Като гледам Англия,
виждам накъде отива България
Човешкият опит показва, че между охолство и фантазия няма допирни точки. В този ред на мисли един английски професор наскоро зададе въпроса: дали нищетата има вина за ниските показатели на продуктивността, или изобилието трябва да носи отговорност за това ?...И си отговори сам: “Нито едното, нито другото. 40-50% от продуктивността на човека се предава по наследство.”
А останалото?
От 2004 - годината, в която на европейската софра седнаха още дузина новопоканени джуджета и Брюксел от Снежанка се превърна в тяхна мащеха , не друг, а Англия и Северна Ирландия жертваха работните си пазари и ги пооткрехнаха за няколко тях. От тогва насетне едва ли има англичанин, който да не си е посипал главата с пепел, а ако не с пепел, то с каквото има под ръка – само и само да спре потокът на имигрантите, а източноевропейците да си идат обратно по родните места. Защо? За първи път в историята на Албинона, англичаните се сблъскаха с феномена “полски работник”, а покрай това и с – ценностната система на източноевропейците и с техните икономически мотиви. Банките се впуснаха в надпревара и ласкателства как по-бързо да приберат парите на полските “чудотворци” и мигом наеха преводачи от полски на пълен работен ден, а английско-полските речници се превърнаха в най-търсеното четиво в книжарниците. Из градове и селца в Кралството започнаха да щъкат полски тирове, натоварени до уши с полски колбаси, полски хляб и полски подправки. Не след дълго вестникопродавците, а след тях и бакалниците започнаха да отстъпват под наем рафтове си за полските сладости, докато един ден търговците на същите тия полски деликатеси не изкупиха самите вестникопродавници барабар с бакалниците. Няма да е пресилено ако кажа, че днес едва ли има град в централна, източна, западна или южна Англия, който да не разполага поне с един полски магазин, или закусвалня.
....
След 2007, когато България и Румъния понечиха да бръкнат с черпака в супника, но ги плеснаха през ръцете, тукашните все по-често започнаха да си задават въпроса: “Кои са тия намръщени, ниски и мургави мъже и жени, които приличат досущ на индийци, ама не са като тях и вместо в аптеки и адвокатски кантори, мият старчески домове, метат метрото, или опъват по строежите?” Как кои? Румънци и българи.
За “тях, мургавите”, както и за поляците, англичаните имат и още едно нарицателно: “китаецът на източния блок”.
....
“България е това, което Англия беше преди 50-60 години” – казва с умиление съседът Боб, който от 4 години насам посещава редовно родината ми и даже си е купил къща край Търново. “Чудно! В нашия град, ох, все не мога да му запомня името, та там има един магазин и в него продават всичко, а по улицата ще видиш магарета, каруци, хората си гледат кокошки, прасенца и крави в дворовете, садят зеленчуци в градините, черпят ни домати ... Това вече го няма в Англия, тук всичко идва по интернет и от Китай.
И все пак, след 50 години за България сигурно ще се пише , ако не друго, то това : “Едно време на българската трапеза присъствали традиционни ястия като: боб яхния, шкембе чорба, баница с тиква, тутманик, но те бързо били изместени от дюнери, бургери, пица, китайски рулца и др....”
А как е било около Гринуич?
През 16-ти век традиционното английско ястие е пирогът с месо от гарга, а ако нямало гарги, замесвали каймата от врани, гълъби, врабчета и каквото падне. По-късно историята сочи, че по време на Кралица Виктория, гореспоменатият пирог е изместен от лебед, при това цял, и то печен в тава. В апогея на Индустриалната революция, лебедът бил изместен от Mandarin duck, т.е от китайската патица.
Източник:
Няма коментари:
Публикуване на коментар