четвъртък, 26 юни 2008 г.

Новите "англичани", Ани Койчева





Новите “англичани”

АНИ КОЙЧЕВА




Седя и зяпам градината, изнемощялото циганско слънце, враните, които любопитно прехвърчат над градинската порта и хапват от огризките, които току-що им оставих... Чака ме работа, а въобще не ми се подхваща. Пиша и слушам "Джелем, джелем". Ако преди 6 години някой ми беше казал, че не другаде, а в Англия ще заобичам така силно българския и циганския ни фолклор, щях да го обвиня в ерес. В ерес ме обвиняват и някои "българи" из емигрантските форуми, които никнат като гъби из нета. Чудна работа: всеки от тях до един слуша "техно, поп, рап и рок музика"; всички до един пишат български по начин, по който единствено те могат да се разберат ("канселирай си селфемплоймента и се чарджи като елтеде, имаш повече бенефити от тва!", "мога ли да се логна в хоумофиса?", "колко те чарджи твоя имплойър за закъснението?", "пейстни ми тоз линк", "абе я го делни тоя бастард", "фъкинг енейчес", "къв джоб ти такснаха в инландревенюто", "търся свестен ландлорд", "опраили си иншурънса?"); всички до един са "супер" с компютрите и "браузерите", всички до един работят като самонаети, т.е. имат свой собствен бизнес, а всички до един денонощно седят в този форум срещу екраните си. Сигурно само така ми се струва, но не мога да се отърва от мисълта, че всички до един от тях вият от мъка и са изкукали от самота. Но да си го признаят?! Никога!!! Такава е културата на новите български заселници на Острова. Аз също нямам с кого да си говоря. Но затова пък имам приятелите, роднините... Говорим си в писма. По телефона - веднъж в седмицата. Много странно се чувства човек, когато не говори, а само пише на своя език. Устата му е в каторги, а умът - свободен. Няма с кого да размениш две думи. Езикът ми е изостанал, опосталял и обеднял. Измършавял като проскубана лисица, признавам си. Ала в стремежа си да оцелеят сънародниците ми наоколо нямат време дори и за това. Защо им е да бъдат искрени, да "разводняват темата" и да изпадат в сантименталности? Англичаните НЕ ГО правят, българите да "не сме по-долу от тях". Повечето от новопристигналите българи са в най-хубавите си години - в своите 20-те или 30-те. Живеят по двойки, раждат деца. децата растат, играят, почват да говорят. Проговарят езици. Какви? Светлозар (Слънчо)- един от читателите из форумите, дава част от отговора. Разказите, които пише под формата на постинги (а те са наистина впечатляващи по дълбочина и чувственост!), са написани на "български" език. Езикът няма нищо общо с граматиката и морфологията, на която съм учена от моята първоначална учителка "другарката Сандулова" в 126-о училище на софийския квартал "Емил Марков" някъде през 60-те. Ала при всички случаи езикът на Слънчо е хиляда пъти по-български от този, на който говорят "английските" българи на Острова. Слънчо спада към втората генерация българи, интегрирали се от десетилетия в англоезичния (в неговия случай - Канада) свят. Какъв обаче български език ще заговорят децата на българските емигранти, които сега се "интегрират" на Острова, в Белгия, във Франция, в Щатите или в Танзания? Само ако някой от форумците случайно "сбърка" и отвори тази тема, веднага други "българчета" се провикват: "Къш! Като не ти харесва тва, хващай си шапката и заминавай в БГ". Вълчата конкуренция диктува правилото - един българин по-малко, едно гърло - затворено. Културата на новите български заселници определя и езика, на който те разговарят. Докато си "канселират селфемплоймента и се "чарджат като елтеде, защото имат повече бенефити от тва!", те не намират за нужно да четат или да си приказват на други теми и на друг език. Някой от тях зададе въпрос преди време - защо на Острова има ВСЯКАКВА преводна литература, но не и българска, а в книжарниците няма дори карта на България? В началото на учебната година двама от английските ми ученици в класа по български, който водя от две години, ми се оплакаха, че не могат да намерят българо-английски речник. Няма търсене - няма предлагане бил отговорът на продавача. Няма търсене, няма и предлагане на българска литература. И защо да го има, когато българите (за разлика от руснаци, германци, поляци, украинци и т. н.) на Острова НЕ ЧЕТАТ български книги, а наблягат "на западно", "рап, поп, рок и техно"? Това са техните интереси, това е и културата на съвременния български "англичанин", с която коренното население ни възприема. Българите, които се мярват в ежедневието ми, са или неграмотни строители, дошли тук да изкарват хляба си, или загазили шофьори - и двете категории по един или друг начин попаднали в полицията, или в данъчните служби, където превеждам на доброволни начала. Но има и изключения. Едно от тях е Николина, приятна млада жена от българските роми. Казвам "приятна", защото за разлика от повечето като нея, които по един или друг повод попадат в тукашните затвори, тя има обноски и се държи на положение. Николина излежава краткосрочна присъда в един от английските женски затвори. От две седмици вечерно време ми се обажда по телефона. В затвора това е като награда за добро поведение. Да си поговорим, казва. Отивам до касетофона и пускам "Джелем, джелем". Тя мълчи. Не говори. Слуша. Знам, че е там. Знам защо не говори. Оставям телефонната слушалка да виси, докато песента свърши, а тя си поплаче.А днес на първа страница на един от българските вестници е застинала новина с едри буквиБуквите са едри, а победата, за която пишат, е малка. Извоювана е вчера в Европейския парламент. Не е победа като на мач по ръгби между Англия и Франция, за която вестникарите ще луднат след броени часове. Но Е ПОБЕДА на БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК и БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА, които са надвили в изписването на думата "евро". Тема, за която "българите" на Острова ги мързи да си отворят устата. Трябва ли им?

Източник в. Монитор 08.05.2008
http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=62271

Кон за кокошка, Ани Койчева



КОН ЗА КОКОШКА


Анна КойчеваТази есен започна вторият ми клас англичани, които искат да учат български. В класа имам една Лиз, дето повтаря от миналата година. Но като я гледам май ще се наложи и да потретя. Не идва в час, не си пише домашните, все се оправдава, че някой от конете й легнал болен, та трябвало да вика бърза помощ от ветеринарните. Мани, мани, туй да имаш кон в Англия е като таралеж в гащите, хем трябва ясла да му подсигуриш, хем обор, хем пасище, хем писта за подскоци и разходки, седло, ветеринарен лекар, застраховка, хранителни добавки през зимата, палто, дъждобран, кожух ако завали сняг, а понякога и ботуши. Но добре поддържаният кон е като златна кокошка, която напролет почва да носи яйца с двоен жълтък. Конят печели състезания, облози, наддавания, а цифрите са астрономически, не е шега. Та било й на Лиз "през оная работа", с извинение, дали ще идва или няма да идва на моите уроци по български. Тя тез пари, дето ги е дала на колежа за моите часове, ще ги "изчука" само за един час на някое и друго състезание. Да не подминаваме и факта, че от време на време я виждам в гората да се разхожда яхнала каручка като баба Яга. Така живописна и пъстра е нейната талига, че един ден едва я разпознах. Питам я "Какво правиш на таз каравана", на което тя ми отговаря без окото й да мигне: "Давам я под наем". Всичко може да се даде тук под наем. Но да се върна към темата. Лиз е една от 40-те хиляди англичани, закупили през изтеклите три години, по един или друг повод, свой имот в България. "Защо България?", пита се журналистката Минет Уалкър в коментара “Бум на презокеанските жилища” на страниците на един неделен “Таймз”. И си отговаря сама: ”Нашите сънародници, които напоследък купиха свои летни къщи в държавите на бившия социалистически блок, спадат към работническата класа или най-много – към долната средна класа. След като продадат своята собственост в Англия, те се преселват на други територии, където живеят от пенсиите си. Тях ги привличат климатичните условия, екзотичността на обеднелия, но иначе красив източноевропейски пейзаж, а най-вече – ниската цена на имотите.”Приложението “Пътешествие” на същото издание продължава по темата, публикувайки компютъризирани рекламни фотоси на строящ се жилищен комплекс в иглолистна българска гора. Стартовата цена за едно жилище е 60 хиляди лири. За сведение, на тази цена в Англия НЕ можеш да купиш дори нужника/кухнята от едно жилище, камо ли самостоятелна къща. “От 2004-та насам в България си купиха имоти 40 хиляди англичани. Над десет хиляди от тях живеят целогодишно в тази черноморска страна, където в края на октомври се очакват избори за местни органи на властта”, продължава Минет Уалкър и завършва своя коментар с думите: "В отдалечения град Елхово в провинцията, където английското присъствие е многобройно, кандидат за общински съветници е англичанин - носител на българско гражданство".Продал английския си имот и дошъл в България. "Кон за кокошка" ще рече някой... Кокошка, кокошка, ама то каква!

Източник
В. “Антимовски Хан” 11/2007

http://antimovski-han.org/article.php?id=144

Денят на Заека в Англия, Анна Койчева





Денят на Заека в Англия


Законите в тази страна са железни, но традициите – също
“Миналата година, на 11-ти ноември собственик на магазинче за дребни домашни животни завел няколко от тях на ветеринарен лекар, а като се връщал, нямало къде другаде да спре камиончето си и въпреки, че било досами магазинчето, наложило се да паркира на забранителната двойна жълта линия. Това траяло няколко минути, докато разтовари “пациентите” си. Не щеш ли, веднага отнейде изникнал кондуктор по паркингите, т.е. фуражка, която лепи глоби по стъклата на колите, веднага щом ги съзре, че са паркирали неправилно. Фуражката се опитала да сложи карнетка под чистачките на стъклото, но собственикът само като я съзрял, веднага се провикнал “Не, не, хич и не си помисляй да ме глобяваш, спрял съм пред собствения си магазин и разтоварвам за минути!” На фуражката това й минало покрай ушите и казала, че шофьорът е паркирал неправилно и като така някой трябва да вземе глобата. Шофьорът й отговорил, че въобще не е права и, че никаква глоба няма да вземе, защото няма къде другаде да спре, а и камионът само разтоварва. Фуражката пак отговорила същото, но и шофьорът не се давал. Фуражката казала, че ако не шофьорът, все пак някой друг трябва да вземе глобата. На шофьора и през ум не му минавало такова нещо, защото бил абсолютно убеден, че правото е на негова страна. След препирни дошло време да разтовари и последния пътник от колата си – дългоух заек, на когото току що му били направили противошапна ваксина и сложили в клетка за по-сугурно. Шофьорът взел клетката и я понесъл към магазина си. Заекът кротко си преживял в нея, но ушите му все пак стърчали отвън. Тогава фуражката се затърчала и “връчила” карнетката на заека, т.е. боцнала я на едното му ухо. Шофьорът се прибрал кротко и начаса написал жалба до съда. Не след дълго получил призовка да се яви . Минало дело, минало второ, накрая магистратите повикали експерти на помощ. Експертите изчели все що има Закони в Кралството и посъветвали магистратите, че тъй като карнетктата била връчена на заек, който в момента на връчването й нямал шофьорска книжка и не се очертавало да има такава в бъдеще, то следователно последната да се смята за нищожна.”Тази история за лабиринтите на английската бюрокрация прозвуча по Радио Би Би Си 4 навръх всенародния празник 11-ти ноември. Законите в тази страна са железни, но традициите – също.В “единадесет часа на единадесетия ден от единадесетия месец” в Англия празнуват Деня на Мака (Poppy Day), ден на загиналите във войните. Празник, който България отбелязва на Втори Юни. Традицията води начало от ноември 1918, когато край Ипър (Белгия) е поставен краят на Първата Световна война. “Година по-късно Мелбърнският журналист Едуърд Хъни в писмо до лондонския “Ивнинг Нюз” предлага този ден да бъде отбелязван всяка година – напомня в кратък обзор неделният “Таймс”. Дворецът в лицето на Крал Джордж Пети се съгласил и оттогава до днес на 11-ти ноември англичаните се кичат с хартиени макове, мълчат по 2 минути, после полагат венци от маковете, изрязани от хартия, маршируват и отиват на църква. По традиция на този ден се разменят мисли и спомени за “най-вълнуващия” 11-ти ноември през живота.“Моят най-запомнящ се 11-ти ноември беше, когато бях на 13 години и семейство ни се записа в томбола за билети за посрещането на Нейно Величество” – споделя пред в. Телеграф г-жа Гейл Макинтош от провинция Есекс. “Това беше исторически ден за цялия ни град и аз чаках с нетърпение да видя Кралицата и нейния екскорт. Когато дойде нашият ред на опашката и охраната започна да сверява имената, с недоумение установихме, че никой от нас го няма в списъка. След три дни получихме извънредно голям и тежък плик с препоръчано писмо, в което Бъкингамският дворец ни се извиняваше и ни пращаше перо от шапката на Нейно величество.”...Докато едни имат пера, други се кичат с хартиени макове. Всяко макче струва една лира. Хартиените макове се забождат на ревера, или по автомобила, а също и по домашните любимци - коне, кучета, котки, стига да имат нашийник.С парите от разпродажбите се купуват инвалидни столчета за ветераните от войната, плаща се за поставяне на асансьори в къщите на по-немощните от тях, поемат се разходите за обслужването на други, а трети – отиват на почивка зад Океана. Един ден това ще стане и в България... И на заека ще му признаят шофьорската книжка, къде ще ходят…
Автор: Ани Койчева

Източник
ЛитерНет
http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=4849&sid=35

"Новата Европа" по БиБиСи 2, Анна Койчева



"Новата Европа" по Би Би Си 2


Прочетено & видяно


“...София не е пищен град. Българите не изглежда да си падат по излишъка. Болшинството централни улици на града са тесни, с три платна, повече наподобяващи на тихи улички в провинциален град. Няколко държавни коли профучават, но помпозност няма, а мъже в костюми и вратовръзки са толкова рядко, че едва могат да бъдат забелязани. Дрехите не са нито износени, нито шик, магазините са горе-долу в крак с модата, но им липсва нюх, хората са задоволени, но не го демонстрират. Което ме прави да чакам с нетърпение срещата с човека, описан в моя пътеводител Rough Guide като най-полемичния “обратен” в България. Азис (...) Той е циганин, един от 380 000-те в страна със седем и половина милиона население (...) Произлeзли от Индия, циганите са се отправили към Европа преди около 600 години, но така и не са се интегрирали с местното население. На тях се гледа като на авантаджии, които отхвърлят социалната ситема, но с удоволствие се ползват от финансовите й придобивки. Съвременните данни будят единствено песимизъм. Около 85 процента от циганите на България са безработни, а само десет процента от децата имат средно образование (...) Постройките са изпоцапани с драсканици, с подпухнали или олющени мазилки. Несъбран боклук е разпилян наоколо, а мътни локви от помия се ширят около задръстената канализация. Жителите са насядали между блоковете около купчини отпадъци, раздухвани и носени от вятъра. На фона на силното залязващо слънце тези силуети наподобяват корабокрушенци от апокалиптична катастрофа.”Прочетохте редове, посветени на България, от току-що излязлата от печат книга “Новата Европа” на Майкъл Палин. Едноименният филм на същия автор я допълва, а броят на зрителите по програма Би Би Си 2, която показа филма в продължение на четири седмици, е 10 млн. души.Замислен като пътепис за 21-те чеда на посткомунистическия Изток, филмът “Новата Европа” е заснет през лятото и есента на 2006-та.Палин започва своята разходка от Словения, спуска се към Хърватска, пътува с яхта до Албания, язди муле през Босна, кара лодка по реката Сава в Сърбия и накрая прескача до Македония. След неудачни снимки, в резултат на внезапно разразила се буря на Охридското езеро, 65-годишният пътешественик стъпва на твърда земя и първата гледка, която се изпречва пред очите му е един паметник.“Това са Клемент и Нохум, гордостта на Македония. Нохум е създаделят на кирилицата, т.е. на руската азбука”, казва Майкъл Палин зад кадър и потегля нататък. От Македония авторът (отново на муле) се отправя към Рила планина в България, където, както чистосърдечно си признава, “има само два дни на разположение”, преди да потегли “към Турция и Кападокия.” След пищна панорамна снимка на “панритмичния танц на поклонници на Бялото братство” и издържания разказ на българина Димитър за дъновистите, направен на приличен английски, Майкъл Палин се понася в зелена военна джипка нейде из Родопа планина. Чува се родопска песен и кадърът спира дотук. Следващият кадър ни отвежда във вилата и овощната градина на “селянина Китанов”. Той не само, че не говори на никакъв “селски” диалект, но е нахлупил модерна широкопола шапка и реди учени думи за това, как “да имаш вила беше задължително по време на комунизма, ама аз не съм комунист”. Пасторалната картина на вила, магаре, казан ракия, трима старци, Китанов и пършива котка се затваря в рамка, а Майкъл Палин вдига наздравица и продължава към следващата “дестинация”. В София, или “Сàфия”, както той нарича столицата ни, Палин прекосява градинката пред Народния театър, зазяпва се по играчите на шах, заслушва се в музиката на двама улични духови музиканти, вози се на два пъти с трамвай и даже чете вестник, и накрая се озовава пред площад Александър Невски. Но в катедралата той не влиза. “Това е руска катедрала, строена в чест на руската аристокрация”, казва и продължава към... Пловдив. Нов кадър: голи черни цигански гърбове с татуировки, конски триколки, надбягване с коне. Столипиново: панелни блокове, сателитни чинии, контейнери за отпадъци, бараки за продажба на цигари, бира, бездомни кучета и локви. Следваща сцена – пак Столипиново, циганска веселба, циганки танцуват под съпровод на зурни, тъпани и акордеони, една размахва пищов-самоделка. Край. Майкъл Палин и спътничката му Мира Стълева се подрусват върху конска каручка, карана от циганин, малко циганè се юрва от улицата и с вещина се оказва върху теглича. “Къш!” - виква Майкъл Палин и циганèто послушно слиза. Мира Стълева разказва как кметството дава апартаменти на циганите, а те вкарват коне вътре. Следващ кадър: интервю с Азис на фона на негова песен, зрителки кършат снаги, Азис се държи на положение, отговаря културно, оставя впечатление на звезда или поне успешно имитира такава от неизвестна величина. С това свършва “турнето” на английския пътешественик Майкъл Палин в България. Край Пловдив той хваща на автостоп един тир и поема по шосето E11 към Цариград.Турция го посреща с модно дефиле, на което моделите са “доведени” от Беларус, дизайнерката е във фередже, а подиумът - турска баня. От делтата на Дунав през Трансилвания и гробищата на Молдова, Майкъл Палин се отправя към Лвов и Киев, където разговаря с дъщерята на Юлия Тимошенко и нейния английски съпруг. От Симферопол след 4 часа път с тролей той стига в Ялта. Архивни снимки на Сталин, Чърчил и Рузвелт показват Чърчил в цялото му великолепие. Латвия и Литва се запомнят с един празник на езически богове, който Палин посещава, както и с клиниката с пиявици и вендузи, където пътешественикът се подлага на кратка “терапия”. Следва Калининград, руският дух, руската гордост, млади момичета в бяло, площад с балони, военни песни, марш, Русия! Екскурзоводката Аня няма “свой отговор” на въпроса бил ли е Сталин добър или лош. Натам Чехия и Словакия – Карлови Вари, кални бани с мис Чехия 2000, прием-бал на чешките аристократи и следваща държава е Унгария. Сецесион, тържество на архитектурата, унгарски вина, избата, от която кралица Виктория е “пазарувала” и отново... модно дефиле. Този път сам Майкъл Палин е участник в него и играе ролята на... дявол. Вечеря в ресторант, унгарски цигани свирят музика, Майкъл Палин разговаря с тях за загубените земи на Унгария, загубената мощ и слава, за националната депресия и самоубийствата.И идва ред на Германия, последната държава от списъка във филма, но първа в историческо значение. Разходка с трабант, преустроен в лимузина, Берлинската стена, разговор с оцелели от Аушвиц, разходка до Балтийско море и изоставения хотелски гигант – мечта на нацистите, превърната в зловещ паметник... ◊ ФОРУМЕН ОТЗВУК“Къде са онези селца с носии, музика и ръченица? България е така редактирана и окастрена от редакторите. И наместо това какво видяхме – Бялото братство, подобие на което си имаме и тук в Англия, и цигани, надбягващи се с конски талиги на фона на сателитни чинии, които приемат навярно всички телевизионни предавания, но не и Източната Европа на Майкъл Палин. Добре, харесва им конят да живее с тях в апартамента, но циганите са навсякъде, включително в Барселона и в Оксфорд.”*Бележка от един зрител. Зърнах я във форума на Би Би Си и я запазих.Къде са наистина? ...Онези селца, музика и носии?* Where were all the regions and their costumes, folk and rachenitza musik? So much was edited out, Bulgaria got the short end of the Editorial Stick. But alas what did we see? The White Brotherhood doing some thing very close to the maypole dancing as is done in England, and gypsies having a horse race in the street with satellite dishes to pick up the BBC News and probably not Michael Paling’s Eastern Europe. O.K. so they like to have the horse in the apartment with them but they are in every country including Barcelona and Oxford. Two International famous European cities in both Spain and England.
Автор: Ани Койчева

Източник ЛитерНет

http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=4797&sid=32

Това е свободен свят! Анна Койчева





Това е свободен свят!


Преди две седмици Националната комисия по статистика обяви резултатите от проучване за прираста на населението на Острова. “Дейли Мейл” и другите ежедневници подеха темата, според която, ако населението продължава да нараства със същите темпове, след десет години “този малък остров” ще наброява 70 млн. души. На страниците на “Експрес” бе публикувана дискусия за придошлите през последните десетилетия емигранти и за влиянието им върху инфраструктурата, здравеопазването и икономиката на държавата. Участниците в спора - Джон Хъмфрис, Иън Дейвис и анонимен професор от Оксфорд - защитават различни тези, но като цяло са единодушни, че този прираст ще се отрази пагубно на канализацията, отходните и питейните води на Острова. Голям интерес будят две малки дописки, публикувани в левия долен ъгъл на колонката за читателски писма, и двете получени по електронната поща:1. “...Ползите от емиграцията са прекалено големи, за да се откажем от нея поради липса на по-добра инфраструктура. Самото строене на инфраструктура ще създаде работни места, ще се засилва икономическата активност, ще се обновява старата инфраструктура и т.н.”2. “...След полско-латвийската инвазия, вече не могат да се спестят Бог знае колко пари от неквалифицирана работа, в UK става все по-скъпо, наемите хвърчат нагоре, вече е проблем да си намериш по-свястна работа в някои части на UK, индексът на издръжка в Кралството става все по-непоносим, но въпреки това няма начин - продължаваме да блъскаме, внушавайки си, че тук е най-добре...”Сигурно случайно, няколко други събития повториха темата за “малкия Остров” и неговата инфраструктура.Издателство Bloomsbury Publishing PLC пусна от печат дългоочакваната книга “Как постоихме Великобритания” на известния журналист, водещ няколко радио и телевизионни програми Дейвид Дъмблъби. Г-н Дъмблъби, известен със своите екстравагантни обноски, остър език и заядливи въпроси, е написал една увлекателна история за Англия по времето на кралица Виктория. Пътувайки от север на юг и от запад на изток, той обикаля катедрали, катери се по мостове, броди из затворени фабрики, и железници, чака пред кметства и казина, “пее” във вариетета – включително във вариетето в Лийдс, където свои спектактли е поставял Чарли Чаплин през 50-те, наднича из виадукти и гробища...Ала дъхът на читателя спира върху фотосите на подземията в Манчестер, разказаното за които трудно може да бъде повярвано. В първата половина на 19-ти век в Манчестър е имало около 560 памучни фабрики, в които са работели повече от 110 000 души, 35 000 от които – деца. Прииждащите към града нископлатени работници и техните семейства са били “настанявани” в подземия без канализация, вода и електричество. Без прозорци! Подземията са били прокопавани като тунели под самите сгради и там клетниците са живели, без да знаят кога е ден и кога – нощ.На тези работници се дължи мощният индустриален напредък, с който Англия става световна сила само след броени десетилетия. Средната продължителност на живота им е била 30 години. Кралица Виктория, индустриалната революция, филантропите, Маркс и неговият “спонсор” Енглес – на всички тях също е отредено място в тази занимателна книга. “A great look at Britain” - един великолепен поглед към Англия – завършва коментара към нея.Това е свободен свят – така се нарича последният филм на английския режисьор Кен Лоуч, който разбуни критиката напоследък. “Свободният” свят, за който иде реч, е Англия и в това нито авторите, нито героите на филма, нито критиците имат съмнение. На страниците на “Таймс” Джаспър Рийз описва видяното като “задълбочен и провокативен разговор за съвременността” в Англия. Друг журналист, на страниците на “Муви Мейл”, окачествява филма като “безспорна полза за английското кино”."Това е свободен свят" е филмов разказ за имигрантите и техния труд в Англия, за агенции по труда и “комисионите”, които те взимат, и за куп други нелицеприятни истини.“Твърде късно е да говорим за имигрантите. Според организацията Migrationwatch, нетният ефект от труда на имигрантите е 1 лира на глава от населението на седмица” – обажда се журналистката Минет Марин от своята вестникарска рубрика в “Обзървър” и добавя иронично:"...Шокиращо е, че такава колосална историческа промяна ни беше наложена без наше знание и съгласие..." Но за свободния свят, в който г-ца Марин и останалите 60 млн. поданици на Кралицата живеят..., ще продължа следващата седмица.
Автор: Ани Койчева28.10.2007 - 15:02

Източник ЛитерНет

http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=4736&sid=28

Какъв български език ще заговорят децата на новите емигранти? Анна Койчева



Новите "англичани"

Какъв български език ще заговорят децата на новите емигранти?


Културата на новите български заселници определя и езика, на който те разговарят. Какъв български език ще заговорят децата на тези емигранти, които сега се “интегрират” на Острова, в Белгия, във Франция, в Щатите, или в Танзания? Седя и зяпам градината, изнемощялото циганско слънце, враните, които любопитно прехвърчат над градинската порта и хапват от огризките, които току-що им оставих... Чака ме работа, а въобще не ми се подхваща. Пиша и слушам “Джелем, джелем”. Ако преди 6 години някой ми беше казал, че не другаде, а в Англия ще заобичам така силно българския и циганския ни фолклор, щях да го обвиня в ерес. В ерес ме обвиняват и някои “българи” из емигрантските форуми, които никнат като гъби из “нет-а”. Чудна работа: всички до един слушат “техно, поп, рап и рок музика”; всички до един пишат български по начин, по който единствено те могат да се разберат (“канселирай си селфемплоймента и се чарджи като елтеде, имаш повече бенефити от тва!”, “мога ли да се логна в хоумофиса?”, “колко те чарджи твоя имплойър за закъснението?”, “пейстни ми тоз линк”, “абе я го делни тоя бастард”, “фъкинг енейчес”, “къв джоб ти такснаха в инландревенюто”, “търся свестен ландлорд”, “опраили си иншурънса?”); всички до един са “супер” с компютрите и “браузерите”, всички до един работят като самонаети, т.е. имат свой собствен бизнес, а всички до един денонощно седят в този форум срещу екраните си. Сигурно само така ми се струва, но не мога да се отърва от мисълта, че всички до един вият от мъка и са изкукали от самота. Но да си го признаят?! Никога!!! Такава е културата на новите български заселници на Острова. Аз също нямам с кого да си говоря. Но затова пък имам приятелите, роднините... Говорим си в писма. По телефона – веднъж в седмицата. Много странно се чувства човек, когато не говори, а само пише на своя език. Устата му е в каторги, а умът – свободен. Няма с кого да размениш две думи. Езикът ми е изостанал, изпосталял и обеднял. Измършавял като проскубана лисица, признавам си. Ала в стремежа си да оцелеят, сънародниците ми наоколо нямат време дори и това да си признаят. Защо им е да бъдат искрени, да “разводняват темата” и да изпадат в сантименталности? Англичаните НЕ ГО правят, българите да “не сме по-долу от тях”. Повечето от новопристигналите българи са в най-хубавите си години - 20-30-годишни. Живеят по двойки, раждат деца, децата растат, играят, почват да говорят. Проговарят езици. Какви? Светлозар (Слънчо) - един от читателите из форумите, дава част от отговора. Разказите, които пише под формата на постинги (а те са наистина впечатляващи по дълбочина и чувственост!), са написани на “български” език. Езикът няма нищо общо с граматиката и морфологията, на която съм учена от моята първоначална учителка “другарката Сандулова” в 126-то училище на софийския квартал “Емил Марков”, някъде през 60-те. Ала при всички случаи езикът на Слънчо е хиляда пъти по-български от този, на който говорят “английските” българи на Острова. Слънчо спада към втората генерация българи, интегрирали се от десетилетия в англоезичния (в неговия случай – Канада) свят. Какъв обаче български език ще заговорят децата на българските емигранти, които сега се “интегрират” на Острова, в Белгия, във Франция, в Щатите, или в Танзания?Само ако някой от форумците случайно “сбърка” и отвори тази тема, веднага други “българчета” се провикват: “Къш! Като не ти харесва тва, хващай си шапката и заминавай в БГ”. Вълчата конкуренция диктува правилото – един българин по-малко, едно гърло - затворено. Културата на новите български заселници определя и езика, на който те разговарят. Докато си “канселират селфемплоймента” и се “чарджат като елтеде, защото имат повече бенефити от тва!”, и докато се “таксват в инландревенюто”, търсейки “свестен ландлорд” и “опраат иншурънса”, те не намират за нужно да четат или да си приказват на други теми и на друг език.Някой от тях зададе въпрос преди време - защо на Острова има ВСЯКАКВА преводна литература, но не и българска, а в книжарниците няма дори карта на България? Друг форумец даде “акъл”: “...и е добре, като си тука, да използваш времето и да не четеш бг книги. сега е времето да се образоваш западно. ленин като е бил в германия да не мислиш, че е чел руски война и мир? чел е само на немски - капитала и е шпионирал. Така че взимай пример и чети на английски...”. Сигурно е прав/а.В началото на учебната година двама от английските ми ученици в класа по български, който водя от две години, ми се оплакаха, че не могат да намерят българско-английски речник. Няма търсене – няма предлагане, бил отговорът на продавача. Няма търсене, няма и предлагане на българска литература. И защо да го има, когато българите (за разлика от руснаци, германци, поляци, украинци и т.н.) на Острова НЕ ЧЕТАТ български книги, а наблягат “на западно”, “рап, поп, рок и техно”? Това са техните интереси, това е и културата на съвремения български “англичанин”, с която коренното население ни възприема. Българите, които се мярват в ежедневието ми, са или неграмотни строители, дошли тук да изкарват хляба си, или загазили шофьори – и двете категории по един или друг начин попаднали в полицията, или в данъчните служби, където превеждам на доброволни начала. Но има и изключения. Едно от тях е Николина*, приятна млада жена от българските роми. Казвам “приятна”, защото за разлика от повечето като нея, които по един или друг повод попадат в тукашните затвори, тя има обноски и се държи на положение. Николина излежава краткосрочна присъда в един от английските женски затвори. От две седмици вечерно време ми се обажда по телефона. В затвора това е като награда за добро поведение. Да си поговорим, казва. Отивам до касетофона и пускам “Джелем, джелем”. Тя мълчи. Не говори. Слуша. Знам, че е там. Знам защо не говори. Оставям телефонната слушалка да виси, докато песента свърши, а тя си поплаче.А днес на първа страница на един от българските вестници е застинала новина с едри букви. Буквите са едри, а победата, за която пишат, е малка. Извоювана е вчера в Европейския парламент. Не е победа като на мач по ръгби между Англия и Франция, за която вестникарите ще луднат след броени часове. Но Е ПОБЕДА на БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК и БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА, които са надвили в изписването на думата “евро”. Тема, за която “българите” на Острова ги мързи да си отворят устата. Трябва ли им?Обратно на тях, моите английски ученици, на които преподавам български от две години, са петимни за всичко българско. Тях не само, че не ги мързи, но чакат с нетърпение да свърши ваканцията, за да гледаме заедно филма за Чепеларе, който им обещах. Дано догодина имам отново клас с тях! Поне така се надявам търсенето на българско-английски речници да нарасне.________

* Името е измислено.

Автор: Aни Койчева

Източник ЛитерНет
http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=4684&sid=23

Грозната Лисица, Анна Койчева



ГРОЗНАТА ЛИСИЦА
/Bulgaria revisited*/


Анна Койчева е родена през 1961 г. в София. Завършва медицина. Живее в Англия. Автор е на автобиографичната книга с писма, пътеписи и есета "Писма от Обединеното кралство" (2003-2005)


...Водата бавно се протяга

и млясва падналите клонки от върба


Bulgaria revisited има една единствена обща дума с любимия на мнозина роман “Завръщане в Брайдсхед”. Като се завръщах тази пролет, не видях никъде къщи от рода на тази, около която се подвизават героите на Ивлин Уо. Нямаше и помен от студентски гуляи, нито – от нежни дружби между мъже... Приятелство между мъже? Мъчителен отглас от детство, разпарчатосано между двама братя, бисексуален баща-алкохолик и немощна майка. Ивлин Уо е написал един от най-английските романи в английската, а и в световната литература. За завръщането... То се случва с всеки от нас независимо къде и кога: в старата квартира, в училището, в Wales... или в...България. Едно пътуване, към което се стремим цял живот и което извървяваме, за да си спомним. Какво ли? Спомените се протягат като лениви клонки от върба и времето поглъщат;водата се отдръпва, а камъчетата по дъното са същите...Та така и аз оня ден: вървях из треволяци и ровех с клечка по пътя. Овцете, разпилени като облачета, пасяха усърдно опосканата действителност, шофьорите намаляваха ход, за да не сгазят и бездруго разсеяните добичета, а безгрижни двойки, тръгнали на “излет”, нагъваха сандвичи в колите си и наблюдаваха хълмовете зад стъклото.Всичко в Уелс беше както преди. Планините – заоблени, неделята – забързана, аз - жадна да не изпусна гледка.И в България съм жадна да не изтърва нещо. Всяко мое връщане тук напомня предходното по усещането, че съм гостенка: видиш се с тоз-онзи, поразчистиш вехториите из долапите и ето – дошло е време за обратно. …Жадна да не пропусна гледка, съм на прозореца на гарсониерата и щракам с камера да запаметя строящите се сгради отсреща. Не, че се е разкипяла усилена работа, не, но... Работниците – турчоля от вътрешността на страната, са без предпазно облекло и ползват една стара олющена тоалетна, килнала се на двора сред прахоляка. Всяка сутрин в осем и петнайсет идва кранистът, отключва стълбичката и започва да се качва към небето... Извървява определения брой крачки, влиза в кабината и размахва диригентската палка. От това някои от работниците на площадката се разшават, други са кукнали, пият кафе в пластмасови чашки и гледат колите край автомивката... Седнали сме на балкона в панелния апартамент. Една отживяла гарсониера, разположена в така притегателния за търговците “идеален център” на София...Пием някакво кафе и слушаме БиБиСи. Точно в един часа, когато навремето предаваха българска емисия, сега зазвучават арабски ритми и започва четенето на следващото есе от поредицата за Ирак. Желязната завеса се е вдигнала /така както всеки ден след 11 се вдига и мъглата по околовръстното/ и на света вече не им е интересна посткомунистическа Европа, особено - Източна. А в апартамента някой е забравил два диска. Два диска с музика, изпаднала от някой забравен вестник се въргалят из прахоляка. Музика, продадена между другото – колкото да запали интереса на купувача, а после – кучета я яли... Позагледах се, повъртях ги в ръцете си, па реших да ги прибера в куфара. Кой знае, рекох - все някога ще влязат в употреба...Там, в оная държава откъде да намериш химна на България, ако ти притрябва... А откъде – “Кацнал бръмбър на трънка”... Отникъде. Къде ти гора, къде “мирис на зелено” и хубост, къде - поля с “лале ли си, зюмбюл ли си”... Не че и Милата родина е станала на “земен рай” докато ме е нямало. Къде ти?.. България е заприличала на една огромна строителна площадка, а наоколо – кал, боклуци и фургони... Моят английски събеседник се усмихва, вдига вежди в почуда – ах, че песен, ах, че бръмбър, ах че трънка......После се заслушвам в “Хубава си моя Горо” и се питам защо не мога да се полюбувам на гората на България, докато съм в България, ами все отнякъде ще се втурнат пъргави търговци и ще почнат да ми предлагат листовки, визитки и какво ли не... Вървя из планината, наоколо сняг, чукари, мирис на бор... спирам пред едно кръчме... Отвътре не се виждат признаци на живот, само ранна лелка по бяла престилка уморено подрежда черги за изтърсване... Отнякъде се носи Дунавското хоро... Заигравам. Мартенски сняг, киша, само едно куче наоколо ме гледа в почуда... Четвъртък е... Няма жива душа наоколо, лифтът не работи, само аз, лелята и едно куче... Жената се прибира начаса, потънала до ушите в срам /к'ва е тая дето играе хоро, я по-далеч, че може да ми иска пари за сеирджилъка/... Не искам пари на лелята, нито и през ум не ми минава да й поискам каквото и да било... Подскачам, пея и гледам балкана... Излезе собственикът. Запалва цигара. Като няма как иначе да ме изпита, какво друго да стори, завалията... Като разбира, че съм безопасна, хлътва вътре и се показва с цял наръч дипляни. “Това е нашият ресторант в Панчарево, а това е нашият еротик бар на “Мария Луиза”... Прибирам ги. Каквото е писано, ще стане... След няколко дни поемаме към Витоша. Отърсила се е от зимата, но още крие преспи, горкана. Гледаме отвисоко столицата. Кабинката на лифта току-що се е откопчала от желязната въртележка на Симеоново, където подпийнал от сутринта служител, кой знае защо услужливо ни заговаря на немски...В нозете ни остават столицата като разпиляна от пролетния вятър кошница с вехтории... Софийското поле и стърчащите в далечината му комини на замрели заводи... Остават и няколкото все още незастроени ливади на Симеоново – последната непревзета крепост, към която багерите прииждат... Току-що завършен се белее луксозният комплекс “Манастира”, за чиито собственици се досещаш само по паркираните отпред джипове .На строителната площадка още се веят знамето на България и това на Европейския съюз – отглас от времена на обещания, ентусиазъм и надежди. Край тях обикалят две псета и въртят закачливо опашка при появата на всеки новопристигнал скиор. На единствената свободна от строителни материали поляна пасат 4-5 измършавели крави. Пасат, но какво? Тревата е от лани, по нея минават поне десетина камиона на ден и още толкова чифта човешки крака...Това на Запад не може да се случи...Стигаме до билото.Ресторантът на Алеко е единственото отворено място, където наред с кафе, сервират боб салата и шкембе чорба. Огромното пространство с незастлан циментов под е студено и почти празно. Затова пък чешмите в тоалетната са пуснати и водата се лее в изобилие. Наоколо търчи невръстно цигане, закача се със скиорите, но без да досажда. Майката - черноока циганка, се усмихва извинително и налапва поредната цигара. Подавам й една банкнота “Купи си едно кафе”, казвам, а тя ме гледа като, че Исус е слязъл от небето...Такива неща и в България се случват.Лицето на циганката ми напомня едно друго лице... Мари. Обратно на Острова. Мари е единствената чужденка в магазина /ако не броя себе си/, ниска, пъргава и лукава, с огромни цигански очи и здрави дъвкателни мускули – непрекъснато дъвче дъвка. Това е от цигарите. В магазина е забранено да се пуши или да се излиза в почивка ако не си работил поне 4 часа. Представяте ли си закоравяла пушачка от Ямайка да устиска толкова дълго. Мари има и много силен френски акцент и говори английски сякаш е пристигнала вчера на Острова. Според Барбара, Мари се преструва. През почивката се засичаме. Мари яде малко.“Ти си много слаба” – казвам й.“Да, аз не яде английски боклук”.Смеем се, защото и аз не ям английски “боклуци”. Мари е чистачка в магазина. Чудно как така като не говори английски, разбира от машинарията и от киселинните разтвори, с които обикаля халетата. Мари обича черно кафе като мен и това още повече ни сприятелява."Деби, пуши цигари?" - пита тя на разваления си език. /Неизвестно защо е решила, че името ми е Деби, така всички покрай Мари почнаха да ме наричат с това смешно име/. Докато един ден пожарната аларма не я завари да бърка по хорските чанти. Уволниха я тихомълком. Очите й са същите като на тази циганка, тук пред мен, която сега налапа цигара. Без да знае нищо... Как си приличат хората....Таксиметровите шофьори в София са се превърнали в своеобразни ексурзоводи. Някои от тях поназнайват езици – били са на работа из Кипър, Дубай, Гърция... Първи, втори, трети – никой не отказва бакшиша и беж да ги няма. А в София работа за тях колкото щеш. Околовръстното се е превърнало в тясна междуселска уличка, а градските улици – в кални пътеки, по които се разминават пешеходци, тролеи и багери. Дори “идеалният център” не е останал подминат. Едно време на “Граф Игнатиев” имаше един приличен магазин за конфекция. Казваха му “Рила” и в него продаваха прилични дрехи на прилични цени. В края на 90-те името на завода в Русе бе сменено, сменена бе управата и източникът на пари. След “Агресия” и “Рошавата гарга” магазинът бе преименуван още няколко пъти. Сега от приличната конфекция на прилични цени не е останал помен. Оловните сивкаво-огледални витрини са мръсни и непривлекателни дори за уличните гарги. Зад стъклата прозира надпис, който на английски ще рече "Грозната лисица”. Че е грозно, грозно е... Не е ясно обаче коя е лисицата.Бързаме към НДК. Имаме среща с писател, жив, съвременен български класик. По-напред се отбиваме в ресторант Крим. Двамата сервитьори в ресторанта се сдърпват на всеослушание на всички клиенти. Салатата е шопска, музиката - сръбска, а българинът не е свикнал да обслужва: през цялото време слушаме говорене на “ти, ти, ти”.. Това не може да се случи на Запад.Излизаме навън. Очакват ни пак тесните улички с липсващи тротоари /там са паркирани колите/, а където все пак тротоарите ги има, ходенето изисква особено внимание заради разкривени, напукани или направо липсващи плочи. Няма камери срещу крадци, нито такива за превишена скорост, а в обществените сгради липсват пожарни изходи, както и входове, достъпни за инвалиди... Но да оставим това, то е приказки от 1001 нощ......В една от страничните улички почти тихомълком ме подминава надпис "СБП / Парнас – ресторант градина" /!?/ Съюзът на българските писатели се е приютил в една стара олющена сграда. Олющена като самия съюз. То не бяха отлюспвания, то не бяха алтернативни люспи и съюзчета през последната десетилетка. Най-после, ето на, един здравеняк в отечественофронтовски шлифер е оглавил цитаделата. Туй, що е останало от българските писатели, са неколцина известни в миналото пера, които сега гледат чиннопоклонно новата управа, пушат цигари, газят прашни килими и говорят за вчерашни мачове и сутрешни полови маратони. Колкото да минава времето... По коридорите са нахвърляни вързопи лански вестници, стар хладилник е кибичнат в ъгъла, диван с продупчена от недогорели угарки дамаска те кани да поседнеш, а от стената гледат стари черно-бели портрети на българските писатели - основатели на Съюза... И един компютър. Бутафорна мебел от филмите на Бунюел. Под портретите не се виждат имена, нито дати на раждане или смърт. Очаква се посетителят да ги разпознае от пръв поглед и да е наясно кои от тях са все още живи и кои - покойници. Има ли значение?Един от любимите ми писатели е издал наскоро книга. Тя лежи по рафтовете на книжарниците и няма кой да я купи. Седи и чака той да мине, да я прибере в чантата си и да я раздаде на приятели. Получавам я и аз. Когато я отварям, подписът е: “От як балкански чвор”...Как бях забравила тази дума!Книжарница “Писмена” ме посреща с усещането, че на часа ще получа топлинен удар. Чак се чудя как компютри, книги и клиенти все още оцеляват при 40 градуса горещина в зала без вентилация..Там, в една от бившите зали на мастодонта НДК, се е сврял и работи Писателят. Съвременният български класик. Моят кумир... Неизвестно защо той не съзнава това, бърза за нощната смяна, изпушва две цигари на крак и гледа без радост. Стъклата на дебелите рогови очила поглъщат заплатата, работата и живота му.Прибираме се привечер. Очаква ни пазаруване в Била, но 5 стотинки не стигат, за да наемем количка. Проточват се опашки от умислени хора, същите жени със зле поддържани коси, същите мъже – намръщени в кожени якета, или по анцузи, същите лица, забързани с неизменните две жълти торби, на които е написано Била днес..А днес е като вчера... Вчера е като утре..След няколко дни поемаме пътя за обратно. На изпроводяк мама мушва торбе с български бухтички. Разделяме се. Тя маха от едната страна, аз махам от другата, митничарите махат лентата за ръчния багаж... В залата за излитане на летище София две българки се кахърят, че нямат “роуминг” на клетъчните си телефони. Служителка сухо ги отпраща към “шоу рум” на един от водещите оператори.Каква по-красива екзекуция от тази на българските думи... След няколко дни в Англия моят английски събеседник ще си стопли последните две бухтички и въобще няма да ме попита дали и аз искам. Но и да бях казала "да", щеше ли да му направи впечатление? Думите в Англия са разведени с тяхното истинско значение и местните оценяват реакцията ти единствено по гримасата на лицето и интонацията... Понякога се питам дали разводът е по-добър от екзекуцията, или обратното?Самолетът преминава бавно обратния път по пистата - в момента има свободен само един коридор за излитане. И летището не прави изключение от огромната строителна площадка, в която се е превърнала моята малка държавичка. А някъде там зад зимните виелици и февруарските киши, отвъд оградите, е Витоша – полегнала в далечината като изнемощяла от зимата лисица... Проскубана и грозна... Грозна и разкаляна България, със строители без предпазни шлемове и светлоотразителни жилетки – клечащи по скелетата и зяпащи в далечината. Зяпащи в безвремието и безнадеждието... Това ли е, което ни обещаваха учебниците по история, в които пишеше, че битието определя съзнанието и, че количествените натрупвания водят към качествени?...Леля Минка, моята спътница от седалката вдясно кима “да, да, да”. Тя не говори английски и не разбира какво я пита стюардесата. Стюардесата пък не отбира от кимане и пак повтаря: Уиски, вино, плодов сок? Да, да! казва възрастната жена и посяга да вземе бутилчето с уиски, после грижливо увива в салфетка парче масло, защо да остава зян – и го прибира при останалия багаж... Не сме научени да хвърляме храна... Нищо, че навремето учехме за толкова много неща. За какво... За какво ли наистина? Имената в текста са измислени * завръщане

Източник- в. Антимовски Хан 10/2007
http://www.antimovski-han.org/article.php?id=113