Старата къща.../Господин Луна

ГОСПОДИН ЛУНА

Всеки път като отворя чекмеджето, виждам часовника – овален, обикновен и незабележим. С изкуствена зелена каишка. По Коледа часовникът спря, та аз го взех и загледах отблизо...Нали хората си подаряват разни работи за Коледа и нали сме в Англия, сетих се за оня разказ на O’ Henry, в който героинята му си отряза косата и я продаде, а с парите купи на любимия верижка за часовник...Той пък в това време си бе продал часовника, за да й купи порцеланов гребен... Какви хора, какви времена ...
Подържах часовника, повъртях в ръка и тъкмо да го върна на мястото, външната врата се хлопна.
Най-обикновен рекламен часовник, казах си, на циферблата – емблемата на Опел, има-няма да струва 4-5 лири.
- Има нужда от батерия, ама не сега – отбеляза Майкъл като седна и отля от бутилката
Беше хубаво бургундскко вино. Във времето се носеха Коледни пожелания, ухание на печена пуйка и здраво мъжко пиене...Заразправя ми...
...Било през пролетта на 1995. Него време Майкъл често отскачал до пистата в Трокстън, Хемпшир. Там навремето работел негов приятел – и той професионален състезател. Човечецът загинал при една надпревара в Белгия, та жена му и децата му се захванали да крепят бизнеса...Сред приятелите, които им помагали, имало една фамозна дама, женена за голям директор. Дамата много си падала по Майкъл и един ден го попитала дали няма да има против да свърши “една малка работа” за шефа на съпруга й. Шефът се занимавал с внос- износ на цимент и макар да живеел в един от най-шеметните лондонски квартали – Белгравия, той прекарвал поне по 6 месеца от годината в хотелската си стая в “Рочестър”, а останалата част от годината – по света...Света на капитала...Преговори, сделки, туй-онуй..И така един следобед Майкъл се озовал в споменатия хотел Рочестър, където го чакали връзка ключове. В единайсет на следващия ден трябвало да бъде в хотел Ричмънд в Женева. Така се започнало едно изпълнено с приключения пътуване. А “малката работа” се сътояла в транспортирането на един нов-новеничък ролс ройс до неговия собственик...Поръчката била добре-дошла за Майкъл, който по това време бил в развод, та парите никога не стигали. Да караш ролс ройс не ти се пада всеки ден. Като минавал през Франция, ученичките го мислели за поп звезда и го спирали за автографи. Точно на пъпа на Европа, на границата със Швейцария, нашият здравата се оплел в посоките и на три път “случайно” минал през пропусквателния пункт. Граничарят бил абсолютно убеден, че се снима поредната серия на Джеймз Бонд и дори не му поискал документите за колата. Позабавил се, та трябвало да спре да нощува някъде по пътя. Да спре, ама къде? Не всеки хотел предлага “секюрити” паркинг за подобни возила. Разгеле, някъде към Бургундия намерил мотел с подземен гараж и на следния ден продължил към Женева.
В Ричмънд всичко се разиграло по часовник и докато му сервирали богата закуска с огромно парче шоколадов кейк, на масата се появил Клиентът. Мистър Noon, както мнозина знаят, на английски означава пладне...Но аз го нарекох Луна. Господин Луна бил висок снажен и мургав , около шест фута, слаб, добре сложен джентълмен. В ранните седемдесет. Още от първото кафе си проличало, че е високо образован и със светски обноски. От дума на дума разбрало се, че г-н Луна е оставил челядта си в един от близките курорти и бидейки сам, много би желал да направи една обиколка на Европа: Италия, Словения и нагоре – на север - Швеция, Норвегия...? Дали Майкъл не би имал нещо против да бъде негова компания...
Майкъл имал вече купен билет и същият следобед трябвало да лети обратно от Женева за Лондон. Поколебал се и отложил пътуването. Тръгнали с г-н Луна към Цюрих.
- Имате ли нещо против ако седнете отзад – попитал го Майк в качеството на шофьор
- Не, и дума да не става – казал Клиентът, ще седя отпред
Така минали няколко часа в спомени от пътувания по други земи и други времена...Жени, деца, сделки, величия и провали...Събеседникът излъчвал глад за живот и носталгия по една бурна младост - профучала като този ролс ройс през Швейцарските кантони
Клинетът не пропускал случай да поднови въпроса си към Майкъл и даже били на път да организират обиколката на Европа и пущинаците на Скандинавия, ама на Майк му светнало, че на тези и тези дати трябва да е обратно в Сицилия за демонстрацията на новата Опел Вектра
- Няма да мога, г-не, съжалявам – казал и продължил да натиска газта.
По едно време циферблатът показал, че колата има нужда от гориво.
Същински динозавър са тези ролс ройси, казва Майкъл и отпива от чашата – шест мили и един галон отива!
Спряли на една бензиностанция и Майкъл учтиво попитал “работодателя си” дали няма да има против да плати за горивото.
Оказало се, че този фин и изтънчен търговец на цимент, дето не си знае имането, нито разполагал с пари в брой, нито - с някакви кредитни карти. Нищо нямал в себе си. Господин Луна.
Майкъл стиснал зъби платил от неговия джоб 90 лири на онези цени /след време разбира се, всички разходи му били възстановени/..
Продължили към Цюрих през Алпите – още снежни, а полята вече раззеленили се..
- Каква ще бъде най-подходяшата кола за подобна обиколка? – запитал Клиентът, който сякаш бил готов начаса да влезе в първия изпречил се автосалон и да си я купи
- Порше би ви свършила най-добра работа, ама няма къде да си сложите багажа...- казал Майкъл с нескрита ирония, присъща за него в такива моменти
Като наближили Цюрих, Клиентът потретил въпроса си и Майкъл категорично отклонил
- Съжалявам, казал – имам вече подписан ангажимент в Сицилия.
Върнал се в Лондон.
На другия ден летял за Италия, където го чакали 12 нови-новенички опел-вектри. Те трябвало да бъдат показани на публиката, а на хората - да им стане ясно колко велики са новите “вектри” пред старите “кавалери”...
Така минали дни и седмици. От онези дни на реклама и демонстрации му останал този часовник. Подалрили му го след като успял да подхлъзне /нарочно/ един “кавалер” при лотосовия тест...
Сега часовникът е пак в чекмеджето. Седи си там и му напомня ...За какво ли ?...За г-н Луна?
Като отишъл да се разплатят с госпожата, Майкъл се позабавил с формулярите, а тя го стрелна в упор:
- Е как беше?
- Е някак си мина, слава Богу – смотолевил Майкъл – а кой е този г-н Луна?
- Ти шегуваш ли се, човече? Къде ти е акълът? Два дни си возил един екс премиер министър на Пакистан и не си разбрал...
Сетих се за тази случка не знам защо. Може да е покрай филма за Ганди, който показаха навръх Коледа. Може да е просто така...
След 9 месеца Майкъл научил от вестниците , че г-н Noon вече не е между живите. Починал от рак на белите дробове след продължително лечение в Щатите...

Ани Койчева

източинк ЛИТЕРНЕТ 2006

"Наши на Острове" - как се щурмува фабрика с нелегални имигранти

Вчера работният ми ден започна много рано с пътуване още в пет сутринта, а в седем, точно както бяха изискали от мен, се озовах на сборния пункт। Първото нещо, което се случи бе, че ни раздадоха бронирани жилетки। Почакахме около половин час, а в това време сданието се изпълни с едри, яки млади мъже, спортни, силни и внушаващи страх и респект с различен цвят на кожата, националност и вероизповедание, но всички до един - лоялни към държавата и ведомството, в което работим। Потеглихме около осем часа към мястото, където трябваше да получим инструктаж। Нашият камион беше 9 по ред, след нас имаше още десетина। Пристигнахме в селото, а недалеч беше и клубът, който вече беше пълен с хора - други участници в акцията। Към десет часа започна инструктажът, а клубът непрекъснато се пълнеше с новопристигащи. На дъска в центъра на залата бяха закачени снимка и карта на нашия “обект”, които даваха представа за етажите, изходите и входовете, както и за двора, склада, оградите и изхода към улицата. По едно време преброих около двеста човека в клуба. Оказа се, че това е най-мащабната акция за последните 10 години, в която взимаха участие 8 ведомства, ръководени от регионалните Изпълкоми за Пограничен контрол. Акцията трябваше да започне в 11.00 и да обхване едновременно 4 града в Англия и Уелс.
След половин час се отправихме към нашия "обект". Колоната от камиони и полицейски коли изпълни цялата улица, но колите не бяха маркирани и минувачите не ни обръщаха внимание...или поне на мен така ми се стори.Пъплехме бавно напред, движението беше много натоварено. Спряхме и зачакахме. По улицата се зададе кола на UPS, която сигурно идваше да достави поща, после се появи тир на ARGOS, а след него и други тирове, които явно идваха да натоварят стока.
От мястото, където спряхме, видях ясно как полицаите изведнъж отвориха вратите на колите и се втурнаха тичешком към входа на обекта. Всичко това се случи мигновено. Бяха толкова много и действаха така светкавично, че никой не би си помислил дори да окаже съпротива.
След около половин час ни беше даден знак, че може да се влезе в обекта.
Стотината работници, както още си бяха с галоши и мрежички по главите, бяха натикани в столовата на втория етаж. Помещението беше претъпкано и задушно. Полицаи вардеха двата изхода. Срещу столовата имаше стаи, обозначени с табели: “стая за молитви”, “стая за почивка на шофьорите”, “стая -сушилня” и прочие, но последните не бяха никакви стаи за молитви или за почивка на никакви шофьори, ами в тях живееха част от работниците. “Наемателите”, зашеметени от това което ставаше, седяха по креватите, а полицаи ги вардеха отвън. Никой не обелваше дума. По стените над леглата се виждаха снимки на роднини, семейства и приятели. Пред вратите по коридора се вългаляха стари броеве на руски вестници и списания и един украинско-руски речник.
След броени минути целият етаж беше преобразуван. Извадихме пейки и маси от столовата и ги подредихме в коридора, готови за провеждане на разпитите.
Стаята “за пране” се превърна в диспечерски пункт за приемане и подаване на инструкции, а в една от “спалните” се правеха снимки и снемаха пръстови отпечатъци.
След 5 часа работа, интервюта и разпити се оказа, че голяма част от работниците бяха влязли нелегално в страната, а други – макар и с легални паспорти, нямаха разрешение за работа. Имаше и напълно законни, но те наброяваха само 10-12 човека.


Интервюиран D.G.T

“ Роден съм в Молдова на 12 юни 1985г. През 2001 нашите се разведоха и аз се преселих в Румъния. От 2004-та съм с румънски паспорт. Дошъл съм в Англия да работя. Като почнах първата седмица, управителят дойде и каза, че ще ни уреди документите за работа, но трябва да му платим по 1000 лири на човек. Има много момчета от нашето село, които са работили в тая фабрика и са доволни. Работим по 15-18 часа на ден, 6 дни в седмицата. Плащат ни по 250-300 лири на седмица. Получаваме си парите в брой. Мисля да купя кола и да пътувам наобратно с нея.”


Интервюиран R.P.I

“Казвам се R P I роден съм в Минск на 2 май 1979, но вече не живея там. Коя е столицата на Латвия? Ами не мога да си спомня сега. Какъв език говоря? Ами руски.Защо не говоря латвийски? Ами аз съм в Латвия отскоро и не съм имал възможност да изуча латвийски. Тука сме от януари тази година. Работим и сме добре. Няма работа за руснаци в Латвия. Тук работата е понякога 18-20 часа на ден и взимаме по 300 лири на седмица в плик. Началникът ми даде една стая във фабриката и му плащам 30 лири на седмица, иначе навън излиза два пъти по-скъпо.”



Интервюиран O.A.P

“Какъв език говоря? Говоря фарси. Какъв съм по народност? Румънец. Какъв ми е паспортът? Румънски. Къде е издаден? В Румъния.Защо да говоря румънски? Нали казах - говоря фарси. Иначе съм от Иран. Имам един приятел, той е женен за една братовчедка, той ми каза за фабриката. Дойдох през декември със самолет. Къде кацнах? На Гатуик. Какво направиха с паспорта ми? Погледнаха го и ми го върнаха. Къде отидох после? Взех автобуса за ХХХХХфийлд. Какво стана после? Моят човек ме чакаше на автогарата. Кога почнах работа? На другия ден. Дали са ми дали договор? Не дават договори тук. Но и аз не съм дошъл за договори, а да работя. Как се казвам? Пише в паспорта. Не е вярно, че е фалшив!”


ПОСЛЕСЛОВ

По добре или не до там добре познати вам причини не споменах интервюираните М।Д О।Д Ж।Г и още двамина Таврийски българи। Покрай сухото гори и суровото। Иди и обяснявай после на английските власти как след първи януари २००७ г българското правителство припознало най-сетне забравените ни сънародници, та им спретнало и по едно европейско тескере, за да могат за пътуват в Европа। Че нали иначе се водят молдованци।

Не споменавам и за Милен, обиденото турче от шуменските села, което се върна немил-недраг и насила продаде колата, която бе купил със скътани парици...

Не споменавам и за още толкова други неща।

Защото "трябва да бъдем политически коректни"। така ни учат тук.


Вж доклада “Съвременни форми на робския труд в Англия” – страница 20-21 :

http://www.antislavery.org/homepage/resources/PDF/Trafficking%20for%20Forced%20Labour%20UK%20Country%20Report.pdf

Компир в мундир

Компир в мундир


Щрихи от английския живот на източноевропейските емигранти

Събота. В китното градче Корби в централна източна Англия /или както шеговито го наричат “град К”/ полицаи отклоняват движението. Англичаните послушно обръщат колите си и заобикалят тържището. Минава шествие, състоящо се от един стар военен камион, /натоварен с музика/, група цветнокожи, имитиращи туземци и дузина момичета, облечени в розови туники.
Карнавалът събира пари за борбата с рака. Из въздуха се носят латиноамерикански ритми, руски патриотични, циганска зурла и сръбски фолк. Градчето К. е известно с интернационалната си “дружба между народите” и тук наред с англичани, живеят португалци, африканци, поляци, литовци, латвийци, молдовци,украинци,словенци, сърби, а може да има и българи. Допреди 20-тина години това е било център на стомано преработването и рудодобива. Но...всичко замряло откак почнали да се раждат хора с уродства и се установило, че добиваната руда е радиоактивна. Оттогава К. станал нежелана “дестинация” за живеене, а с това – цените на жилищата паднали, та и до днес. Може би затуй градът е обетована земя за приходящите от Източна Европа имигранти, които бързо си намират работа из фабриките за тоалетна хартия, плодове, преработване на отпадъци и др.
В централната част има две полски магазинчета и един руски “супермаркет”. Казват му “Руска баня” и в него продават консерви, замразена храна, подправки, компактдискове с руска дискотечна музика, руски филми, “свалени” от интерент и руски вестници, издавани в Англия.
В съседство е разположен друг “център на източно-европейската култура” – Сръбската куча. За късмет този ден кучата е отворена, та влизам да видя какво е по вътре. В кучата намирам двама души – един сърбин и един молдовец. Чуват се циганско-сръбско-румънски песни . Представям им се. Те също си казват имената. Олег – молдовецът много обича да слуша молдавска музика, а само при сърбина можело да се намери. Иначе по паспорт е латвиец и работи като мияч на коли в една автокъща. Вече половин години е тук и още не си е ходил в Молдова, но и не смее, за да не му направят спънки на връщане... Разхождам се, зяпам, зяпат ме и те.. Има една голяма стая, отредена за танци, събрания и вечеринки. На едната стена е подреден кът с икони, православен календар, кандило, сръбското знаме и лика на Лазар Сръбски. Сърбите в града са най-многобройната етничесдка група, повече 3000 души.
Един от тях е Мирогор или Горомир, колкото пъти го попиташ – все променя реда на двете съставки. Той държи ключа от кучата. Предпазлив е. Особено като “разуме”, че “разумем шта ми прича”.
През пролетта негов сънародник и носител на британски паспорт, отивайки на почивка в бившата си родина, бе заловен при кацането, арестуван и хвърлен в следствен изолатор край Сава. Цялата сръбска общност в градчето К. се надигна в прошение към властите да защити събрата им, но всуе останаха техните напъни, както и тези на администрацията на Кралицата. Оказа се, че сънародникът им бил издирван от властите в Сърбия заради предполагаемо участие в погроми в Сребреница, води се следствие и точка по въпроса...
Горомир държи ключа от кучата, но не е наясно с ключа към своето собствено сърце. Казва, че е разбит от мъка откак се е случило туй със събрата му, започнал да се запива и да не се прибира, та отскоро и жената взела, че го натирила. Сега живее при друга жена - “оно се зове хазяйка”, казва. Литовка. Или латвийка. Не е сигурен. Двете държави му се бъркат. И продължава:
- Есте са компири сръпски и руски и латски, ако е компир в мундир !


Горомир поназнайва английски, но набляга на македоно-сръбско-босненско-хърватския.
Оказва се, че литовката, или латвийка - хазяйка така да се каже, го гощавала редовно с “компир в мундир”, което било много “лепо”
ядене.
Денят преваля, а с това за моя събеседник настава време да затваря кучата. След като удря ключ на заведението, отправяме се той – за квартирата си, аз към паркинга.
По пътя, дето сутринта е минало карнавалното шествие с девойките в розово, сега са разпънати маси и има почерпка. Улицата е затворена, така, както едно време милиционери затваряха булевард България зададеше ли се Тато.
По масите е сложена храна: пилешки бутчета, ориз, индийски лучени кюфтета и прочие. Минувачите пускат пари кой колкото може в обща каса и си сипват в пластмасови чинийки. А ето я и самата литовка-латвийка-хазяйка. Посреща Горомир-Мирогор, хваща го под ръка, а той не пропуща да ме представи на своя английско-сръбско-руски:

- ”Македонка”!

Латвийко-литовката на име Зина, възторжено посреща факта, че разбирам руски и още на втората минута изчуруликва, че ако търся квартира, или познавам някого, който търси, при нея има свободна стая и след миг изстрелва калкулацията:
- Сто лири на седмица, като в това се включва всичко и няма да плащате никакви други сметки.
Поблагодарих й и съвсем на шега я попитах дали компирите са включени в цената.
- Как, само 8 минути електричество са нужни, не е скъпо! Значи купуваш картофа, измиваш го, слагаш го в чиния, надупчваш го с вилица, пъхаш го в микровълновата, чакаш 8 минути и готово.

Това беше рецептата за яденето, което на руски наричат картофель в шкуре, на “сръпски” - компир в мундир, на английски “джакет патейто”, а ние българите си го знаем като цял печен картоф. Добре, че бе Зина да ме просветли.
От дума на дума се изясни, че Зина работи във фабрика за зеленчуци, както и картофи, а къщата е неин “втори бизнес”. Във фабриката работа имало една седмица а , четири – не. Та затуй Зина се видяла в чудо и намерила друго решение за препитанието си.

- Вземаш една къща под наем, трябва да има поне три спални и хазяинът да не живее в нея. Веднага си намираш хора и я пускаш под наем на самите тях. Хем живееш вътре, хем не плащаш нищо, а и печелиш от цялата тази работа. Така е тук.
Умна литовка. Или латвийка

Гледах ги как се отдалечават. Той – тромав и пълен с надежда, тя – кипяща от енергия и самоходен калкулатор. Вървяха по улицата към своята къща. За него - квартира. За нея - дом.
Има ли значение ? В един свят, който сам е заприличал на една огромна квартира, дето не се знае кой е хазяин, кой – квартирант, но всеки иска от другия наем, а дали се плаща и - на кого, пак не е ясно.

Отивам да сложа “компирите”.



Ани Койчева



Личните имена не отговарят на действителните

източник LiterNet