските инспектори Гена, Вася и Женя барабар с мен и английските ни домакини бяхме удостоени с такива изключителна чест, ще научите сега.
Предвалително уточнявам, че всяка прилика между нашите героите и персонажите от съветския анимационен епос Крокодила Гена, Чибурашка и Вълка от “Ну погоди!” е напълно случайна и се набива на очи само неволно.

И така, преди да почне вечерята, на ученически английски Гена се приближи до регистраторката и поиска ключа от стаята си, което в превод прозвуча като : “Я моля ми дай ключа от стаята!”.
Регистраторката-бъдещата викингска принцеса го погледна с неразбиращ поглед - дали й се караше, или я молеше за нещо този клиент?... М-да, някой беше казал, че да знаеш езика, който се говори в една страна не е достатъчно да си наясно с думите му, но и с начина, по който те се употребяват. Прав е бил!
Но приключенията на Гена не свършиха с принцесата.
За предястие той смело рече и отсече “ хегес!”. Двамата англичани на масата - Ръсел и Дейвид го погледнаха с ужас и съчуствие. Вася и Женя – с възхищение.
Аз бях подочула отнякъде, че шотландската кухня е най-нездравословната и най-свирепо критикуваната в Кралството. Изобилието на мазнини, сол и липсата на всякакви зеленчуци тези няколко вечери като че ли започваше да прави впечатление. Но когато един чужденец си поръча хегес, това наистина си заслужава внимание.
Хегес представлява смляни овнешки карантийки, оваляни в сол, лук, овесено брашно, лой и подправки, натъпкани в свинско чревце, което се вари 3 часа и се поднася с цвекло, ряпа и мачкани картофи. Хегес е традиционно шотландско ястие, което може да бъде ядено както горещо, така и студено. Излишно е да споменаваме количествата уиски, които отиват за потушаване на жаждата.
Но нездравословието на шотландската кухня не смущава населението.
Шотландците /и шетландците/ имат едно огромно предимство пред останалите поданици на Кралицата и това е рибата! При това – не каква да е – а сьомга!
Как се развъжда сьомга на Шетландските острови беше повод за нашето пътешествие през въпросния ден навътре в океана с кораб. Тръгнахме с колата към базата, откъдето трябваше да отплаваме. Дълго търсех на картата да открия къде точно се намира това чудно място, но не успях. Шетландците имат свои тайни и им е простено. С табелки “Добре дошли” и нашите имена, изброени в цяло приветствие, ни посрещат на базата, където ни раздават и гумирани оранжеви гащеризони и спасителни пояси. Качваме се на кораба в посока към делтата на залива Олна в западните Шетландски острови. Пътуването от един рибарник към друг заема целия следобед. Грее чудно слънце, духа силен вятър, времето е ясно, вълните – средна хубост. При всяко приближаване към оградените зони, сьомгата ни приветства с подскоци във въздуха. Да бе! Просто не е за вярване. А истината е, че помирисва приближаващо хапване. Храната идва на огромни чували с гранули, които се складират в бунгала в открито море. Всеки ден вилицата на едно пъргаво електрокарче взема по един чувал, понася го към помпите, оттам едно шило го пробожда, гранулите се изсипват в бездната и по тайнствени маркучи и съоръжения попада при сьомгата в рибарниците.

На връщане Грант, директор на базата попита дали руската делегация ще бъде любезна да вечеря сьомга този ден. Иска ли питане!
И докато ние се суетим и събличаме гумените дрехи на брега, Грант донася огромна 7 килограмова сьомга на ръце.
Сега Ръсел задава въпрос – дали в ресторанта на хотела ще се съласят да ни сготвят сьомгата и ако да - трябва ли да плащаме за вечеря?
Всички питания намериха своя отговор три часа по-късно, когато /част от/ сьомгата беше сготвена и поднесена за вечеря. Останалата , както се очаква в такива случаи отива за бакшиш.

5. Ъп Хели А-а!

Всяка година в средата на зимата, на 12 януари на Шетландските Острови започват огнените тържества Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/, състоящи се от шествия на факлоносци и изгаряне на Викингски кораб. С тези шествия, датиращи от древни езически времена та до снес, северните народи отбелязват края на празниците“Yule”. На староанглийски yule означава Декември. За Германските народи празниците Yule започвали от втората половина на декември и приключвали в средата на Януари. След приемането на Християнството в северна Европа, Yule преминал постепенно в Коледа.
Хрониките разказват, че по времето, когато в Северна Европа единствено възприет бил Германският календар, на всеки девет години в навечерието на 12 януари в храма в Упсала шведските крале принасяли по една жертва - роб от мъжки пол. През средните векове в Исландия празникът придобил повече танцов характер, а в годините на Реформацията вместо слуга, за жертва бил принасян глиган.
Ето как ставало това: през нощта старейшините донасяли в замъка най-едрия глиган от стадото. Наредени около него съзакрятниците поставяли ръце върху животното и се вричали във вярност към бога Фрайр. След изричане на клетвата глиганът бил принасян в жертва в името на този езически бог и заколван. Така с песни, танци и ядене приключвал празникът Yule. След въвеждането на Християнския календар в Северна Европа, както споменах Yule бил изместен от Коледа и оттогава датира обичаят на Коледната маса да има заклано прасе, да се танцува и да се пеят Коледни песни.

Благодарение на ветеринарната инспекторка Даун /на български Зора/ до нас стига новината, че същата вечер на Шетландските острови в Нестинг ще се проведе последният за отминаващата зима Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/ празник. Късмет извадихме и то какъв!

И тръгваме към Нестинг по неосветени островни пътища. Колата се носи бързо, но несигурно. Тук навигатори и пощенски кодове не важат, за светофари и табели пък изобщо не може да става дума...Ръсел кара , руснаците тръпнат, Дейвид /и той ветеринарен инспектор/ диктува пътя, четейки някаква карта, която осветява с мобилния телефон. Само шест часът вечерта е, но навън е непрогледна тъмнина. Духа гейл - силен океански вятър, който за местните жители е “нежен” повей, но на нас ни се струва същински ураган, който всеки момент ще прекатури колата в морето. Отникъде жива твар не се вижда. Всичко е тайнствено и тъмно в очакване на Викингската нощ.
Малко преди седем вечерта пристигаме в училищния двор на Нестинг, където вече са надошли много хора: жени, деца, духова музика, полиция, пожарна... Тъмно е.
Точно в седем от отсрещния хълм на километър разстояние проблеснаха светлините на първите факлоносци от шествието. Тук е мястото да отбележим, че факлоносец може да бъде само мъж. Всяко шествие се състои от няколко отряда, като факлоносците на всеки отряд са облечени различно. Костюмите за тази церемония не могат да бъдат наети, а само купени. Едни от войните се обличат като римляни, други – като викинги, трети – като варвари, четвърти – както им скимне. Понеже този празник се отбелязва в средата на зимата и е студено, в облеклата на всички факлоносци присъства еленовата кожа. Вождът на шествието се нарича “ярл” и се избира всяка година от таен комитет. Трябва да си бил съзаклятник в този комитет в продължание на 15 години, за да могат да те изберат за ярл. Всеки предводител, т.е. ярл носи името на герой от Норвежките легенди. Според Дейвид нашият ярл се казваше Хуглейк от Гвинунгагап /Hugleik of Ginnungagap/.
След половин час дългото шествие факлоносци /400-500 души/ пристигна пред двора на училището. Всеки факлоносец държеше запалена главня, искри от която гейлът раздухваше наоколо. Първият отряд, когото аз видях, беше облечен като викинги. След някакъв техен знак всички вкупом се втурнаха към стоящата на брега викингска гемия и почнаха да хвърлят главните си по нея. Духовата музика свиреше, но никой не й обръщаше внимание. Гемията имаше глава на дракон и опашка на риба. Викингите се хванаха за ръце и почнаха да играят около огъня. Духовите музиканти продължаваха да свирят някаква музика, под палката на своя диригент, като осветяваха нотните листа с лампички, закрепени върху фуражките им - подобно миньори. Най-накрая драконът започна да пращи и да се губи в пламъците.
Огледах се наоколо и съзрях директора на фабриката, която бяхме посетили предния ден. Той беше облечен като викинг - готвач : на главата си имаше викингски шлем с крилца, а на краката беше наденал панталон на черни и бели квадратчета.
Викингската принцеса – регистраторка от хотела, също не остана незабелязана. На главата си беше надянала предмет с конусообразна форма по подобие на средновековна принцеса, а от раменете й се спускаше дълъг зелен шлейф.
Неусетно пред двора на училището надойдоха автобуси и леки коли. Викингите започнаха да се разотиват. Автобусите ги чакаха, за да ги извозят до “замъка”. Това бе залата на местния спортен център, където празненството щеше да продължи с пиеси и сценки от живота на острова преди столетия.
Но ние си бяхме платили за толкова и тук завърши Викингската нощ за нас.

...Дълго се чудех какво означава този възглас Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/. Нито Дейвид, нито аз знаем галически, но задружно решихме, че това ще рече “Сбогом зимо!”



6. Частният самолет на г-жа Роберта

Островите Оркни са група островчета – и всяко от тях- колкото една овчарска ферма. Да си овчарче на Оркни не е като в България, където имаме селско стадо, селски пастир и по 1-2 овчици от къща...
Тук стадото принадлежи не на едно село, а на една единствена ферма. Всяка овца е маркирана, сложен й е печат, тенекиена обеца на ухото, а по-заможните фермери – слагат и сателитно устройство, ако се загуби, да могат да я открият по спътника.

Сър Хенри /забравих му фамилията/ – музикалният майстор на Кралицата живее на едно от островчетата в Оркни...

От самолета сушата, към която се устремихмеq не изглеждаше по-голяма от гайда.
Моята спътничка отляво – Роберта, добре гледана жена, както сама се описва, е вдовица и художничка.
Покойният съпруг е бил навремето лекар и тя сега добре преживява от пенсията му . Кръстосва между островите за уикенда и наглежда приятелките си.
Приземяваме се на летище Киркуъл, където Роберта е единствената пътничка за слизане. Всички я изпращат със страхопочитание и завист - частен самолет, частен полет!
На края на света сме, но както се оказва скоро - полетът не е бил само за “добре гледаната жена”- след половин час по стълбичката на самолета се качва новата партида пътници.

Политаме към Инвернес с реката Нес и езерото Лохнес.

7. Снути и Магьосникът от Каледония

Снути е дребен черен кралски пудел, който тича срещу мен на тротоара и запречва пътя ми.

- Не хапе, не хапе, - успокоява собственикът – пълен мъж с доброушно лице и оръфана плетена шапка.

Мъжът е нарамил старо очукано нощно шкафче и се радва на оскъдното неделно слънце. Просяк, или клошар – има ги много в Англия, а по всичко личи и Шотландия вече не прави изключение.

Инвернес, столицата на Северна Шотландия, или Highlands /Високи земи/, е градче с около 90 хиляди души население и е разположено досами Северно море. Пресича го реката Нес, чиито води преливат в канала Каледония и по пътя пълнят езерото Лохнес, прочуто с праисторически твари и други чудовища. То е разположено на двайсетина мили на запад и към него всеки ден прииждат туристи от цял свят да видят чудовището Неси. Водите на реката и на езерото разчупват Шотландия на две като филия натежала от масло и мед. На север остават Шотландските планини – единствени в Обединеното кралство високи, колкото Витоша, а на юг - Шотландия, където пак има планини, но чак толкоз високи.
В магазина за шотландски гайди, където случайно попадам, за първи път съзирам истински шотландец, облечен в истинска шотландска пола, под която се виждат истински космати мъжки крака. Той ми доверява, че Неси, подобно Мики Маус, е атракция, измислена да повдигне духа на местните и да пълни дълбоката общинска кесия на Инвернес. Мистерията на Неси се състои в това, че в определено време на деня, ако грее слънце, светлината така се отразява в гребенчетата на вълните подир туристическите корабчета, че особено ако си пийнал малко шотландско уиски, изглежда сякаш опашката на допотопен звяр се мята зад тях.
Отседнали сме в хотела “При Двореца”...или поне така му е името. Подът на фоайето се тресе от вибриращ в пдземието агрегат или пералня. Чашките и лъжичките по масите подрънкват, клиентите седят по фотьойлите и се “радват” на вибрациите, смятайки ги за атракция на заведението. Таванът в банята /не само на моята стая/ капе, когато съседите отгоре се къпят.
Неделя сутрин е и на закуска, хотелският ресторант е претъпкан с хора, надничащи любопитно от опашката кога ще се освободи някоя маса. Разпоредителка разнася списък, но масите все не стигат и не стигат.
В салона срещу камината е седнала английска двойка и чете. Тя- вестник, той-роман /или обратното, вяма значение/. Тя отпива от чаша бяло вино, той- бира...Непълнотелно девойче штрака по компютъризираната си игра. Русата детска главица нито веднъж не се повдигна, нито помръдна, нито потрепна от шума на съседната маса, където друго девойче играе с братчето и родителите си на карти.
Възрастни хора пристигат на групи в хотела. Пиколо, облечено в шотландска пола, едва сварва с разнасянето на куфарите им по сатите.
Неделните вестници са подредени мирно на масичка, а от тях с едрибукви се вижда съобщението, че Англия си иска 20 мили от територията на Каледония обратно, при това незабавно...?!
Тук е мястото да разкажа за “Каледония”. Каледония на латински означава гориста местност. Така римляните са наричали северната част от Великобританския Остров. В днешно време “Каледония” е романтично-поетичното название на Шотландия. Шотландия (Scotland) от своя страна произлиза от думата Скотия /Scotia/ - латинското име на Ирландия /Ireland/, от където произхождат шотландците /Scoti/ преди да се заселят из северните части на Великобританския Остров. Последното обяснява защо между ирландския и шотландския галически език има много общи думи.
В неделния следобед поемам към Индустриалната зона на Инвернес да позяпам шлеповете. Стигам до края на града – там, където започва Северно море. Нарамил изкъртено нощно шкафче, моят спътник продължи надолу по улицата, а Снути - пуделчето, дето ми пресече път, все така се пречкаше пред краката на двамата.
- Хубав следобед, - каза, като нямаше какво друго да каже собственикът на шкафчето и посочи към него: - Ще го боядисам, ще го реставрирам и ще го използвам. Аз съм магьосник

От небето грейна слънце. Магьосникът и неговият помощник потънаха нейде зад вратите на една елегантна къща с изумрудено зелена фасада, а аз продължих да зяпам шлеповете.
Снути ми напомни за Хектор Мало и за неговия роман “Без Дом”, оставил дълбоки спомени в детството...Уличният музикант Виталис, Реми, г-жа Милиган, и прикования на количка Артур – всички те бяха с мен сега и заедно гледахме към морето.

На другия ден в хотела пристигнаха още няколко автобуса с туристи. Елегантни жени на преклонна възраст продължиха да се настаняват в хотела, влачейки елегантни чанти на колелца от леопардова кожа /имитация, де!/. Пиколото, облечено в шотландска пола, чакаше час по-скоро да свърши работното време, та да се облече като хората.

Вечерно време възрастните хора слушаха музика, играеха бинго, пиеха уиски и забравяха болестите, самотата и лекарствата си. Една от вечеринките беше в разгара си, когато съзрях Гена, Женя и Вася да седят във фоайето по чехли и каскети и да сърбат чай от боровинки. Чаят оставяше едри червени петна по покривките, но това на тях не им правеше впечатление.

- Лека нощ, каза Гена, - време е за почивка
- Лека нощ , - добавиха в един гласЖеня и Вася


После нахлупиха каскети и тихомълком се измъкнаха по чехли – на разведка из околните заведения.

Работната седмица започна рано - в шест и половина сутринта на следващия ден. Стюард, един от местните ветеринари се погрижи за нашето придвижване и само след четвърт час се озовавахме в най-голямата местна фабрика за пушена сьомга.

Руснаците бяха махмурлии, а като прибавим и факта, че на закуска както сами твърдяха, им били сервирали само шунка, сирене и хляб, който... бил мухлясъл...?!, настроението никак не бе благоприятно за преговори.

Миришеше на пушена сьомга... Ябълка, бук, бреза – това са ароматите, на които ухаеха пещите.

И в тази фабрика, както на много места досега, рускоговорящ персонал подготвя документите на рибата преди тя да потегли към необятния руски пазар.
Инес е една от тях - отегчена латвийка, която превежда, но си търси друга работа.

Тръгваме към летището. След броени минути политаме над Инвернес и Лохнес на път към Белфаст.



8. Черната овца и нейната детелинка - Северна Ирландия


В Северна Ирландия всеки банкомат пуска различни банкноти. Тук – с лицето на важна историческа личност, там – с детелина, на друго място с кораб ... Ала всички те задължително са зелени - националният цвят на Северна Ирландия

Преди да полетим, на летището възрастна ирландка бодро крета към стълбичката на самолета
На ученически английски Гена й предлага помощта си, което в превод ще рече нещо от рода на: “ я моля те ми дай ръката си”.
Тя го гледа в страх и недоумение и а-ха да повика полицая на помощ.
В кралство Великобритания никой на никого не помага, никой на никого не подава ръце, нито крака, а всеки досег до тялото на друг човек се смята за посегателство над личността. За престарели и инвалиди по летища, болници и обществени места си има създадени специални служби. Хора в светлоотразителни жилетки с надпис върху тях “disable team” подкрепят възрастните и карат инвалидните колички на пострадалите. Държавата им плаща за всичко, та затова на бакшиша те гледат като на обида.

За Ирландия потегляме само аз и руснаците.
Нито Ръсел, нито Дейвид се решават да навестят “черната овца на света”, както шеговито наричат Северна Ирландия заради доскорошната война между католици и протестанти. И така оставам сама с делегацията като предводач и като куче-пазач.
От летище “Джордж Бест”, по името най-добрия някога футболист на планетата, по-късно алкохолизиран и злополучно поминал се преди 2 години играч, преминаваме през пристанището и продължаваме към центъра на Ирландската столица. Показват ни доковете, където е бил построен корабът “Титаник”. Показват ни и кръчма от 15-ти век, която фигурира в Регистъра на паметниците на културата и по думите на шофьора непременно трябва да се посети и изпробва “отвътре”. Отбелязвам си това в тефтерчето и продължаваме напред.
Белфаст е бял град. Сградите, повечето от които построени във Викториански стил, са от бял гранит. Това са: Градският съвет, Банката на Ълстър, Северната банка и Кралското министерство на правосъдието, където в момента се помещава Супремният съд на Северна Ирландия. Сградата на Гранд Опера, завършена през 1895 г се отличава от останалите по ориенталските си мотиви и е била почти разрушена по време на стълкновенията. В момента я реставрират.
Войната се усеща и за нея непрекъснато напомнят уж дребни на пръв поглед неща. На път към хотела пресичаме “протестантнкия квартал”. Стените на оградите и вратите на домовете са изпъстрени с чудновати графити, емблеми и надписи. Повечето от тях датират отпреди 20 години, но никой не смее да ги трие.
Навръх десетата годишнина от Мирното споразумение на Разпети Петък за слагане край на размириците /сиреч гражданската война между католици и протестанти/, сградата на Щормонт (Stormont), както наричат Северно-ирландския Парламент, е потанала в тишина и зеленина.

Както в останалите части на Кралството, така и в Ирландия при постъпване на работа, се провежда събеседване с представители на работодателя. Освен равен брой жени и мъже обаче, в Ирландия тази комисия трябва да включва и равнопоставено участие на католици и протестанти.

Белфаст е бял град - и в буквалния, и в преносния смисъл. Тук етнически малцинства /африканци и азиатци/ не се срещат. Не се виждат и затлъстели граждани, които са в изобилие в останалата част на Кралството. По улиците се носят дългоноги девойки с ослепителна хубост. Някои от тях са подпийнали, макар да е само четири следобед. Грее чудно зимно слънце, а по въздуха кряскат гларуси. Неочаквано се озоваваме пред Кралския университет и Библиотеката – шедьоври на Викторианската архитектура. Следва настаняването ни в хотела, който аз светкавично напускам и се втурвам да бродя из Белфаст.
Първата ми спирка е кръчмата от 15-ти век. Не само защото съм жадна и гладна /за нови гледки/, но и кръчмата е на 50 метра от гостилницата ни. Тихо, кротко и уютно е вътре. Двамата съдържатели четат вестници, двойка влюбени щрака с фотоапаратче. Тайнствени вратички се отварят и затварят и в тях потъват мистериозни клиенти. Сервитьори разнасят чашки на подноси. В миналото на жените в Кралството не е било разрешено да влизат в кръчма. В Ирландия /черната овца на света!?/ както винаги се правели изключения. От тогава датира стилът, в който започват да се строят типичните ирландски пъбове – с малки стаички, отделени с вратички като изповедни...и като олтари... от останалия свят. В Ирландия кръчмата и църквата са били и, още са най-високо почитаните обществени заведения. Та тъкмо в такава кръчма седя сега и аз, настанена удобно в собствен “олтар” и отпивайки от “тайнствена” чашка. Разглеждам стените на заведението, които са обсипани с дърворезба и стенописи, мозайката е подредена в чудно хубави средновековни орнаменти, прозорците - със стъклописи. Прилича на катедрала, нежели на кръчма! Напитката, която ми поднасят на табличка е ирландско кафе, но то няма нищо общо с модифицираната смес, дето я сервират из софийските ирландски пъбове. Тайната на хубавото ирландко кафе, по думите на сервитьора, се заключава не само в уискито / разбира се, то трябва да е ирландско/, но така също – и в сметаната, която следва да е от овца, не от крава! При това овцата трябва да е ирландска, но дали дали да е тъмно кафява или черна, сервитьорът не знаеше.
Продължавам обиколката из центъра на Белфаст и неусетно пада вечерта.
Един античен автобус е спрял на градското тържище и докато извадя фотоапарата, той се изгубва зад светофара. Автобусът е стар, очукан червено-бял - досущ като тези от моето детство. Тръгвам из пресечките на Белфаст с надеждата да го зърна отново. Автобусът ту се показва, ту се изплъзва от погледа ми...А накрая на вечерта, когато се прибирам в хотела, го виждам – спрял досами входа! Късмет и то какъв!

Националният символ на Ирландия е трицветната детелинка. Защо – ще разбера на следващия ден, когато посещаваме могилата на патрона на Ирландия – Св. Патрик. Трицветна детелинка и черна овца – това е символът на този разкъсван от противоречия остров, бивша колония на Кралицата, от която понастоящем само отрязъкът (“ulster”) Северна Ирландия е Британска територия. Кавото и да се говори и пише по вестниците Република Ирландия и Северна Ирландия са едно, хората се обичат и си ходят на гости ежедневно, нестряскани от валутни или религиозни различия. Докато пътуваме из провинциите на Северна Ирландия непрекъснато срещаме камиони и леки коли с регистрация от Южна Ирландия. Двата основни ежедневника в Ирландия са пак единни по въпроса и съобщават новини и от Южна, и от северна Ирландия. Това е. Ирландците имат един патрон и един символ. Не се делят.
Сувенирните магазинчета наоколо са отрупани с изображения на черни овчици, захапали детелинка. Но всяка крушка си има опашка и на следващата утрин ще разбера защо така високо тачат овцата тук и, наистина ли е черна черната овца Ирландия?
Тръгваме на юг.
Черна овца не виждаме,по-скоро - тъмнокафява. Тъмнокафяви на цвят овце пасат навред из полянките, които прекосяваме набързо на път за провинция Даунпатрик. От тази овца в Ирландия, добиват мляко и правят сирене. За разлика от Ирландия никъде в останалите части на Кралството не доят овце и не познават овчето мляко, нито сиренето.

Но наша цел са не сиренето и овцете, а рибата и по-точно – херингата.
По пътя към фабриката за херинги Женя и Гена непрекъснато отварят прозорците на колата, надничат и щракат с апаратите . За тях всяка съборетина е замък, всяка кула - катедрала. Вася гледа отстрани – батерията му отдавна е свършила.
Фабриката за херингти е стара, очукана и вмирисана, но е единственото място от всички обекти посетени досега, където руснаците са доволни да забележат така въжделенния в останалите заводи печат, който стои върху дървените палети за складиране на рибата. С това откритие приключва и инспекцията им, още повече, че отново са поканени на безплатен обяд. В кръчмата в Даунпатрик прекарваме цели 5 /!/ часа. Като начало Вася и Гена поръчват гинес, Женя както обичайно – възможно най-скъпото червено вино в заведението. Като им поднася огромните чаши с тъмна течност и дебел каймак, Иън, съдържателят на кръчмата им обръща внимание на нещо, но и двамата са така захласнати в съдъжанието на чашите, че не обръщат внимание. Чак когато поднасят питието към устните се, виждат чудото – пяната и в двете чаши се е “сдобила” с трилистна детелинка. И нали са си суеверни, вмигом повярват, че тя формата на детелинката е случайна и непременно ще им донесе късмет!...А в дейсвителност Иън ползва шаблон и рисува детелинки на всеки новодошъл клиент и лапни-шаран.
За предястие всички вкупом поръчват рапани в марина от бяло вино и зехтин. Иън поднася трофей за руската делегация – памучна фанела с емблемата на кръчмата му. Излишно е да питате кой грабва фанелата. Незамужная женщина Женя я оставя насред масата досами чинията с мариновани рапани, след което започва да я мери пред очите на всички, размахвайки ръце под носа на сервитьорките, които носят подноси с основното ястие. За Вася това е ирландски овчарски пай, а за Гена – наденица от гъше месо и салата от червени репички. Женя както обичайно яде недопечен бифтек. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялото това пътешествие из риболовните зони на Великобритания, “незамужная женщина” Женя показа завидна руска натура. Тя никога не придържаше вратите след себе си по коридорите, когато преминавахме от едно помещение в друго, никога не гледаше събеседниците в очите, никога не се извиняваше, когато прекъсваше разговора им, никога не благодареше на сервитьрките, които пърхаха около нея и никога не се поколебаваше да вземе най-голямото парче шунка, най-скъпото предястие, най-сочното парче от пая и най-голямата порция сладолед. За разлика от нея Вася и Гена не се задълбочаваха много-много над пудинги и десерти, но здравата наблягаха над гинес и уиски, когато разбира се това им се предлагаше “безплатно”.
След като приключиха с основното ястие, руснаците поръчаха уиски, а след него – ирландско кафе. Незамужная женщина Женя прибави към това и порция сладолед.

На изпроводяк получихме прегръдки и целувки от съдържателя на кръчмата, както и от домакините- директорите на фабриката.

Сдрачаваше се, когато тръгнахме обратно към Белфаст. Недалеч от Даунпатрик се намира и черквата, в чийто двор е погребан националният патрон на Ирландия Св. Патрик. Спряхме и прочетохме написаното върху паметната плоча. Научаваме, че Патрик не е бил ирландец. Той живеел като слуга в Англия, но една нощ избягал във Франция с един кораб. Там получил видение и чул глас, който му заръчвал да се върне при народа си и да го поведе към спасение. Върнал се в Ирландия и почнал да проповядва мир и добрина между хората. Един ден както проповядвал се навел, откъснал една трицветна детелинка до краката си
И казал, че така както е трицветна тази детелина, така е и Троицата – Отец, Син и Свети Дух на небето. Оттогава трицветната детелинка станала символ на Ирландия, така като магарешкия трън – за Шотландия и празът лук – за Уелс.
На връщане от църквата руснаците продължиха да снимат. Макар и тъмно те виждаха във всяка керемида – крепост, а във всяка кула – замък.

А аз си спомних една стара Ирландска молитва. Ще ви я прочета:

T I M E

Take time to work -
it is the price of successes

Take time to think-
it is the source of power

Take time to play-
it is the secret of perpetual youth

Take time to read-
it is the foundation of wisdom

Take time to be friendly-
it is the road to happiness

Take time to love and be loved-
it is the privilege of the Gods

Take time to look around-
the day is too short to be selfish

Take time to laugh-
it is the music of the soul.

- An Old Irish Prayer


В свободен превод тя ще рече следното:

Време

Отдели време за работа-
Това е цената на успеха

Намери време за размисъл-
Това е източникът на силата

Намери време за игра –
Това е тайната на вечната младост

Отдели време за четене –
Това е основата на мъдростта

Намери време за приятели
Това е пътят към щастието

Отдели време да обичаш и да бъдеш обичан
Това е привилегия за боговете

Намери време да се огледаш наоколо
Денят е толкова кратък,за да бъдеш себичен

Отдели време за смях
Това е музиката на душата.


9. Единбург – магазин за усмивки

Единбург ни посреща с огромна кръгла маса и 13 мъже, насядали около нея. Попадаме в една от канцелариите на Шотландския парламент, а заседаващите са наши стари познати –фабрикантите от Петерхед, Абърдийн и Инвернес. Всички със затаено внимание очакват да чуят
мнението на руснаците.
След три часа препирня, темата на която ще спестя по понятни причини, Шотландският парламент ни поръчва такси, предплаща го и ние: Крокодилът Гена, Вълкът, Чибурашка и моя милост потегляме към потайностите на Единбург.

Мъже в шотландски поли, чорапи и жартиери кръстосват крепостния град, а от всяка механа, магазинче или кафене се носи музика на гайди и мирис на шишчета. В едно такова магазинче ме примамва песента “Зелените ръкави” /”Green sleeves ”/ и аз влизам. Няма сувенир, който да не е изложен тук – от саби, кинжали и ризници, през шотландски поли и кобури, та до кухненски покривки и напръстници – всичките до един със Шотландския герб – магарешки бодил. В магазинчето работят една японка, една бангладешка и двама бели мъже. Всички са усмихнати и невероятно услужливи. Изведнъж в тълпата се шмугва шушляковото яке на “незамужная женщина” Женя. Не, не греша, моите руски герои също са тук . Женя се устремява към витрината с кинжалите. Натам се запътва и Гена. Момата иска да купи кинжал, а батко й – сабя. И двамата са готови да се бръкнат с по 400-500 лири в брой, но в последния момент се отказват. Причината? И двете оръжия били много тъпи. Японката грижливо им обяснява, че кинжалите са само за украшение и ,че законите на Шотландия забраняват носенето на остри предмети на обществени места. Всуе.
Вечерта неусетно ни настига, а с нея – и умората от изминалите 14 часа...А защо не – и от изминалите 14 дни. Последният ден, казват, е най-късият. Не е лъжа.
Мъж с шотландска пола припка надолу по улицата. Не ме покани да го снимам, но аз чаках ли подкана?
Това не беше последната изненада.
В ресторанта на хотела сервираха храна “за космонавти” - всичко беше смелено, пасирано и поднесено под формата на кюфте с пюре или пюре с кюфте.
Управителката на салона – порториканка с нечиста коса, командваше дузина бели стажантки в пубертентна възраст. Готвач не се забелязваше, но аларми от микровълнови фурни се чуваха от всички посоки.
На следващия ден на закуска незамужная женщина Женя отиде да си допълни чинията с още шунка и безгрижно си остави чантата на стола.

Добре, че закуската беше под командата на същата порториканката.

Завръщането

Приземяваме се на летище Хитроу, намирам гардероб за багажа на руснаците, сбогуваме се на две на три и ги оставям да се оправят както знаят: да обикалят ситито преди полета на самолета, да пазаруват кинжали, ризници и ножници, да си забравят чантите, да ги намират, да ядат хегес, да пият гинес и да си спомнят за ... За какво по-напред?...Въдейки рапани, скариди и сьомга нейде из водите на Мурманск, че за друго стават ли?



Анна Койчева





Послеслов

Мина месеца, минаха два – от руснаците ни вест, ни кост.

В началото на лятото английското правителство получи доклада от тяхната обиколка по островите и Северно море. Докладът не беше в полза на англичанието, но не доклад е предмет на моя разказ, а те - Женя, Вася и Гена. Те потънаха в дън земя. А с тях – и нещо от мен. Защо, питах се – защо не пишат? Яд ли ги е за нещо, или пазят тайна?

Един ден докато чаках влака в една от станциите на Източен Лондон, до ушите ми долетя позната музика. Нечий телефон звънеше по същия начин, по който и телефонът на Женя с песента “Летят жерави”. Огледах се наоколо, но Женя не съзрях. Затананиках си песента и през цялото време докато трая моето пътуване, тя беше с мен и със спомените...Спомнях си за какво ли не: за моята първа Русия, по-точно за “моя Съветски съюз” такъв, какъвто го бях видяла за първи път преди 23 години и, такъв, какъвто го усещах сега тук, в Англия на четири и кусур хиляди мили разстояние покрай тези трима руснаци и тяхната експедиция. Спомнях си за моето първо пътуване в Москва и после – в Ленинград, за Вадим и луксозната дача на леля му в Подмосковието, за Арлекино и Алла Пугачова, за песните на Висоцки, за Белоруската Гара и за фигурното пързаляне, за “Тëмная ночь” и “Седемнайсет мига от пролетта”, за площада с книги и картини в центъра на Москва, за Дима и протритата му от пране фанелка, за опашките пред “Бельозка”, за огромното сграда на университета “Ломоносов”, за манастирите окрай Москва, за Ленинград, за Адмиралтейството и топовните гърмежи всеки ден по обяд, за кораба Аврора и мостовете над Нева, за Ермитажа и яденето на шчи в чакалнята, за овнешките шашлыки и за сладоледа, за общежитието...За какво ли още не мислех докато влакът фучеше през полето....От “моята” Русия не беше останала и следа. Желязната завеса уж бе паднала, но Студената война не бе още свършила. Без шум. Незабележимо почти. Надпреварата “между тях и нас” продължава.

Като се прибрах вкъщи, разрових старите архиви и изнамерих песента. Вниквам в музиката. Следя съдържанието. Ако някой ме чуе да слушам руски военни песни посред бял ден, в разгара на лятото, когато останалите хора са по курорти и търговски центрове, ще ме помисли за луда. Летят жерави. А с тях – и писмото. Един ден и то ще дойде. Сигурна съм в това.


Англия


Март-Юни 2008


Източник

http://www.public-republic.com/magazine/2008/06/1625.php

Англичани взимат матури на 40, Ани Койчева


Англичани взимат матури на 40
Квестори се чудят, че Шекспир е преведен на български
Лондон. Анна Койчева специално за “Монитор”


"Никога повече английски до края на живота ми!" С този радостен възглас приключи своя зрелостен изпит по английски език и английска литература едно от момчетата в едно английско училище.От време на време тукашното кметство приплаква за неплатени сътрудници квестори за матурите, та тази година се цаних и аз като доброволка. Процедурата по набиране на работна ръка, макар и безплатна, е дълга и тромава като всички мероприятия в държавния апарат на Острова. Жури в състав трима служители на селсъвета ме покани на интервю да разбере годна ли съм за работата. Въпроси ми задаваха всякакви - с какви мисли лягам и с какви мисли ставам всеки ден, какво ще сторя, ако спечеля 100 лири от лотарията, а накрая ми дадоха да попълня тест, за да видят дали съм грамотна и като така - ще бъда ли в състояние да прочета и да разбера Кодекса им на труда. Забравих да спомена, че интервюто започна с преглед на криминално досие (дали имам такова), както и с разрешителното за работа - легално ли пребивавам в обединеното им кралство и ако да, пише ли го в паспорта ми? Месец по-късно получих писмо по пощата, че отговарям на техните критерии. И така - дойде време за матурите.



В края на месец май и първите дни на юни стотици зрелостници на Острова се струпват в уречен ден и час пред вратите на баскетболни зали, тенис игрища и други спортни съоръжения на закрито, сядат на подредените за целта масички, отстоящи на една ръка разстояние, както са нормативите, и чакат инструкции от квестора.А квесторите - това сме ние! В коридора пред канцеларията на изпитния отдел се бе събрала внушителна групичка "колеги". По закон от нас се очаква да бъдем хората, от които да зависи съдбата на преписвачите и кръшкачите. Но още като мернах с поглед групата, дълбоко се усъмних. Квесторите до един с изключение на моя милост - българка на средна възраст, и на една африканка - горе-долу моя връстница, бяха по на 65-70 години със слухови апаратчета на едното или на двете уши, добре загладили косъм сиреч надхвърлили килограмите, а двама от тях - с бастунчета. Как щяха да тичат около масите и да носят химикалки или калкулатори на завеяните зрелостници, по кой начин щяха да ги съпровождат бързичко до тоалетните и колко време щеше да им е нужно да обхождат залите и да записват имената на участниците, това умът ми не го побра. Но знаех, че в Англия законът за равни възможности изключва всякаква дискриминация, та не се учудих, че възрастта и физическите особености са сред тях, и то на особена почит.Представихме се един на друг. Оказа се, че повечето квестори имат внуци, които са ученици тук, а някои от тях - дори зрелостници.Бари - 68-годишен бивш счетоводител, гордо декларира, че внучката му най-после се е решила да положи изпита по английски език и литература, но не смее да се яви на другите матури .


- Страх я! - казва и добавя: - В днешно време изискванията към младите са толкова високи, че те се плашат.- От какво бе, Бари - пита Роузи, 65-годишна домакиня, - нали имат право на учебник по време на матурите.- ?!?!?- Блазе ви - намесвам се аз, - в други държави не се разрешават никакви помагала, трябва всичко да го имаш в главата си.- Така ли? Не забравяйте, че в Англия ние глави нямаме - отвръща саркастично Бари и допълва как навремето майка му го учела да няма доверие на хора, дето държат ножа и вилицата, както държат перодръжката.После става ясно, че това е цитат от книга, която прочел, преди да се ожени, и в която освен за перодръжки ставало дума и за тъщи и "как да се отървем от тях, в случай че не разполагаме с гъби".Помещенията за физкултурни занимания са най-подходящите за зрелостните изпити - снабдени са с вентилационни устройства, часовници, а завеси се спускат от тавана и закриват така отвличащите внимание баскетболни кошове. Освен това тези зали поемат не по-малко от 200 ученици и пестят невероятно много място, време и работна ръка.Аз и още четирима квестори подредихме върху всяка от 200-те масички наръчника с изпитни въпроси, комплект хартия за писане и чисто нов екземпляр от учебника по английска литература. Тези екземпляри училището беше закупило нарочно за изпита, та да бъдат нови-новенички, без драсканици и "пищови" по тях.Докато подреждахме учебниците, хвърлих любопитно око към съдържанието им. Англоезичните автори - поети и прозаици, които се изучават от английските средни училища, са широк кръг - като почнем от Африка, Индия, Америка, Австралия, та до Англия. Шекспир е представен с един сонет, Чарлз Дикенс не открих.- Много се впечатляваш - отряза ме Линдзи, квесторка от Шотландия, - ние навремето и Дикенс не учехме в Шотландия. Прочетох го чак в университета.- Но защо не виждам "Крал Лир" или "Макбет", нима те не се изучават тук? - пуля се все още аз.- А вие изучавате ли ги? - контрира ме Алън, бивш надзирател в затворите.- Разбира се! Ние задължително изучаваме световна литература, като се започне от Омир, Шекспир, Толстой - отвръщам аз.- Как? Шекспир? Искате да кажете, че е преведен?- !!!???Докато траеше нашата дискусия, Бари жадно надничаше в изпитните въпроси, по едно време се огледа скришом и излезе мълчаливо от залата. Не след дълго дотърча обратно, а на лицето му грееше 24 карата усмивка. За внучката му отвън не смея да гадая.Настъпи знаменателният час и главната квесторка обяви изпита за започнал:"Започнете да пишете сега."Първият въпрос от матурата по английски език и литература бе да се направи анализ на художествените езикови средства, употребени в поемата "Двама боклукчии в камион, две красиви създания в Мерцедес" от Лорънс Ферлингети и друга поема по избор.От 200-те зрелостници в залата, преброих поне десет, които не понечиха да напишат нито ред. И десетимата бяха бели, сиреч - англичани. Не можех да го проумея - как така и за десетимата английският бе роден език, майчин.За разлика от белите си връстници цветнокожите, които бяха повече от една трета от зрелостниците в залата, писаха до един без изключение. И африканчето, и китайчето, и индийчето, и полячето, и унгарчето - всички те не си вдигнаха главите от масите до края на изпита.Но думата ми беше за ония, дето не писаха. Три "девойки", а останалите - хъшлаци. Не писаха. Ей така седяха, зяпаха,чоплеха и чакаха 90-те минути да минат по-скоро. Момичето с цикламения чорапогащник се плезеше на останалите, та се наложи да я изпратят да седне в дъното на залата. Момчето с изрусения перчем скърцаше неистово с кецовете си и вдигаше невъобразим шум. А една девойка със сутиен без презрамки бе "забравила" да изключи мобилния си телефон, та майка є звънна по средата на изпита да разбере как е.Имаше и такива, които разгръщаха с такова огромно любопитство учебника и четяха така учудено поемите от него, сякаш никога досега не бяха ги чели. А нищо чудно и това да беше самата действителност...Последният въпрос от матурата бе да се напише писмо до министъра на просветата. Докато минавах да записвам имената на зрелостниците, забелязах, че голяма част от тях пишеха това писмо сякаш пишеха имейл - без адрес, без дата, дори без обръщение.Годишно в Англия на зрелостни изпити се явяват 570 000 ученици. Процентът на "успеваемост" е 25-30, сочат данните. Щастливците имат право да продължат в университет. За провалилите се това не е краят на живота. И без образование се живее. Това да не е България? Не им трябва да се явяват на повторна матура нито на следващата, нито на по-следващата година.Окапалите, по-голяма част от които се "провалят" умишлено, "не могат" да намерят никаква работа и начаса се регистрират като безработни. Пей сърце: хем не ходиш на работа, хем ти плащат за това! Повтарят матурата, ако изобщо им се наложи на по-късен "етап" от живота, сиреч като станат на 30-40 години и само ако властите се присетят да им поискат свидетелство за грамотност.Техникът, дето отговаря за нашия бойлер и отопление, та и той завалията е "полагал" матура по английски. Признава го. Имал бил рядкото щастие да бъде учен от учител, не от интернет форуми и "чат стаи". Та може би затова, като ни "пише" препоръките за безопасност, не прави особена разлика между малките и големите букви, а изреченията слива в едно и не ползва препинателни знаци. За правописа да не говорим. Но простено да му е - ако не граматика, човекът се е изучил на занаят.И защо да плача на чужди гробища."Омразната" матура по английски език и литература свърши. Да живее следващата!

Източник в. Монитор 14.06.2008

http://66.102.9.104/search?q=cache:HXdx1rI6iHkJ:www.topnovini.com/redirect/%3Fg%3D8200+%D0%9C%D0%90%D0%A2%D0%A3%D0%A0%D0%98+%D0%9D%D0%90+40&hl=bg&ct=clnk&cd=1&gl=uk

Къщата на призраците, Ани Койчева


Къщата на призраците


Лондон. Анна КОЙЧЕВА, Специално за “Монитор”

Няма да кажа нови истини, ако споделя, че “предизвикателствата” на емиграцията - и чуждите, и моите, са описани далеч преди нас, при това от класиците (“Немили недраги”), така че моето е само брънка в общата кръпка от впечатления. Друго ме занимава в момента - войнстващият и въпиещ нихилизъм и неграмотност сред българските “имигранти” на Острова. Тук те подобно на останалото население също се делят на класи - работническа, долна средна, средна и горна средна. “Аристократи” има, но са рядко и не българи (Роман Абрамович и останалата руска ка-ге-бе клика, дето владее най-хубавите имоти из Кралството). Нейсе. Думата ми е обаче за онези български емигранти, които са нито аристократи, нито медиократи. За мен те се делят на същите тези категории, на които и останалите българи в родна България - искрени и неискрени, байганьовци и дребни душици и интелигентни, скромни хора. За прокопсали не ми се говори, защото не познавам прокопсал тук. И едва ли има такива. Разбира се, мнозина са онези, дето се тупат в гърдите да покажат колко пъти ходят на проститутка и какви наркотици си доставят.В къщата, в която живеех само преди осем години, нямаше тапети, рамките на прозорците бяха почернели от влага и мухъл, стените и мокета миришеха на спарено и цигари, дамаската на дивана - мръсна и омазнена, в центъра на килима - огромно петно от незнайна маслена течност, плочките в банята - изкъртени, без душ, без изолация, килерът пълен с боклуци, натъпкани остатъци от старо дюшеме, навсякъде паяци. Това беше двустайният апартамент, в който се озовах в края на август преди осем лета. Само като отворих вратата и веднага ми се поиска да не бях била тези 4000 мили за такава мизерия. А тя, мизерията продължи дълго след туй. Казвам туй само за илюстрация на факта, че в Англия опъваш не само хомота на имигрантството, но и на “мъжкото” царство. Защото, ако не сте забелязали, забележете - в Западния свят жената е много по на долно стъпало от това, на което е била в бившите комунистически страни. Комунизмът беше експеримент, обаче с уравниловката, беднотията и немотията жената и мъжът бяха поставени на една нога. Тук жената зависи 90% от креатурата, дето е до нея и дето в много случаи не заслужава да се нарече мъж. Та аз снимах та пушек се вдигаше. Снимах къщата на призраците, снимах и се чудех на себе си - на кого да ги пратя тези снимки? Ако ги пратя на мама, тя ще се уплаши, ако ги пратя на сестра ми - близначката , тя ще ме нахока... Е, държа ги тези снимки и досега някъде из дисковете. Да ми пазят топло.

Източник в. Монитор 07.06.2008

http://216.239.59.104/search?q=cache:492xqaNtrNwJ:www.monitor.bg/opinions/article%3Fsid%3D%26aid%3D159362%26cid%3D50%26eid%3D1387+%D0%BA%D1%8A%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B7%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5&hl=en&ct=clnk&cd=1&gl=uk

Професорът и Неверниците, Ани Койчева



Професорът и неверниците


Посвещава се на проф. Ярослав Тагамлицки (1917-1983)





“Но какво търсят нашите души,

пътувайкивърху изгнили от морето дъски

от пристанище в пристанище?

... една родина, която вече не е наша, нито ваша”

Георгиос Сеферис

В трети курс беше много модерно да бягаме от лекции и да ходим по чуждите университети. Барабар Петко, та и аз – с мъжете. Медицината ми беше вече до коленете, прекосила бях анатомията и физиологията, които се смятаха за цедката на първите семестри, та си позволих и аз да кръшна. В групата имахме един Иван Забойник. Чех. Баща му работеше в посолството, а Иван следваше хуманитарна медицина. Беше хубав момък – едър, набит, с открито бяло и вятърничаво чело, свиреше на китара и пееше песни. Някъде в старите ми тетрадки от София ще да е останала една песен, която той веднъж ни изпя. Чудна! За гълъбите, за покривите, за дъжда и за хората, които все бягат да се скрият от него под разни дъждобрани. Та хванахме се един ден с Иван Забойник и драснахме от занятия. Точеше се някава скучна лекция по военна медицина, по що ли, на мен ми бе додеяло, а него го стягаше чепикът да види приятелката си... Качихме се в ладата и дай – към университета.Тук съм длъжна да отбележа, че Забойник беше добър шофьор – караше с едната ръка, а с другата наливаше пепси кола и други напитки в устата си.- Къде е приятелката ти - попитах.- Сърбохърватска литература - отвърна, - предава първа година. Нейсе, стигнахме криво-ляво до университета, той остави колата нейде из “Шипка” и се понесохме към Алма Матер. То не бяха коридори, то не беше чудо. Брех, какво светилище, каква изповедалня. А в Медицинска академия имахме само две аудитории и една патология, казано иначе – морга. Иван се запъти да се срещне с изгората си, а аз – право в юридическия факултет. В него следваше небезизвестният бъдеш адвокат Любо Денев, мой и на близначката ми съученик от детските години, верен следовник на Темида. Любо обичаше историята, политиката и вестниците откак го помня в училище и после – в гимназията. Та влязох в час. Обсъждаха основите на Римското право. Много позната материя. Знаех латински и разбирах всичко, за разлика от останалите студенти. Любо, той все си беше така пълен, слушаше и току обръщаше загрижен поглед към мен на последната банка. Но професорът не ме разпозна. Не разбраха за чуждото присъствие и асистентите, които събираха подписи на вратата. Измъкнах се като по чудо.Във фоайето се бе насъбрала тълпа студенти, които четяха някаква току-що залепена обява. Всички бяхме чували за проф. Тагамлицки*, но малцина се бяха осмелявали да се явят на лекциите му току-така - неподготвени. Този следобед се предлагаше тъкмо такава възможност – професорът, чието седалище бе физико-математическият факулет в Лозенец, този ден изнасяше лекция в Алма Матер. Нищо не разбирах от аналитични функции, нито от диференциално смятане, обаче реших да отида. Съдбоносна грешка.Тук е уместно да спомена, че моята сестра-близначка и математичка следваше по това време математика и беше във възторг от проф. Тагамлицки. След лекции около професора постоянно кръжал рояк суетни студентки, които се надпреварвали да го канят на кафе. Напразно! Професорът бил заклет ерген. И друго научих от нея. Макар да бе имигрирал в България още като невръстно дете по време на революцията заедно със семейството си, гонени от болшевиките, професор Тагамлицки, продължаваше да говори с неподражаем руски акцент, да разказва анекдоти за Стьопка и Чапаев и да се надсмива над прозвището “белогвардеец”, с което го бяха дамгосали колегите му партийци. И за мен, и за останалите студенти това беше същинска загадка: как един чужденец, при това безпартиен, бе успял да надвие на мурафета на членовете на бе-ка-пе в БАН, да победи предразсъдъците и под носа им да се издигне в ранг на професор? В една държава, която съвсем не бе неговата родина? Как? С много мъка и с много труд, беше отговорът, но това щях да го разбера години, години по-късно. И над колко други неща имаше още да се чудя през живота си... Но думата ми сега е за професора-математик. Та сестра ми бе казвала вкъщи колко е прозорлив пустият му Тагамлицки и каква неповторима памет има. Той според нея, можел веднага да разпознае кой е студент и кой “парашутист”. Наистина ли бе така?... Реших да опитам.Залата беше малка, но банките почнаха неумолимо да се пълнят и в уречения час имаше места само за правостоящи. Накумих се на първия ред и извадих листове, уж да пиша. Какво ти? Че като се започнаха едни интегрални редици, едни математически знаци, това не беше латински, нито анатомия, да са ми до колене, брех, почнах да се чеша, дето не ме сърби. Професорът, в 60-те, дребен, попрегърбен, пъргав, с очила и неповторим начин на говорене, почна да шари из редиците.- Вий, другарке? Я, я, излезте да видим с вас една теорема... - чух писклив тласец до ушите си. Ами сега? Излязох, какво да правя. И като се започна една препирня, остави се.Още на третата минута изхвърчах от залата ошушкана и разтреперана, а след мен и – дузина други такива, дето бяха дошли да гледат сеир, вместо да слушат лекция. - Вънь, вънь – кряскаше професорът, а те тичаха в коридора рошави и посрамени.Професор Тагамлицки беше пословичен в придирчивостта си да има за аудитория студенти, а не стадо. Нито наблюдатели. Той мразеше суетата. Това разбрах в онези минути и ми остана за цял живот. Както и възхищението ми от математиката. Това не е наука, мислех си, това е самият живот, но в други измерения.Две години по-късно проф.Тагамлицки почина. Беше далечната 1983-та.Минали са 25 години оттогава, а сякаш беше вчера.***... В къщата на съседите, детето получи най-ниския възможен резултат от изпита си по математика. Родителите бяха съкрушени и решихме вкупом да напишем протестно писмо. Майката написа едно, написа две, отговор все не идва. Накрая аз се притекох на помощ и написах нещо, което в превод ще рече горе-долу следното:“Сър,Казано на смирен език (“Блажени са смирените”), никак не съм във възторг от факта, че до този момент нямам официален отговор от Вас относно изпита по математика, състоял се на... Очевидно служителките във Вашата гимназия са били изключително заети с лакиране на ноктите си, пращане на есемеси по мобилните си телефончета и слушане на “ютюб”...Като се прибра от работа, Майкъл прочете писмото, изпи една чаша вино и избяга в градината. Аз крещях, доказвайки колко съм права. Но него го беше срам. - Защо трябва да правиш сеир, седни и напиши кротко писмо – рече, математиката не е кобила, да ти избяга.Вдигнах ръце и зарязах всичко. След два дни се върнах към написаното, отворих плика, прочетох писмото и се засрамих. - Вънь, вънь! – кряскаше професорът..., а те бягаха рошави и невежи.----------------*Проф. Ярослав Тагамлицки, човек, математик, преподавател (1917-1983).


Автор: Ани Койчева

Източник ЛитерНетhttp://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=6048&sid=25

Нови приключения на английските "колонизатори " в България, Ани Койчева



Нови приключения на английските <<колонизатори>> в България


Ани Койчева Една сутрин рано в неделя мобилният ми телефон иззвъня продължително:- Госпожо, искате ли да си купите имот в България?- попита разтревожен женски глас от агенция за недвижимости.Като съобщих това пред Групата по интереси на английските притежатели на имоти в България, Крисчиън, 43-годишен инженер от Нортхамптън отсече:- Това е поради банковата криза в момента, всеки гледа да се докопа до свежи пари, внимавайте и не правете необмислени инвестиции.Продаването, купуването и препродаването на къщи в Англия е черта от националния характер и горе долу се изравнява по честота със сменянето на носните кърпички. Подобно правило важи и за честотата на женитбите и разводите в Кралството. Средно статистически англичаните сменят две жени и две къщи през живота си. Някои – и повече.За англичаните притежаването на имот в чужбина или така наречената “къща за почивка” е гаранция за добри старини. До 2002-та година се купуваха къщи предимно в Южна Франция, Калифорния, Испания, Кипър и Мароко. От 2003 започна усилено да се рекламира българския имотен пазар. Модата да се купуват къщи в България завладя работническата и долната средна класа, за които евтините ипотеки не представляваха особен проблем. Но от известно време насам нещата се промениха...В градчето Бъкингам в областта Бъкингамшиър, или както тук му викат – графство, от две години съществува Група по интереси на английските притежатели на имоти в България. Собствениците идват както от самия град, така и от околните села и градчета /Уелинбъроу, Бедфорд, Дънстъбъл, Нортхамптън, Бийстър и т.н./. Събират се веднъж седмично да разменят мисли, информация, впечатления и да учат български. Всеки казва каквото му е на душата.Крисчиън има двуетажна къща във Видин и посещава България 3-4 пъти годишно да наглежда ремонтните работи. Освен, че е инвестирал в недвижим имот, той си е купил и “голям” камион, който описва като “стар Зил” и "благодарение на него, никой не ми прави проблем по пътищата”. Доволен е и охотно бръмчи с камиона нагоре-надолу из България.Не е така с Лий, 38 годишен полицай от Милтън Кийнс, който заедно с жена си Карън въртят три имота в България – един в Банско, един на морето и апартамент в София. Лий казва, че познава кътните зъби на българските катаджии и другите милиционери, които редовно го спират. Причината? В България Лий кара кола под наем, което е видно от табелата. Според него той нито веднъж не е превишавал скорост, но въпреки това пътните полицаи го спират и искат “глоба”.Бенедикте е 48-годишна мароканка с английски паспорт. Тя говори с много нежност за България, но стане ли дума за имота, който напоследък си е купила из Странджанските села, Господ да е на помощ.- Какъв кошмар преживях по изповядването на сделката, само аз си знам! – казва и не иска повече да коментира.Морис и Таня са симпатична семейна двойка. Той – индиец, тя - рускиня.И двамата преподават езици в местния Свободен Университет.През 2003-та си купили къща край Каварна. Често пъти им се налагало да пътуват до Варна. При всяко отиване във Варна ту Морис, ту Таня ставали жертва на циганките-джебчийки. Сега и двамата разказват на всички колко е опасно да ходиш пеш по улиците на България.Ан и Ричард, семейна двойка в предпенсионна възраст от Дънстъбъл си купили земя край Хасково. От три години насам строят едноетажна къща или както тук му казват “бунгало”. Тази пролет, точно навръх английския Великден заминаха за България да видят как върви строежът.- Строителите хич не си дават зор, но иначе съседите са много мили хора. Единствено, че като отидеш в магазина за хляб, никой не се реди на опашка, а всеки прережда другия. Освен това, ние се опитваме да говорим на български, а те ни се смеят. Например, трябваше да отседнем за една седмица в един частен хотел, почти на границата с Турция и всеки път, когато искахме нещо на български от регистрацията, те се заливаха от смях. Това звучи доста обезкуражаващо... Иначе хотелът беше чуден, 3 звезди. Предлагаха английска закуска, но нямаше наденичка, нито бекон. Все пак прекарахме чудно. Само дето в събота и неделя имаше много джипове и хора с черни дрехи и очила. Ние мислехме, че това е погребална агенция, но после ни казаха, че това са местните босове. Много странно за нас....Лиъм е 52-годишен надзирател в един от местните затвори. Живее в Бийстър, но има и гарсониера в Балчик. Смята, че познава много добре България, защото прекарва всяка година целия си отпуск по българските земи. При последното си пребиваване в Балчик, на вратата му позвънили и съседката му подала чиния със “захаросан пудинг”. Каква била изненадата му обаче:- Като боднах с вилицата и видях, че това не е пудинг като пудингите, ами сварени житени зърна с орехи, стафиди и пудра захар. Чудно хубаво! В Англия слагаме житени зърна в супа, или яхния, не знаех, че стават за сладкиш.Догодина Лиъм се готви да се пенсионира и усилено учи български. Смята да прекара “следващите 50 години от живота си” в Балчик, но го е яд, че местното издателство го е измамило с 40 лева, пращайки му съвършено различен учебник, от този, който си бил поръчал. Джан и Алекс – млада семейна двойка от Стантънбъри имат къща край Самоков. Трудно им е с пътуването, защото няма “директен полет”, та трябва да дават пари за такси. Това според тях им излиза горе долу толкова, колкото е цената на самолетния билет от агенция “В последната минута” от Лютън до София.Санди и Кийт – пенсионери от Бедфорд държат къща в Ямбол. Много обичат да закусват “палачинки” в ресторанта край магистралата, но както и двамата в един глас казват:- Келнерката никога не ни връща ресто.Джейн, 48-годишна социална работничка от местния Инспекторат по бежанците има далеч по-различни впечатления и представа за България. През 2002-ра заедно със съпруга си Шон закупили имот край Варна. Селото, чието име не иска да каже, и до днешен ден не разполага с обществена тоалетна. Има една единствена – до автогарата.- Но това трудно може да се нарече тоалетна, защото всъщност представлява дупка, изкопана в земята... Невероятно!За по-евтино Джейн и Шон ползват сезонни чартърни полети на дребни туроператори. Миналата година чартърът бил внезапно отклонен ”заради буря” и двойката неочаквано се озовала в Молдова. Оттогава Джейн страда от панически атаки и въобще не си помисля да пътува отново за България.Джо, 34-годишна и мъжът й Андрю от Бедфорд – и двамата финансови инспектори по професия, имат къща в Габрово. Смятат като се пенсионират да се преселят да живеят в България. - Много ни е трудно да общуваме в България. Нищо не им разбираме на съседите. Вярваме обаче, че докато дойде време за пенсия, все ще научим малко български...Не е така с Лиза и Пит, и двамата собственици на коне от Милтън Кийнс. Те имат апартамент в Несебър и се надяват да започнат конен бизнес в България. Лиза посещава уроците по български и е доволна, че е научила:- Какво е Мартеница и защо българите забождат по реверите си едни парцалени червено-бели куклички.Брайън, Анди и Джим – и тримата финансови съветници в частни фирми в Уелинбъроу, държат имоти край Банско, но са разочаровани от:- Много гъсто се строи около нас и е много кално и непрекъснато има трактори и работници.За разлика от тях, шумът и мърсотията не правят впечатление на Сюзън, 47-годишна счетоводителка от Стантънбъри. Преди 12 години се влюбила в инструктора си по ски в Банско и се омъжила за него. Сега прекарват всяка ваканция в България. Както се казва за всеки влак си има пътници. Въпросът е какво става когато влакът се претъпче от качващи се в него пасажери, но не и слизащи. Ето какво става:Амани и Невил – и двамата зъболекари от Нортхамптън си купили “вила” в едно добруджанско село.- Ами то, селото е пълно с ирландци. Даже улиците на две места имат табели, написани на английски. Това е хубаво, че имаме за съседи ирландци, но от тях не можем да се вредим за “Загорка” и друга бира. Всичкото пиене се разпродава за няколко часа в магазина.Като оставим настрана парите, друг движещ мотив за англичаните при решението им за купуване на имот в България е...носталгията. Да, да, носталгия! - Носталгията по миналото, това е за нас България! – казва Трейси, 66-годишна инструкторка от Нортхамптън. България е това, което Англия беше преди 50 години. Трейси, синът й Саймън и снаха й Кати имат триетажна къща в село Поляна. - Много сме доволни, когато сутрин съседката почука и ни донесе домати. Това го няма по други държави!Следя редовно рекламите на имоти в седмичника Таймз. От август миналата година реклами за български имоти никакви не се появяват.Пресъхнал ли е интересът към България, или това е само временно явление, свързано с банковата криза? Сю и Ричард – и двамата работници в Градинския център в Милтън Кийнс, са на по 58 години. И двамата чакат с нетърпение да се пенсионират, но... Миналата година продали къщата в Милтън Кийнс и се преместили да живеят в ремарке, или както тук му викат “каравана”... И това, за да си купят:- ...Къща с четири спални в Ловеч. Много е хубаво, надяваме се да я направим скоро на хотел. – казва Сю, и добавя:- Ричард ходи на няколко пъти и вече сложихме тръбите на парното, но покривът тече и подът е все още дървен. Аз работя извънредни часове, но не му се вижда краят. Както споменах по-горе, за англичаните притежаването на имот в чужбина или така наречената “къща за почивка” е гаранция за добри старини. Но напоследък все по-често на въпроса:- Искате ли да си купите къща в България?Те отговарят:- Не, благодаря! Къща за почивка в България, или таралеж в гащите - изберете сами.*Имената на лицата и населените места в България не отговарят на действителните


Източник “Антимовски Хан” 5/2008

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=267

Магаре,казан ракия,пършива котка и Майкъл Палин - филм за "посткомунистическа Европа" по БиБиСи 2, Ани Койчева



Магаре, казан ракия, пършива котка и Майкъл Палин

10 млн. души гледат по Би Би Си 2 филма на британеца “Новата Европа” за посткомунистическия Изток Лондон

АНИ КОЙЧЕВА

Специално за "Монитор"



"....София не е пищен град. Българите не изглежда да си падат по излишъка. Болшинството централни улици на града са тесни с три платна, повече наподобяващи на тихи улички в провинциален град. Няколко държавни коли префучават, но помпозност няма, а мъже в костюми и вратовръзки са толкова рядко, че едва могат да бъдат забелязани. Дрехите не са нито износени, нито шик, магазините са горе-долу вкрак с модата, но им липсва нюх, хората са задоволени, но не го демонстрират. Което ме прави да чакам с нетърпение срещата с човека, описан в моя пътеводител Rough Guide като най-полемичния "обратен" в България. Азис... Той е циганин, един от 380 000-те в страна със седем и половина милиона население… Произлезли от Индия, циганите са се отправили към Европа преди около 600 години, но така и не са се интегрирали с местното население. На тях се гледа като на авантаджии, които отхвърлят социалната система, но с удоволствие се ползват от финансовите є придобивки. Съвременните данни будят единствено песимизъм. Около 85 на сто от циганите на България са безработни, а само десет на сто от децата имат средно образование... Постройките са изпоцапани с драсканици, с подпухнали или олющени мазилки. Несъбран боклук е разпилян наоколо, а мътни локви от помия се ширят около задръстената канализация. Жителите са насядали между блоковете около купчини отпадъци, раздухвани и носени от вятъра. На фона на силното залязващо слънце тези силуети наподобяват корабокрушенци от апокалиптична катастрофа."Прочетохте редове, посветени на България според току-що излязлата от печат книга "Новата Европа" на Майкъл Палин. Едноименният филм на същия автор я допълва, а броят на зрителите по програма Би Би Си 2, която показа филма в продължение на четири седмици, е 10 млн души.Замислен като пътепис за 21 чеда на посткомунистическия Изток, филмът "Новата Европа" е заснет през лятото и есента на 2006-а.Палин започва своята разходка от Словения, спуска се към Хърватска, пътува с яхта до Албания, язди муле през Босна, кара лодка по река Сава в Сърбия и накрая прескача до Македония. След неудачни снимки в резултат на внезапно разразила се буря на Охридското езеро 65-годишният пътешественик стъпва на твърда земя и първата гледка, която се изпречва пред очите му, е един паметник."Това са Клемент и Нохум гордостта на Македония. Нохум е създателят на кирилицата, т.е. на руската азбука", казва Майкъл Палин зад кадър и потегля нататък. От Македония авторът (отново на муле) се отправя към Рила планина в България, където, както чистосърдечно си признава, "има само два дни на разположение", преди да потегли "към Турция и Кападокия".След пищна панорамна снимка на "панритмичния танц на поклонници на Бялото братство" и издържания разказ на българина Димитър за дъновистите, направен на приличен английски, Майкъл Палин се понася в зелена военна джипка нейде из Родопа планина. Чува се родопска песен и кадърът спира дотук. Следващият кадър ни отвежда във вилата и овощната градина на "селянина Китанов". Той не само че не говори на никакъв "селски" диалект, но е нахлупил модерна широкопола шапка и реди учени думи за това, как "да имаш вила, беше задължително по време на комунизма, ама аз не съм комунист". Пасторалната картина на вила, магаре, казан ракия, трима старци, Китанов и пършива котка се затваря в рамка, а Майкъл Палин вдига наздравица и продължава към следващата "дестинация". В София, или "С`афия" , както той нарича столицата ни, Палин прекосява градинката пред Народния театър, зазяпва се по играчите на шах, заслушва се в музиката на двама улични духови музиканти, вози се на два пъти с трамвай и даже чете вестник и накрая се озовава пред площад "Александър Невски". Но в катедралата той не влиза. "Това е руска катедрала, строена в чест на руската аристокрация", казва и продължава към... Пловдив. Нов кадър: голи черни цигански гърбове с татуировки, конски триколки, надбягване с коне. Столипиново: панелни блокове, сателитни чинии, контейнери за отпадъци, бараки за продажба на цигари, бира, бездомни кучета и локви. Следваща сцена - пак Столипиново, циганска веселба, циганки танцуват под съпровод на зурли тъпани и акордеони, една размахва пищов самоделка. Край. Майкъл Палин и спътничката му Мира Стълева се подрусват върху конска каручка, карана от циганин, малко цигане се юрва от улицата и с вещина се оказва върху теглича. "Къш!"- виква Майкъл Палин и цигането послушно слиза. Мира Стълева разказва как кметството дава апартаменти на циганите, а те вкарват коне вътре. Следващ кадър: интервю с Азис на фона на негова песен, зрителки кършат снаги, Азис се държи на положение, отговаря културно, оставя впечатление на звезда или поне успешно имитира такава от неизвестна величина. С това свършва "турнето" на английския пътешественик Майкъл Палин в България. Край Пловдив той хваща на автостоп един тир и поема по шосето E11 към Цариград.Турция го посреща с модно дефиле, на което моделите са "доведени" от Беларус, дизайнерката е във фередже, а подиумът - турска баня.От делтата на Дунав през Трансилвания и гробищата на Молдова, Майкъл Палин се отправя към Лвов и Киев, където разговаря с дъщерята на Юлия Тимошенко и нейния английски съпруг. От Симферопол след 4 часа път с тролей той стига в Ялта. Архивни снимки на Сталин, Чърчил и Рузвелт показват Чърчил в цялото му великолепие. Латвия и Литва се запомнят с един празник на езични богове, който Палин посещава, както и с клиниката с пиявици и вендузи, където пътешественикът се подлага на кратка "терапия". Следва Калининград, руският дух, руската гордост, млади момичета в бяло, площад с балони, военни песни, марш, Русия! Екскурзоводката Аняняма "свой отговор" на въпроса: бил ли е Сталин добър, или лош. Натам Чехия и Словакия - Карлови Вари, кални бани с мис Чехия 2000, прием бал на чешките аристократи и следваща държава е Унгария. Сецесион, тържество на архитектурата, унгарски вина, избата, от която кралица Виктория е "пазарувала", и отново... модно дефиле. Този път сам Майкъл Палин е участник в него и играе ролята на... дявол. Вечеря в ресторант, унгарски цигани свирят музика, Майкъл Палин разговаря с тях за загубените земи на Унгария, загубената мощ и слава, за националната депресия и самоубийствата.И идва ред на Германия, последната държава от списъка във филма, но първа в историческо значение. Разходка с трабант, преустроен в лимузина, Берлинската стена, разговор с оцелели от Ауишвиц, разходка до Балтийско море и изоставения хотелски гигант - мечта на нацистите, превърната в зловещ паметник..."Къде са онези селца с носии, музика и ръченица? България е така редактирана и окастрена от редакторите. И наместо това, какво видяхме - Бялото братство, подобие на което си имаме и тук, в Англия, и цигани, надбягващи се с конски талиги на фона на сателитни чинии, които приемат навярно всички телевизионни предавания, но не и Източната Европа на Майкъл Палин. Добре, харесва им конят да живее с тях в апартамента, но циганите са навсякъде, включително в Барселона и в Оксфорд.*"Бележка от един зрител. Зърнах я във форума на Би Би Си и я запазих.Къде са наистина?...Онези селца, музика и носии?



Източник
В.Монитор 23.05.2008

http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=63049