ГРОЗНАТА ЛИСИЦА
/Bulgaria revisited*/
Анна Койчева е родена през 1961 г. в София. Завършва медицина. Живее в Англия. Автор е на автобиографичната книга с писма, пътеписи и есета "Писма от Обединеното кралство" (2003-2005)
...Водата бавно се протяга
и млясва падналите клонки от върба
Bulgaria revisited има една единствена обща дума с любимия на мнозина роман “Завръщане в Брайдсхед”. Като се завръщах тази пролет, не видях никъде къщи от рода на тази, около която се подвизават героите на Ивлин Уо. Нямаше и помен от студентски гуляи, нито – от нежни дружби между мъже... Приятелство между мъже? Мъчителен отглас от детство, разпарчатосано между двама братя, бисексуален баща-алкохолик и немощна майка. Ивлин Уо е написал един от най-английските романи в английската, а и в световната литература. За завръщането... То се случва с всеки от нас независимо къде и кога: в старата квартира, в училището, в Wales... или в...България. Едно пътуване, към което се стремим цял живот и което извървяваме, за да си спомним. Какво ли? Спомените се протягат като лениви клонки от върба и времето поглъщат;водата се отдръпва, а камъчетата по дъното са същите...Та така и аз оня ден: вървях из треволяци и ровех с клечка по пътя. Овцете, разпилени като облачета, пасяха усърдно опосканата действителност, шофьорите намаляваха ход, за да не сгазят и бездруго разсеяните добичета, а безгрижни двойки, тръгнали на “излет”, нагъваха сандвичи в колите си и наблюдаваха хълмовете зад стъклото.Всичко в Уелс беше както преди. Планините – заоблени, неделята – забързана, аз - жадна да не изпусна гледка.И в България съм жадна да не изтърва нещо. Всяко мое връщане тук напомня предходното по усещането, че съм гостенка: видиш се с тоз-онзи, поразчистиш вехториите из долапите и ето – дошло е време за обратно. …Жадна да не пропусна гледка, съм на прозореца на гарсониерата и щракам с камера да запаметя строящите се сгради отсреща. Не, че се е разкипяла усилена работа, не, но... Работниците – турчоля от вътрешността на страната, са без предпазно облекло и ползват една стара олющена тоалетна, килнала се на двора сред прахоляка. Всяка сутрин в осем и петнайсет идва кранистът, отключва стълбичката и започва да се качва към небето... Извървява определения брой крачки, влиза в кабината и размахва диригентската палка. От това някои от работниците на площадката се разшават, други са кукнали, пият кафе в пластмасови чашки и гледат колите край автомивката... Седнали сме на балкона в панелния апартамент. Една отживяла гарсониера, разположена в така притегателния за търговците “идеален център” на София...Пием някакво кафе и слушаме БиБиСи. Точно в един часа, когато навремето предаваха българска емисия, сега зазвучават арабски ритми и започва четенето на следващото есе от поредицата за Ирак. Желязната завеса се е вдигнала /така както всеки ден след 11 се вдига и мъглата по околовръстното/ и на света вече не им е интересна посткомунистическа Европа, особено - Източна. А в апартамента някой е забравил два диска. Два диска с музика, изпаднала от някой забравен вестник се въргалят из прахоляка. Музика, продадена между другото – колкото да запали интереса на купувача, а после – кучета я яли... Позагледах се, повъртях ги в ръцете си, па реших да ги прибера в куфара. Кой знае, рекох - все някога ще влязат в употреба...Там, в оная държава откъде да намериш химна на България, ако ти притрябва... А откъде – “Кацнал бръмбър на трънка”... Отникъде. Къде ти гора, къде “мирис на зелено” и хубост, къде - поля с “лале ли си, зюмбюл ли си”... Не че и Милата родина е станала на “земен рай” докато ме е нямало. Къде ти?.. България е заприличала на една огромна строителна площадка, а наоколо – кал, боклуци и фургони... Моят английски събеседник се усмихва, вдига вежди в почуда – ах, че песен, ах, че бръмбър, ах че трънка......После се заслушвам в “Хубава си моя Горо” и се питам защо не мога да се полюбувам на гората на България, докато съм в България, ами все отнякъде ще се втурнат пъргави търговци и ще почнат да ми предлагат листовки, визитки и какво ли не... Вървя из планината, наоколо сняг, чукари, мирис на бор... спирам пред едно кръчме... Отвътре не се виждат признаци на живот, само ранна лелка по бяла престилка уморено подрежда черги за изтърсване... Отнякъде се носи Дунавското хоро... Заигравам. Мартенски сняг, киша, само едно куче наоколо ме гледа в почуда... Четвъртък е... Няма жива душа наоколо, лифтът не работи, само аз, лелята и едно куче... Жената се прибира начаса, потънала до ушите в срам /к'ва е тая дето играе хоро, я по-далеч, че може да ми иска пари за сеирджилъка/... Не искам пари на лелята, нито и през ум не ми минава да й поискам каквото и да било... Подскачам, пея и гледам балкана... Излезе собственикът. Запалва цигара. Като няма как иначе да ме изпита, какво друго да стори, завалията... Като разбира, че съм безопасна, хлътва вътре и се показва с цял наръч дипляни. “Това е нашият ресторант в Панчарево, а това е нашият еротик бар на “Мария Луиза”... Прибирам ги. Каквото е писано, ще стане... След няколко дни поемаме към Витоша. Отърсила се е от зимата, но още крие преспи, горкана. Гледаме отвисоко столицата. Кабинката на лифта току-що се е откопчала от желязната въртележка на Симеоново, където подпийнал от сутринта служител, кой знае защо услужливо ни заговаря на немски...В нозете ни остават столицата като разпиляна от пролетния вятър кошница с вехтории... Софийското поле и стърчащите в далечината му комини на замрели заводи... Остават и няколкото все още незастроени ливади на Симеоново – последната непревзета крепост, към която багерите прииждат... Току-що завършен се белее луксозният комплекс “Манастира”, за чиито собственици се досещаш само по паркираните отпред джипове .На строителната площадка още се веят знамето на България и това на Европейския съюз – отглас от времена на обещания, ентусиазъм и надежди. Край тях обикалят две псета и въртят закачливо опашка при появата на всеки новопристигнал скиор. На единствената свободна от строителни материали поляна пасат 4-5 измършавели крави. Пасат, но какво? Тревата е от лани, по нея минават поне десетина камиона на ден и още толкова чифта човешки крака...Това на Запад не може да се случи...Стигаме до билото.Ресторантът на Алеко е единственото отворено място, където наред с кафе, сервират боб салата и шкембе чорба. Огромното пространство с незастлан циментов под е студено и почти празно. Затова пък чешмите в тоалетната са пуснати и водата се лее в изобилие. Наоколо търчи невръстно цигане, закача се със скиорите, но без да досажда. Майката - черноока циганка, се усмихва извинително и налапва поредната цигара. Подавам й една банкнота “Купи си едно кафе”, казвам, а тя ме гледа като, че Исус е слязъл от небето...Такива неща и в България се случват.Лицето на циганката ми напомня едно друго лице... Мари. Обратно на Острова. Мари е единствената чужденка в магазина /ако не броя себе си/, ниска, пъргава и лукава, с огромни цигански очи и здрави дъвкателни мускули – непрекъснато дъвче дъвка. Това е от цигарите. В магазина е забранено да се пуши или да се излиза в почивка ако не си работил поне 4 часа. Представяте ли си закоравяла пушачка от Ямайка да устиска толкова дълго. Мари има и много силен френски акцент и говори английски сякаш е пристигнала вчера на Острова. Според Барбара, Мари се преструва. През почивката се засичаме. Мари яде малко.“Ти си много слаба” – казвам й.“Да, аз не яде английски боклук”.Смеем се, защото и аз не ям английски “боклуци”. Мари е чистачка в магазина. Чудно как така като не говори английски, разбира от машинарията и от киселинните разтвори, с които обикаля халетата. Мари обича черно кафе като мен и това още повече ни сприятелява."Деби, пуши цигари?" - пита тя на разваления си език. /Неизвестно защо е решила, че името ми е Деби, така всички покрай Мари почнаха да ме наричат с това смешно име/. Докато един ден пожарната аларма не я завари да бърка по хорските чанти. Уволниха я тихомълком. Очите й са същите като на тази циганка, тук пред мен, която сега налапа цигара. Без да знае нищо... Как си приличат хората....Таксиметровите шофьори в София са се превърнали в своеобразни ексурзоводи. Някои от тях поназнайват езици – били са на работа из Кипър, Дубай, Гърция... Първи, втори, трети – никой не отказва бакшиша и беж да ги няма. А в София работа за тях колкото щеш. Околовръстното се е превърнало в тясна междуселска уличка, а градските улици – в кални пътеки, по които се разминават пешеходци, тролеи и багери. Дори “идеалният център” не е останал подминат. Едно време на “Граф Игнатиев” имаше един приличен магазин за конфекция. Казваха му “Рила” и в него продаваха прилични дрехи на прилични цени. В края на 90-те името на завода в Русе бе сменено, сменена бе управата и източникът на пари. След “Агресия” и “Рошавата гарга” магазинът бе преименуван още няколко пъти. Сега от приличната конфекция на прилични цени не е останал помен. Оловните сивкаво-огледални витрини са мръсни и непривлекателни дори за уличните гарги. Зад стъклата прозира надпис, който на английски ще рече "Грозната лисица”. Че е грозно, грозно е... Не е ясно обаче коя е лисицата.Бързаме към НДК. Имаме среща с писател, жив, съвременен български класик. По-напред се отбиваме в ресторант Крим. Двамата сервитьори в ресторанта се сдърпват на всеослушание на всички клиенти. Салатата е шопска, музиката - сръбска, а българинът не е свикнал да обслужва: през цялото време слушаме говорене на “ти, ти, ти”.. Това не може да се случи на Запад.Излизаме навън. Очакват ни пак тесните улички с липсващи тротоари /там са паркирани колите/, а където все пак тротоарите ги има, ходенето изисква особено внимание заради разкривени, напукани или направо липсващи плочи. Няма камери срещу крадци, нито такива за превишена скорост, а в обществените сгради липсват пожарни изходи, както и входове, достъпни за инвалиди... Но да оставим това, то е приказки от 1001 нощ......В една от страничните улички почти тихомълком ме подминава надпис "СБП / Парнас – ресторант градина" /!?/ Съюзът на българските писатели се е приютил в една стара олющена сграда. Олющена като самия съюз. То не бяха отлюспвания, то не бяха алтернативни люспи и съюзчета през последната десетилетка. Най-после, ето на, един здравеняк в отечественофронтовски шлифер е оглавил цитаделата. Туй, що е останало от българските писатели, са неколцина известни в миналото пера, които сега гледат чиннопоклонно новата управа, пушат цигари, газят прашни килими и говорят за вчерашни мачове и сутрешни полови маратони. Колкото да минава времето... По коридорите са нахвърляни вързопи лански вестници, стар хладилник е кибичнат в ъгъла, диван с продупчена от недогорели угарки дамаска те кани да поседнеш, а от стената гледат стари черно-бели портрети на българските писатели - основатели на Съюза... И един компютър. Бутафорна мебел от филмите на Бунюел. Под портретите не се виждат имена, нито дати на раждане или смърт. Очаква се посетителят да ги разпознае от пръв поглед и да е наясно кои от тях са все още живи и кои - покойници. Има ли значение?Един от любимите ми писатели е издал наскоро книга. Тя лежи по рафтовете на книжарниците и няма кой да я купи. Седи и чака той да мине, да я прибере в чантата си и да я раздаде на приятели. Получавам я и аз. Когато я отварям, подписът е: “От як балкански чвор”...Как бях забравила тази дума!Книжарница “Писмена” ме посреща с усещането, че на часа ще получа топлинен удар. Чак се чудя как компютри, книги и клиенти все още оцеляват при 40 градуса горещина в зала без вентилация..Там, в една от бившите зали на мастодонта НДК, се е сврял и работи Писателят. Съвременният български класик. Моят кумир... Неизвестно защо той не съзнава това, бърза за нощната смяна, изпушва две цигари на крак и гледа без радост. Стъклата на дебелите рогови очила поглъщат заплатата, работата и живота му.Прибираме се привечер. Очаква ни пазаруване в Била, но 5 стотинки не стигат, за да наемем количка. Проточват се опашки от умислени хора, същите жени със зле поддържани коси, същите мъже – намръщени в кожени якета, или по анцузи, същите лица, забързани с неизменните две жълти торби, на които е написано Била днес..А днес е като вчера... Вчера е като утре..След няколко дни поемаме пътя за обратно. На изпроводяк мама мушва торбе с български бухтички. Разделяме се. Тя маха от едната страна, аз махам от другата, митничарите махат лентата за ръчния багаж... В залата за излитане на летище София две българки се кахърят, че нямат “роуминг” на клетъчните си телефони. Служителка сухо ги отпраща към “шоу рум” на един от водещите оператори.Каква по-красива екзекуция от тази на българските думи... След няколко дни в Англия моят английски събеседник ще си стопли последните две бухтички и въобще няма да ме попита дали и аз искам. Но и да бях казала "да", щеше ли да му направи впечатление? Думите в Англия са разведени с тяхното истинско значение и местните оценяват реакцията ти единствено по гримасата на лицето и интонацията... Понякога се питам дали разводът е по-добър от екзекуцията, или обратното?Самолетът преминава бавно обратния път по пистата - в момента има свободен само един коридор за излитане. И летището не прави изключение от огромната строителна площадка, в която се е превърнала моята малка държавичка. А някъде там зад зимните виелици и февруарските киши, отвъд оградите, е Витоша – полегнала в далечината като изнемощяла от зимата лисица... Проскубана и грозна... Грозна и разкаляна България, със строители без предпазни шлемове и светлоотразителни жилетки – клечащи по скелетата и зяпащи в далечината. Зяпащи в безвремието и безнадеждието... Това ли е, което ни обещаваха учебниците по история, в които пишеше, че битието определя съзнанието и, че количествените натрупвания водят към качествени?...Леля Минка, моята спътница от седалката вдясно кима “да, да, да”. Тя не говори английски и не разбира какво я пита стюардесата. Стюардесата пък не отбира от кимане и пак повтаря: Уиски, вино, плодов сок? Да, да! казва възрастната жена и посяга да вземе бутилчето с уиски, после грижливо увива в салфетка парче масло, защо да остава зян – и го прибира при останалия багаж... Не сме научени да хвърляме храна... Нищо, че навремето учехме за толкова много неща. За какво... За какво ли наистина? Имената в текста са измислени * завръщане
Източник- в. Антимовски Хан 10/2007
http://www.antimovski-han.org/article.php?id=113
