Англичани взимат матури на 40, Ани Койчева

Англичани взимат матури на 40
Квестори се чудят, че Шекспир е преведен на български
Лондон. Анна Койчева специално за “Монитор”

"Никога повече английски до края на живота ми!" С този радостен възглас приключи своя зрелостен изпит по английски език и английска литература едно от момчетата в едно английско училище.От време на време тукашното кметство приплаква за неплатени сътрудници квестори за матурите, та тази година се цаних и аз като доброволка. Процедурата по набиране на работна ръка, макар и безплатна, е дълга и тромава като всички мероприятия в държавния апарат на Острова. Жури в състав трима служители на селсъвета ме покани на интервю да разбере годна ли съм за работата. Въпроси ми задаваха всякакви - с какви мисли лягам и с какви мисли ставам всеки ден, какво ще сторя, ако спечеля 100 лири от лотарията, а накрая ми дадоха да попълня тест, за да видят дали съм грамотна и като така - ще бъда ли в състояние да прочета и да разбера Кодекса им на труда. Забравих да спомена, че интервюто започна с преглед на криминално досие (дали имам такова), както и с разрешителното за работа - легално ли пребивавам в обединеното им кралство и ако да, пише ли го в паспорта ми? Месец по-късно получих писмо по пощата, че отговарям на техните критерии. И така - дойде време за матурите.



В края на месец май и първите дни на юни стотици зрелостници на Острова се струпват в уречен ден и час пред вратите на баскетболни зали, тенис игрища и други спортни съоръжения на закрито, сядат на подредените за целта масички, отстоящи на една ръка разстояние, както са нормативите, и чакат инструкции от квестора.А квесторите - това сме ние! В коридора пред канцеларията на изпитния отдел се бе събрала внушителна групичка "колеги". По закон от нас се очаква да бъдем хората, от които да зависи съдбата на преписвачите и кръшкачите. Но още като мернах с поглед групата, дълбоко се усъмних. Квесторите до един с изключение на моя милост - българка на средна възраст, и на една африканка - горе-долу моя връстница, бяха по на 65-70 години със слухови апаратчета на едното или на двете уши, добре загладили косъм сиреч надхвърлили килограмите, а двама от тях - с бастунчета. Как щяха да тичат около масите и да носят химикалки или калкулатори на завеяните зрелостници, по кой начин щяха да ги съпровождат бързичко до тоалетните и колко време щеше да им е нужно да обхождат залите и да записват имената на участниците, това умът ми не го побра. Но знаех, че в Англия законът за равни възможности изключва всякаква дискриминация, та не се учудих, че възрастта и физическите особености са сред тях, и то на особена почит.Представихме се един на друг. Оказа се, че повечето квестори имат внуци, които са ученици тук, а някои от тях - дори зрелостници.Бари - 68-годишен бивш счетоводител, гордо декларира, че внучката му най-после се е решила да положи изпита по английски език и литература, но не смее да се яви на другите матури .


- Страх я! - казва и добавя: - В днешно време изискванията към младите са толкова високи, че те се плашат.- От какво бе, Бари - пита Роузи, 65-годишна домакиня, - нали имат право на учебник по време на матурите.- ?!?!?- Блазе ви - намесвам се аз, - в други държави не се разрешават никакви помагала, трябва всичко да го имаш в главата си.- Така ли? Не забравяйте, че в Англия ние глави нямаме - отвръща саркастично Бари и допълва как навремето майка му го учела да няма доверие на хора, дето държат ножа и вилицата, както държат перодръжката.После става ясно, че това е цитат от книга, която прочел, преди да се ожени, и в която освен за перодръжки ставало дума и за тъщи и "как да се отървем от тях, в случай че не разполагаме с гъби".Помещенията за физкултурни занимания са най-подходящите за зрелостните изпити - снабдени са с вентилационни устройства, часовници, а завеси се спускат от тавана и закриват така отвличащите внимание баскетболни кошове. Освен това тези зали поемат не по-малко от 200 ученици и пестят невероятно много място, време и работна ръка.Аз и още четирима квестори подредихме върху всяка от 200-те масички наръчника с изпитни въпроси, комплект хартия за писане и чисто нов екземпляр от учебника по английска литература. Тези екземпляри училището беше закупило нарочно за изпита, та да бъдат нови-новенички, без драсканици и "пищови" по тях.Докато подреждахме учебниците, хвърлих любопитно око към съдържанието им. Англоезичните автори - поети и прозаици, които се изучават от английските средни училища, са широк кръг - като почнем от Африка, Индия, Америка, Австралия, та до Англия. Шекспир е представен с един сонет, Чарлз Дикенс не открих.- Много се впечатляваш - отряза ме Линдзи, квесторка от Шотландия, - ние навремето и Дикенс не учехме в Шотландия. Прочетох го чак в университета.- Но защо не виждам "Крал Лир" или "Макбет", нима те не се изучават тук? - пуля се все още аз.- А вие изучавате ли ги? - контрира ме Алън, бивш надзирател в затворите.- Разбира се! Ние задължително изучаваме световна литература, като се започне от Омир, Шекспир, Толстой - отвръщам аз.- Как? Шекспир? Искате да кажете, че е преведен?- !!!???Докато траеше нашата дискусия, Бари жадно надничаше в изпитните въпроси, по едно време се огледа скришом и излезе мълчаливо от залата. Не след дълго дотърча обратно, а на лицето му грееше 24 карата усмивка. За внучката му отвън не смея да гадая.Настъпи знаменателният час и главната квесторка обяви изпита за започнал:"Започнете да пишете сега."Първият въпрос от матурата по английски език и литература бе да се направи анализ на художествените езикови средства, употребени в поемата "Двама боклукчии в камион, две красиви създания в Мерцедес" от Лорънс Ферлингети и друга поема по избор.От 200-те зрелостници в залата, преброих поне десет, които не понечиха да напишат нито ред. И десетимата бяха бели, сиреч - англичани. Не можех да го проумея - как така и за десетимата английският бе роден език, майчин.За разлика от белите си връстници цветнокожите, които бяха повече от една трета от зрелостниците в залата, писаха до един без изключение. И африканчето, и китайчето, и индийчето, и полячето, и унгарчето - всички те не си вдигнаха главите от масите до края на изпита.Но думата ми беше за ония, дето не писаха. Три "девойки", а останалите - хъшлаци. Не писаха. Ей така седяха, зяпаха,чоплеха и чакаха 90-те минути да минат по-скоро. Момичето с цикламения чорапогащник се плезеше на останалите, та се наложи да я изпратят да седне в дъното на залата. Момчето с изрусения перчем скърцаше неистово с кецовете си и вдигаше невъобразим шум. А една девойка със сутиен без презрамки бе "забравила" да изключи мобилния си телефон, та майка є звънна по средата на изпита да разбере как е.Имаше и такива, които разгръщаха с такова огромно любопитство учебника и четяха така учудено поемите от него, сякаш никога досега не бяха ги чели. А нищо чудно и това да беше самата действителност...Последният въпрос от матурата бе да се напише писмо до министъра на просветата. Докато минавах да записвам имената на зрелостниците, забелязах, че голяма част от тях пишеха това писмо сякаш пишеха имейл - без адрес, без дата, дори без обръщение.Годишно в Англия на зрелостни изпити се явяват 570 000 ученици. Процентът на "успеваемост" е 25-30, сочат данните. Щастливците имат право да продължат в университет. За провалилите се това не е краят на живота. И без образование се живее. Това да не е България? Не им трябва да се явяват на повторна матура нито на следващата, нито на по-следващата година.Окапалите, по-голяма част от които се "провалят" умишлено, "не могат" да намерят никаква работа и начаса се регистрират като безработни. Пей сърце: хем не ходиш на работа, хем ти плащат за това! Повтарят матурата, ако изобщо им се наложи на по-късен "етап" от живота, сиреч като станат на 30-40 години и само ако властите се присетят да им поискат свидетелство за грамотност.Техникът, дето отговаря за нашия бойлер и отопление, та и той завалията е "полагал" матура по английски. Признава го. Имал бил рядкото щастие да бъде учен от учител, не от интернет форуми и "чат стаи". Та може би затова, като ни "пише" препоръките за безопасност, не прави особена разлика между малките и големите букви, а изреченията слива в едно и не ползва препинателни знаци. За правописа да не говорим. Но простено да му е - ако не граматика, човекът се е изучил на занаят.И защо да плача на чужди гробища."Омразната" матура по английски език и литература свърши. Да живее следващата!

Източник в. Монитор 14.06.2008

http://66.102.9.104/search?q=cache:HXdx1rI6iHkJ:www.topnovini.com/redirect/%3Fg%3D8200+%D0%9C%D0%90%D0%A2%D0%A3%D0%A0%D0%98+%D0%9D%D0%90+40&hl=bg&ct=clnk&cd=1&gl=uk

Къщата на призраците, Ани Койчева

Къщата на призраците

Лондон. Анна КОЙЧЕВА, Специално за “Монитор”

Няма да кажа нови истини, ако споделя, че “предизвикателствата” на емиграцията - и чуждите, и моите, са описани далеч преди нас, при това от класиците (“Немили недраги”), така че моето е само брънка в общата кръпка от впечатления. Друго ме занимава в момента - войнстващият и въпиещ нихилизъм и неграмотност сред българските “имигранти” на Острова. Тук те подобно на останалото население също се делят на класи - работническа, долна средна, средна и горна средна. “Аристократи” има, но са рядко и не българи (Роман Абрамович и останалата руска ка-ге-бе клика, дето владее най-хубавите имоти из Кралството). Нейсе. Думата ми е обаче за онези български емигранти, които са нито аристократи, нито медиократи. За мен те се делят на същите тези категории, на които и останалите българи в родна България - искрени и неискрени, байганьовци и дребни душици и интелигентни, скромни хора. За прокопсали не ми се говори, защото не познавам прокопсал тук. И едва ли има такива. Разбира се, мнозина са онези, дето се тупат в гърдите да покажат колко пъти ходят на проститутка и какви наркотици си доставят.В къщата, в която живеех само преди осем години, нямаше тапети, рамките на прозорците бяха почернели от влага и мухъл, стените и мокета миришеха на спарено и цигари, дамаската на дивана - мръсна и омазнена, в центъра на килима - огромно петно от незнайна маслена течност, плочките в банята - изкъртени, без душ, без изолация, килерът пълен с боклуци, натъпкани остатъци от старо дюшеме, навсякъде паяци. Това беше двустайният апартамент, в който се озовах в края на август преди осем лета. Само като отворих вратата и веднага ми се поиска да не бях била тези 4000 мили за такава мизерия. А тя, мизерията продължи дълго след туй. Казвам туй само за илюстрация на факта, че в Англия опъваш не само хомота на имигрантството, но и на “мъжкото” царство. Защото, ако не сте забелязали, забележете - в Западния свят жената е много по на долно стъпало от това, на което е била в бившите комунистически страни. Комунизмът беше експеримент, обаче с уравниловката, беднотията и немотията жената и мъжът бяха поставени на една нога. Тук жената зависи 90% от креатурата, дето е до нея и дето в много случаи не заслужава да се нарече мъж. Та аз снимах та пушек се вдигаше. Снимах къщата на призраците, снимах и се чудех на себе си - на кого да ги пратя тези снимки? Ако ги пратя на мама, тя ще се уплаши, ако ги пратя на сестра ми - близначката , тя ще ме нахока... Е, държа ги тези снимки и досега някъде из дисковете. Да ми пазят топло.

Източник в. Монитор 07.06.2008

http://216.239.59.104/search?q=cache:492xqaNtrNwJ:www.monitor.bg/opinions/article%3Fsid%3D%26aid%3D159362%26cid%3D50%26eid%3D1387+%D0%BA%D1%8A%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B7%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5&hl=en&ct=clnk&cd=1&gl=uk

Професорът и Неверниците, Ани Койчева

Професорът и неверниците

Посвещава се на проф. Ярослав Тагамлицки (1917-1983)

“Но какво търсят нашите души,

пътувайкивърху изгнили от морето дъски

от пристанище в пристанище?

... една родина, която вече не е наша, нито ваша”

Георгиос Сеферис

В трети курс беше много модерно да бягаме от лекции и да ходим по чуждите университети. Барабар Петко, та и аз – с мъжете. Медицината ми беше вече до коленете, прекосила бях анатомията и физиологията, които се смятаха за цедката на първите семестри, та си позволих и аз да кръшна. В групата имахме един Иван Забойник. Чех. Баща му работеше в посолството, а Иван следваше хуманитарна медицина. Беше хубав момък – едър, набит, с открито бяло и вятърничаво чело, свиреше на китара и пееше песни. Някъде в старите ми тетрадки от София ще да е останала една песен, която той веднъж ни изпя. Чудна! За гълъбите, за покривите, за дъжда и за хората, които все бягат да се скрият от него под разни дъждобрани. Та хванахме се един ден с Иван Забойник и драснахме от занятия. Точеше се някава скучна лекция по военна медицина, по що ли, на мен ми бе додеяло, а него го стягаше чепикът да види приятелката си... Качихме се в ладата и дай – към университета.Тук съм длъжна да отбележа, че Забойник беше добър шофьор – караше с едната ръка, а с другата наливаше пепси кола и други напитки в устата си.- Къде е приятелката ти - попитах.- Сърбохърватска литература - отвърна, - предава първа година. Нейсе, стигнахме криво-ляво до университета, той остави колата нейде из “Шипка” и се понесохме към Алма Матер. То не бяха коридори, то не беше чудо. Брех, какво светилище, каква изповедалня. А в Медицинска академия имахме само две аудитории и една патология, казано иначе – морга. Иван се запъти да се срещне с изгората си, а аз – право в юридическия факултет. В него следваше небезизвестният бъдеш адвокат Любо Денев, мой и на близначката ми съученик от детските години, верен следовник на Темида. Любо обичаше историята, политиката и вестниците откак го помня в училище и после – в гимназията. Та влязох в час. Обсъждаха основите на Римското право. Много позната материя. Знаех латински и разбирах всичко, за разлика от останалите студенти. Любо, той все си беше така пълен, слушаше и току обръщаше загрижен поглед към мен на последната банка. Но професорът не ме разпозна. Не разбраха за чуждото присъствие и асистентите, които събираха подписи на вратата. Измъкнах се като по чудо.Във фоайето се бе насъбрала тълпа студенти, които четяха някаква току-що залепена обява. Всички бяхме чували за проф. Тагамлицки*, но малцина се бяха осмелявали да се явят на лекциите му току-така - неподготвени. Този следобед се предлагаше тъкмо такава възможност – професорът, чието седалище бе физико-математическият факулет в Лозенец, този ден изнасяше лекция в Алма Матер. Нищо не разбирах от аналитични функции, нито от диференциално смятане, обаче реших да отида. Съдбоносна грешка.Тук е уместно да спомена, че моята сестра-близначка и математичка следваше по това време математика и беше във възторг от проф. Тагамлицки. След лекции около професора постоянно кръжал рояк суетни студентки, които се надпреварвали да го канят на кафе. Напразно! Професорът бил заклет ерген. И друго научих от нея. Макар да бе имигрирал в България още като невръстно дете по време на революцията заедно със семейството си, гонени от болшевиките, професор Тагамлицки, продължаваше да говори с неподражаем руски акцент, да разказва анекдоти за Стьопка и Чапаев и да се надсмива над прозвището “белогвардеец”, с което го бяха дамгосали колегите му партийци. И за мен, и за останалите студенти това беше същинска загадка: как един чужденец, при това безпартиен, бе успял да надвие на мурафета на членовете на бе-ка-пе в БАН, да победи предразсъдъците и под носа им да се издигне в ранг на професор? В една държава, която съвсем не бе неговата родина? Как? С много мъка и с много труд, беше отговорът, но това щях да го разбера години, години по-късно. И над колко други неща имаше още да се чудя през живота си... Но думата ми сега е за професора-математик. Та сестра ми бе казвала вкъщи колко е прозорлив пустият му Тагамлицки и каква неповторима памет има. Той според нея, можел веднага да разпознае кой е студент и кой “парашутист”. Наистина ли бе така?... Реших да опитам.Залата беше малка, но банките почнаха неумолимо да се пълнят и в уречения час имаше места само за правостоящи. Накумих се на първия ред и извадих листове, уж да пиша. Какво ти? Че като се започнаха едни интегрални редици, едни математически знаци, това не беше латински, нито анатомия, да са ми до колене, брех, почнах да се чеша, дето не ме сърби. Професорът, в 60-те, дребен, попрегърбен, пъргав, с очила и неповторим начин на говорене, почна да шари из редиците.- Вий, другарке? Я, я, излезте да видим с вас една теорема... - чух писклив тласец до ушите си. Ами сега? Излязох, какво да правя. И като се започна една препирня, остави се.Още на третата минута изхвърчах от залата ошушкана и разтреперана, а след мен и – дузина други такива, дето бяха дошли да гледат сеир, вместо да слушат лекция. - Вънь, вънь – кряскаше професорът, а те тичаха в коридора рошави и посрамени.Професор Тагамлицки беше пословичен в придирчивостта си да има за аудитория студенти, а не стадо. Нито наблюдатели. Той мразеше суетата. Това разбрах в онези минути и ми остана за цял живот. Както и възхищението ми от математиката. Това не е наука, мислех си, това е самият живот, но в други измерения.Две години по-късно проф.Тагамлицки почина. Беше далечната 1983-та.Минали са 25 години оттогава, а сякаш беше вчера.***... В къщата на съседите, детето получи най-ниския възможен резултат от изпита си по математика. Родителите бяха съкрушени и решихме вкупом да напишем протестно писмо. Майката написа едно, написа две, отговор все не идва. Накрая аз се притекох на помощ и написах нещо, което в превод ще рече горе-долу следното:“Сър,Казано на смирен език (“Блажени са смирените”), никак не съм във възторг от факта, че до този момент нямам официален отговор от Вас относно изпита по математика, състоял се на... Очевидно служителките във Вашата гимназия са били изключително заети с лакиране на ноктите си, пращане на есемеси по мобилните си телефончета и слушане на “ютюб”...Като се прибра от работа, Майкъл прочете писмото, изпи една чаша вино и избяга в градината. Аз крещях, доказвайки колко съм права. Но него го беше срам. - Защо трябва да правиш сеир, седни и напиши кротко писмо – рече, математиката не е кобила, да ти избяга.Вдигнах ръце и зарязах всичко. След два дни се върнах към написаното, отворих плика, прочетох писмото и се засрамих. - Вънь, вънь! – кряскаше професорът..., а те бягаха рошави и невежи.----------------*Проф. Ярослав Тагамлицки, човек, математик, преподавател (1917-1983).


Автор: Ани Койчева

Източник ЛитерНетhttp://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=6048&sid=25

Нови приключения на английските "колонизатори " в България, Ани Койчева

Нови приключения на английските <<колонизатори>> в България

Ани Койчева Една сутрин рано в неделя мобилният ми телефон иззвъня продължително:- Госпожо, искате ли да си купите имот в България?- попита разтревожен женски глас от агенция за недвижимости.Като съобщих това пред Групата по интереси на английските притежатели на имоти в България, Крисчиън, 43-годишен инженер от Нортхамптън отсече:- Това е поради банковата криза в момента, всеки гледа да се докопа до свежи пари, внимавайте и не правете необмислени инвестиции.Продаването, купуването и препродаването на къщи в Англия е черта от националния характер и горе долу се изравнява по честота със сменянето на носните кърпички. Подобно правило важи и за честотата на женитбите и разводите в Кралството. Средно статистически англичаните сменят две жени и две къщи през живота си. Някои – и повече.За англичаните притежаването на имот в чужбина или така наречената “къща за почивка” е гаранция за добри старини. До 2002-та година се купуваха къщи предимно в Южна Франция, Калифорния, Испания, Кипър и Мароко. От 2003 започна усилено да се рекламира българския имотен пазар. Модата да се купуват къщи в България завладя работническата и долната средна класа, за които евтините ипотеки не представляваха особен проблем. Но от известно време насам нещата се промениха...В градчето Бъкингам в областта Бъкингамшиър, или както тук му викат – графство, от две години съществува Група по интереси на английските притежатели на имоти в България. Собствениците идват както от самия град, така и от околните села и градчета /Уелинбъроу, Бедфорд, Дънстъбъл, Нортхамптън, Бийстър и т.н./. Събират се веднъж седмично да разменят мисли, информация, впечатления и да учат български. Всеки казва каквото му е на душата.Крисчиън има двуетажна къща във Видин и посещава България 3-4 пъти годишно да наглежда ремонтните работи. Освен, че е инвестирал в недвижим имот, той си е купил и “голям” камион, който описва като “стар Зил” и "благодарение на него, никой не ми прави проблем по пътищата”. Доволен е и охотно бръмчи с камиона нагоре-надолу из България.Не е така с Лий, 38 годишен полицай от Милтън Кийнс, който заедно с жена си Карън въртят три имота в България – един в Банско, един на морето и апартамент в София. Лий казва, че познава кътните зъби на българските катаджии и другите милиционери, които редовно го спират. Причината? В България Лий кара кола под наем, което е видно от табелата. Според него той нито веднъж не е превишавал скорост, но въпреки това пътните полицаи го спират и искат “глоба”.Бенедикте е 48-годишна мароканка с английски паспорт. Тя говори с много нежност за България, но стане ли дума за имота, който напоследък си е купила из Странджанските села, Господ да е на помощ.- Какъв кошмар преживях по изповядването на сделката, само аз си знам! – казва и не иска повече да коментира.Морис и Таня са симпатична семейна двойка. Той – индиец, тя - рускиня.И двамата преподават езици в местния Свободен Университет.През 2003-та си купили къща край Каварна. Често пъти им се налагало да пътуват до Варна. При всяко отиване във Варна ту Морис, ту Таня ставали жертва на циганките-джебчийки. Сега и двамата разказват на всички колко е опасно да ходиш пеш по улиците на България.Ан и Ричард, семейна двойка в предпенсионна възраст от Дънстъбъл си купили земя край Хасково. От три години насам строят едноетажна къща или както тук му казват “бунгало”. Тази пролет, точно навръх английския Великден заминаха за България да видят как върви строежът.- Строителите хич не си дават зор, но иначе съседите са много мили хора. Единствено, че като отидеш в магазина за хляб, никой не се реди на опашка, а всеки прережда другия. Освен това, ние се опитваме да говорим на български, а те ни се смеят. Например, трябваше да отседнем за една седмица в един частен хотел, почти на границата с Турция и всеки път, когато искахме нещо на български от регистрацията, те се заливаха от смях. Това звучи доста обезкуражаващо... Иначе хотелът беше чуден, 3 звезди. Предлагаха английска закуска, но нямаше наденичка, нито бекон. Все пак прекарахме чудно. Само дето в събота и неделя имаше много джипове и хора с черни дрехи и очила. Ние мислехме, че това е погребална агенция, но после ни казаха, че това са местните босове. Много странно за нас....Лиъм е 52-годишен надзирател в един от местните затвори. Живее в Бийстър, но има и гарсониера в Балчик. Смята, че познава много добре България, защото прекарва всяка година целия си отпуск по българските земи. При последното си пребиваване в Балчик, на вратата му позвънили и съседката му подала чиния със “захаросан пудинг”. Каква била изненадата му обаче:- Като боднах с вилицата и видях, че това не е пудинг като пудингите, ами сварени житени зърна с орехи, стафиди и пудра захар. Чудно хубаво! В Англия слагаме житени зърна в супа, или яхния, не знаех, че стават за сладкиш.Догодина Лиъм се готви да се пенсионира и усилено учи български. Смята да прекара “следващите 50 години от живота си” в Балчик, но го е яд, че местното издателство го е измамило с 40 лева, пращайки му съвършено различен учебник, от този, който си бил поръчал. Джан и Алекс – млада семейна двойка от Стантънбъри имат къща край Самоков. Трудно им е с пътуването, защото няма “директен полет”, та трябва да дават пари за такси. Това според тях им излиза горе долу толкова, колкото е цената на самолетния билет от агенция “В последната минута” от Лютън до София.Санди и Кийт – пенсионери от Бедфорд държат къща в Ямбол. Много обичат да закусват “палачинки” в ресторанта край магистралата, но както и двамата в един глас казват:- Келнерката никога не ни връща ресто.Джейн, 48-годишна социална работничка от местния Инспекторат по бежанците има далеч по-различни впечатления и представа за България. През 2002-ра заедно със съпруга си Шон закупили имот край Варна. Селото, чието име не иска да каже, и до днешен ден не разполага с обществена тоалетна. Има една единствена – до автогарата.- Но това трудно може да се нарече тоалетна, защото всъщност представлява дупка, изкопана в земята... Невероятно!За по-евтино Джейн и Шон ползват сезонни чартърни полети на дребни туроператори. Миналата година чартърът бил внезапно отклонен ”заради буря” и двойката неочаквано се озовала в Молдова. Оттогава Джейн страда от панически атаки и въобще не си помисля да пътува отново за България.Джо, 34-годишна и мъжът й Андрю от Бедфорд – и двамата финансови инспектори по професия, имат къща в Габрово. Смятат като се пенсионират да се преселят да живеят в България. - Много ни е трудно да общуваме в България. Нищо не им разбираме на съседите. Вярваме обаче, че докато дойде време за пенсия, все ще научим малко български...Не е така с Лиза и Пит, и двамата собственици на коне от Милтън Кийнс. Те имат апартамент в Несебър и се надяват да започнат конен бизнес в България. Лиза посещава уроците по български и е доволна, че е научила:- Какво е Мартеница и защо българите забождат по реверите си едни парцалени червено-бели куклички.Брайън, Анди и Джим – и тримата финансови съветници в частни фирми в Уелинбъроу, държат имоти край Банско, но са разочаровани от:- Много гъсто се строи около нас и е много кално и непрекъснато има трактори и работници.За разлика от тях, шумът и мърсотията не правят впечатление на Сюзън, 47-годишна счетоводителка от Стантънбъри. Преди 12 години се влюбила в инструктора си по ски в Банско и се омъжила за него. Сега прекарват всяка ваканция в България. Както се казва за всеки влак си има пътници. Въпросът е какво става когато влакът се претъпче от качващи се в него пасажери, но не и слизащи. Ето какво става:Амани и Невил – и двамата зъболекари от Нортхамптън си купили “вила” в едно добруджанско село.- Ами то, селото е пълно с ирландци. Даже улиците на две места имат табели, написани на английски. Това е хубаво, че имаме за съседи ирландци, но от тях не можем да се вредим за “Загорка” и друга бира. Всичкото пиене се разпродава за няколко часа в магазина.Като оставим настрана парите, друг движещ мотив за англичаните при решението им за купуване на имот в България е...носталгията. Да, да, носталгия! - Носталгията по миналото, това е за нас България! – казва Трейси, 66-годишна инструкторка от Нортхамптън. България е това, което Англия беше преди 50 години. Трейси, синът й Саймън и снаха й Кати имат триетажна къща в село Поляна. - Много сме доволни, когато сутрин съседката почука и ни донесе домати. Това го няма по други държави!Следя редовно рекламите на имоти в седмичника Таймз. От август миналата година реклами за български имоти никакви не се появяват.Пресъхнал ли е интересът към България, или това е само временно явление, свързано с банковата криза? Сю и Ричард – и двамата работници в Градинския център в Милтън Кийнс, са на по 58 години. И двамата чакат с нетърпение да се пенсионират, но... Миналата година продали къщата в Милтън Кийнс и се преместили да живеят в ремарке, или както тук му викат “каравана”... И това, за да си купят:- ...Къща с четири спални в Ловеч. Много е хубаво, надяваме се да я направим скоро на хотел. – казва Сю, и добавя:- Ричард ходи на няколко пъти и вече сложихме тръбите на парното, но покривът тече и подът е все още дървен. Аз работя извънредни часове, но не му се вижда краят. Както споменах по-горе, за англичаните притежаването на имот в чужбина или така наречената “къща за почивка” е гаранция за добри старини. Но напоследък все по-често на въпроса:- Искате ли да си купите къща в България?Те отговарят:- Не, благодаря! Къща за почивка в България, или таралеж в гащите - изберете сами.*Имената на лицата и населените места в България не отговарят на действителните


Източник “Антимовски Хан” 5/2008

http://www.antimovski-han.org/article.php?id=267

Магаре,казан ракия,пършива котка и Майкъл Палин - филм за "посткомунистическа Европа" по БиБиСи 2, Ани Койчева

Магаре, казан ракия, пършива котка и Майкъл Палин

10 млн. души гледат по Би Би Си 2 филма на британеца “Новата Европа” за посткомунистическия Изток Лондон

АНИ КОЙЧЕВА

Специално за "Монитор"

"....София не е пищен град. Българите не изглежда да си падат по излишъка. Болшинството централни улици на града са тесни с три платна, повече наподобяващи на тихи улички в провинциален град. Няколко държавни коли префучават, но помпозност няма, а мъже в костюми и вратовръзки са толкова рядко, че едва могат да бъдат забелязани. Дрехите не са нито износени, нито шик, магазините са горе-долу вкрак с модата, но им липсва нюх, хората са задоволени, но не го демонстрират. Което ме прави да чакам с нетърпение срещата с човека, описан в моя пътеводител Rough Guide като най-полемичния "обратен" в България. Азис... Той е циганин, един от 380 000-те в страна със седем и половина милиона население… Произлезли от Индия, циганите са се отправили към Европа преди около 600 години, но така и не са се интегрирали с местното население. На тях се гледа като на авантаджии, които отхвърлят социалната система, но с удоволствие се ползват от финансовите є придобивки. Съвременните данни будят единствено песимизъм. Около 85 на сто от циганите на България са безработни, а само десет на сто от децата имат средно образование... Постройките са изпоцапани с драсканици, с подпухнали или олющени мазилки. Несъбран боклук е разпилян наоколо, а мътни локви от помия се ширят около задръстената канализация. Жителите са насядали между блоковете около купчини отпадъци, раздухвани и носени от вятъра. На фона на силното залязващо слънце тези силуети наподобяват корабокрушенци от апокалиптична катастрофа."Прочетохте редове, посветени на България според току-що излязлата от печат книга "Новата Европа" на Майкъл Палин. Едноименният филм на същия автор я допълва, а броят на зрителите по програма Би Би Си 2, която показа филма в продължение на четири седмици, е 10 млн души.Замислен като пътепис за 21 чеда на посткомунистическия Изток, филмът "Новата Европа" е заснет през лятото и есента на 2006-а.Палин започва своята разходка от Словения, спуска се към Хърватска, пътува с яхта до Албания, язди муле през Босна, кара лодка по река Сава в Сърбия и накрая прескача до Македония. След неудачни снимки в резултат на внезапно разразила се буря на Охридското езеро 65-годишният пътешественик стъпва на твърда земя и първата гледка, която се изпречва пред очите му, е един паметник."Това са Клемент и Нохум гордостта на Македония. Нохум е създателят на кирилицата, т.е. на руската азбука", казва Майкъл Палин зад кадър и потегля нататък. От Македония авторът (отново на муле) се отправя към Рила планина в България, където, както чистосърдечно си признава, "има само два дни на разположение", преди да потегли "към Турция и Кападокия".След пищна панорамна снимка на "панритмичния танц на поклонници на Бялото братство" и издържания разказ на българина Димитър за дъновистите, направен на приличен английски, Майкъл Палин се понася в зелена военна джипка нейде из Родопа планина. Чува се родопска песен и кадърът спира дотук. Следващият кадър ни отвежда във вилата и овощната градина на "селянина Китанов". Той не само че не говори на никакъв "селски" диалект, но е нахлупил модерна широкопола шапка и реди учени думи за това, как "да имаш вила, беше задължително по време на комунизма, ама аз не съм комунист". Пасторалната картина на вила, магаре, казан ракия, трима старци, Китанов и пършива котка се затваря в рамка, а Майкъл Палин вдига наздравица и продължава към следващата "дестинация". В София, или "С`афия" , както той нарича столицата ни, Палин прекосява градинката пред Народния театър, зазяпва се по играчите на шах, заслушва се в музиката на двама улични духови музиканти, вози се на два пъти с трамвай и даже чете вестник и накрая се озовава пред площад "Александър Невски". Но в катедралата той не влиза. "Това е руска катедрала, строена в чест на руската аристокрация", казва и продължава към... Пловдив. Нов кадър: голи черни цигански гърбове с татуировки, конски триколки, надбягване с коне. Столипиново: панелни блокове, сателитни чинии, контейнери за отпадъци, бараки за продажба на цигари, бира, бездомни кучета и локви. Следваща сцена - пак Столипиново, циганска веселба, циганки танцуват под съпровод на зурли тъпани и акордеони, една размахва пищов самоделка. Край. Майкъл Палин и спътничката му Мира Стълева се подрусват върху конска каручка, карана от циганин, малко цигане се юрва от улицата и с вещина се оказва върху теглича. "Къш!"- виква Майкъл Палин и цигането послушно слиза. Мира Стълева разказва как кметството дава апартаменти на циганите, а те вкарват коне вътре. Следващ кадър: интервю с Азис на фона на негова песен, зрителки кършат снаги, Азис се държи на положение, отговаря културно, оставя впечатление на звезда или поне успешно имитира такава от неизвестна величина. С това свършва "турнето" на английския пътешественик Майкъл Палин в България. Край Пловдив той хваща на автостоп един тир и поема по шосето E11 към Цариград.Турция го посреща с модно дефиле, на което моделите са "доведени" от Беларус, дизайнерката е във фередже, а подиумът - турска баня.От делтата на Дунав през Трансилвания и гробищата на Молдова, Майкъл Палин се отправя към Лвов и Киев, където разговаря с дъщерята на Юлия Тимошенко и нейния английски съпруг. От Симферопол след 4 часа път с тролей той стига в Ялта. Архивни снимки на Сталин, Чърчил и Рузвелт показват Чърчил в цялото му великолепие. Латвия и Литва се запомнят с един празник на езични богове, който Палин посещава, както и с клиниката с пиявици и вендузи, където пътешественикът се подлага на кратка "терапия". Следва Калининград, руският дух, руската гордост, млади момичета в бяло, площад с балони, военни песни, марш, Русия! Екскурзоводката Аняняма "свой отговор" на въпроса: бил ли е Сталин добър, или лош. Натам Чехия и Словакия - Карлови Вари, кални бани с мис Чехия 2000, прием бал на чешките аристократи и следваща държава е Унгария. Сецесион, тържество на архитектурата, унгарски вина, избата, от която кралица Виктория е "пазарувала", и отново... модно дефиле. Този път сам Майкъл Палин е участник в него и играе ролята на... дявол. Вечеря в ресторант, унгарски цигани свирят музика, Майкъл Палин разговаря с тях за загубените земи на Унгария, загубената мощ и слава, за националната депресия и самоубийствата.И идва ред на Германия, последната държава от списъка във филма, но първа в историческо значение. Разходка с трабант, преустроен в лимузина, Берлинската стена, разговор с оцелели от Ауишвиц, разходка до Балтийско море и изоставения хотелски гигант - мечта на нацистите, превърната в зловещ паметник..."Къде са онези селца с носии, музика и ръченица? България е така редактирана и окастрена от редакторите. И наместо това, какво видяхме - Бялото братство, подобие на което си имаме и тук, в Англия, и цигани, надбягващи се с конски талиги на фона на сателитни чинии, които приемат навярно всички телевизионни предавания, но не и Източната Европа на Майкъл Палин. Добре, харесва им конят да живее с тях в апартамента, но циганите са навсякъде, включително в Барселона и в Оксфорд.*"Бележка от един зрител. Зърнах я във форума на Би Би Си и я запазих.Къде са наистина?...Онези селца, музика и носии?

Източник
В.Монитор 23.05.2008

http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=63049

Новите "англичани", Ани Койчева

Новите “англичани”

АНИ КОЙЧЕВА

Седя и зяпам градината, изнемощялото циганско слънце, враните, които любопитно прехвърчат над градинската порта и хапват от огризките, които току-що им оставих... Чака ме работа, а въобще не ми се подхваща. Пиша и слушам "Джелем, джелем". Ако преди 6 години някой ми беше казал, че не другаде, а в Англия ще заобичам така силно българския и циганския ни фолклор, щях да го обвиня в ерес. В ерес ме обвиняват и някои "българи" из емигрантските форуми, които никнат като гъби из нета. Чудна работа: всеки от тях до един слуша "техно, поп, рап и рок музика"; всички до един пишат български по начин, по който единствено те могат да се разберат ("канселирай си селфемплоймента и се чарджи като елтеде, имаш повече бенефити от тва!", "мога ли да се логна в хоумофиса?", "колко те чарджи твоя имплойър за закъснението?", "пейстни ми тоз линк", "абе я го делни тоя бастард", "фъкинг енейчес", "къв джоб ти такснаха в инландревенюто", "търся свестен ландлорд", "опраили си иншурънса?"); всички до един са "супер" с компютрите и "браузерите", всички до един работят като самонаети, т.е. имат свой собствен бизнес, а всички до един денонощно седят в този форум срещу екраните си. Сигурно само така ми се струва, но не мога да се отърва от мисълта, че всички до един от тях вият от мъка и са изкукали от самота. Но да си го признаят?! Никога!!! Такава е културата на новите български заселници на Острова. Аз също нямам с кого да си говоря. Но затова пък имам приятелите, роднините... Говорим си в писма. По телефона - веднъж в седмицата. Много странно се чувства човек, когато не говори, а само пише на своя език. Устата му е в каторги, а умът - свободен. Няма с кого да размениш две думи. Езикът ми е изостанал, опосталял и обеднял. Измършавял като проскубана лисица, признавам си. Ала в стремежа си да оцелеят сънародниците ми наоколо нямат време дори и за това. Защо им е да бъдат искрени, да "разводняват темата" и да изпадат в сантименталности? Англичаните НЕ ГО правят, българите да "не сме по-долу от тях". Повечето от новопристигналите българи са в най-хубавите си години - в своите 20-те или 30-те. Живеят по двойки, раждат деца. децата растат, играят, почват да говорят. Проговарят езици. Какви? Светлозар (Слънчо)- един от читателите из форумите, дава част от отговора. Разказите, които пише под формата на постинги (а те са наистина впечатляващи по дълбочина и чувственост!), са написани на "български" език. Езикът няма нищо общо с граматиката и морфологията, на която съм учена от моята първоначална учителка "другарката Сандулова" в 126-о училище на софийския квартал "Емил Марков" някъде през 60-те. Ала при всички случаи езикът на Слънчо е хиляда пъти по-български от този, на който говорят "английските" българи на Острова. Слънчо спада към втората генерация българи, интегрирали се от десетилетия в англоезичния (в неговия случай - Канада) свят. Какъв обаче български език ще заговорят децата на българските емигранти, които сега се "интегрират" на Острова, в Белгия, във Франция, в Щатите или в Танзания? Само ако някой от форумците случайно "сбърка" и отвори тази тема, веднага други "българчета" се провикват: "Къш! Като не ти харесва тва, хващай си шапката и заминавай в БГ". Вълчата конкуренция диктува правилото - един българин по-малко, едно гърло - затворено. Културата на новите български заселници определя и езика, на който те разговарят. Докато си "канселират селфемплоймента и се "чарджат като елтеде, защото имат повече бенефити от тва!", те не намират за нужно да четат или да си приказват на други теми и на друг език. Някой от тях зададе въпрос преди време - защо на Острова има ВСЯКАКВА преводна литература, но не и българска, а в книжарниците няма дори карта на България? В началото на учебната година двама от английските ми ученици в класа по български, който водя от две години, ми се оплакаха, че не могат да намерят българо-английски речник. Няма търсене - няма предлагане бил отговорът на продавача. Няма търсене, няма и предлагане на българска литература. И защо да го има, когато българите (за разлика от руснаци, германци, поляци, украинци и т. н.) на Острова НЕ ЧЕТАТ български книги, а наблягат "на западно", "рап, поп, рок и техно"? Това са техните интереси, това е и културата на съвременния български "англичанин", с която коренното население ни възприема. Българите, които се мярват в ежедневието ми, са или неграмотни строители, дошли тук да изкарват хляба си, или загазили шофьори - и двете категории по един или друг начин попаднали в полицията, или в данъчните служби, където превеждам на доброволни начала. Но има и изключения. Едно от тях е Николина, приятна млада жена от българските роми. Казвам "приятна", защото за разлика от повечето като нея, които по един или друг повод попадат в тукашните затвори, тя има обноски и се държи на положение. Николина излежава краткосрочна присъда в един от английските женски затвори. От две седмици вечерно време ми се обажда по телефона. В затвора това е като награда за добро поведение. Да си поговорим, казва. Отивам до касетофона и пускам "Джелем, джелем". Тя мълчи. Не говори. Слуша. Знам, че е там. Знам защо не говори. Оставям телефонната слушалка да виси, докато песента свърши, а тя си поплаче.А днес на първа страница на един от българските вестници е застинала новина с едри буквиБуквите са едри, а победата, за която пишат, е малка. Извоювана е вчера в Европейския парламент. Не е победа като на мач по ръгби между Англия и Франция, за която вестникарите ще луднат след броени часове. Но Е ПОБЕДА на БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК и БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА, които са надвили в изписването на думата "евро". Тема, за която "българите" на Острова ги мързи да си отворят устата. Трябва ли им?

Източник в. Монитор 08.05.2008
http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=62271

Кон за кокошка, Ани Койчева

КОН ЗА КОКОШКА

Анна КойчеваТази есен започна вторият ми клас англичани, които искат да учат български. В класа имам една Лиз, дето повтаря от миналата година. Но като я гледам май ще се наложи и да потретя. Не идва в час, не си пише домашните, все се оправдава, че някой от конете й легнал болен, та трябвало да вика бърза помощ от ветеринарните. Мани, мани, туй да имаш кон в Англия е като таралеж в гащите, хем трябва ясла да му подсигуриш, хем обор, хем пасище, хем писта за подскоци и разходки, седло, ветеринарен лекар, застраховка, хранителни добавки през зимата, палто, дъждобран, кожух ако завали сняг, а понякога и ботуши. Но добре поддържаният кон е като златна кокошка, която напролет почва да носи яйца с двоен жълтък. Конят печели състезания, облози, наддавания, а цифрите са астрономически, не е шега. Та било й на Лиз "през оная работа", с извинение, дали ще идва или няма да идва на моите уроци по български. Тя тез пари, дето ги е дала на колежа за моите часове, ще ги "изчука" само за един час на някое и друго състезание. Да не подминаваме и факта, че от време на време я виждам в гората да се разхожда яхнала каручка като баба Яга. Така живописна и пъстра е нейната талига, че един ден едва я разпознах. Питам я "Какво правиш на таз каравана", на което тя ми отговаря без окото й да мигне: "Давам я под наем". Всичко може да се даде тук под наем. Но да се върна към темата. Лиз е една от 40-те хиляди англичани, закупили през изтеклите три години, по един или друг повод, свой имот в България. "Защо България?", пита се журналистката Минет Уалкър в коментара “Бум на презокеанските жилища” на страниците на един неделен “Таймз”. И си отговаря сама: ”Нашите сънародници, които напоследък купиха свои летни къщи в държавите на бившия социалистически блок, спадат към работническата класа или най-много – към долната средна класа. След като продадат своята собственост в Англия, те се преселват на други територии, където живеят от пенсиите си. Тях ги привличат климатичните условия, екзотичността на обеднелия, но иначе красив източноевропейски пейзаж, а най-вече – ниската цена на имотите.”Приложението “Пътешествие” на същото издание продължава по темата, публикувайки компютъризирани рекламни фотоси на строящ се жилищен комплекс в иглолистна българска гора. Стартовата цена за едно жилище е 60 хиляди лири. За сведение, на тази цена в Англия НЕ можеш да купиш дори нужника/кухнята от едно жилище, камо ли самостоятелна къща. “От 2004-та насам в България си купиха имоти 40 хиляди англичани. Над десет хиляди от тях живеят целогодишно в тази черноморска страна, където в края на октомври се очакват избори за местни органи на властта”, продължава Минет Уалкър и завършва своя коментар с думите: "В отдалечения град Елхово в провинцията, където английското присъствие е многобройно, кандидат за общински съветници е англичанин - носител на българско гражданство".Продал английския си имот и дошъл в България. "Кон за кокошка" ще рече някой... Кокошка, кокошка, ама то каква!

Източник
В. “Антимовски Хан” 11/2007

http://antimovski-han.org/article.php?id=144