КЕНТЪРБЪРИЙСКИ ЯБЪЛКИ ***ОТКЪС***

ГОЛЕМИ ЧЕРНИ ОЧИ

 

 

 

 

“ Тя казва, че имам големи черни очи. Казва и, че съм целият черен като нощ, та очите ми светели като зелени семафори в нея.

Чакам я да се събуди, да отвори перденцата и това е сигурен знак, че в къщата е вече топло и има нещо за хапване.

Понякога ме поканва да спя при тях и аз съм толкова благодарен! Търкалям се по пода и виря крака нагоре, а тя щрака наоколо с една черна кутийка, отдето излизат светкавици като по време на дъжд, смее се и показва  на  господаря как в едно такова  малко прозорче съм се побрал аз, целият аз! После занася кутийката на бюрото, снажда я с някакво шнурче, натиска едно копче и от това голямата машина с екран като на кино оживява. Господарката най-си обича таз машина и по цели дни и нощи  дращи нещо  по една чинийка най-отпред. На нея няма за ядене, ама е пълно с дребни бели плочици, дето мърдат като ги натисна с лапи. Но господарката за това не знае и ме оставя на воля в стаята докато ги няма.  Веднъж тя разля чаша с някаква кафява течност и от това плочиците залепнаха и аз повече не успях да ги разиграя...Донесоха друга. Лапите на господарката са топли и меки, но имат израстъци, та й е по-лесно от мен да си играе с плочиците. Аз се покатервам на коленете й, тя ме милва да кротувам и аз гледам как на екрана вместо филм, оживяват дълги чертички и боички, от които  нищо не разбирам. После господарката ме сваля на пода, взема четката от стената и почва да ме реши. От това ми става толкоз драго на душата, че понякога я сграбчвам и гризкам... Спомням си детството, когато с моята сестричка си играехме безгрижно във фермата. Мама ни беше родила тъкмо пет, а старата стопанка нямаше нито време, нито нерви да ни готви, нито да ни  води по доктори , та един ден се намерихме всите накуп в котешко-кучешкия хотел. Това беше най-страховитият преиод в моя двайнайсет годишен котешки живот. Единственото удоволствие, което получавахме, бе всяка неделя сутрин да ни решат с една  рошава четка с дълга дръжка. Но с нея решеха всите котки в приюта, та аз бързо прихванах някаква  лоша  болест. Дойде най-подир  един възрастен  господин и той отсъди: това семейство тук, а онова – там. Така и стана. Аз си намерих работа на домашен любимец в една възрастна госпожа. Тя е глуха и сляпа с едното око, та като се звънне на вратата, аз съм този, дето бута с гърди и лапи, отварям и душа да разбера кой е гостенинът. Няма страшно. Тя си има само един приятел. Старият Бърни, който идва да подрязва градината. През лятото се крия под тежките  зелени храсти на лаврата, но през зимата е страшно. Възрастната госпожа не ме пуска да спя в къщата, а ми е постлала в гаража. Но аз като бивш любимец номер едно, не мога да преглътна таквоз унижение, та бързо се разшавах из махалата и от къща на къща, попаднах на моята  сегашна мила добра господарка. Прекрасно е това да имаш две къщи! Колко му трябва на един котарак да бъде щастлив! Една милувка и паничка с вода...А храната сам си я изкарвам сам – пълно е с мишки наоколо...А сега на работа, че пак падна сняг...

 

“