"Квартални спомени"

АРТИСТА

....Досущ като запуснатата, обрасла в тръне и шипки Мотописта, срещу която открай време живеем в София
Живеем
Сега само мама е там
А Мотопистата я наобикалят важни архитекти, мутри й кроят шапката, реститутки обграждат час по час
туй що е останало от зеленината и садят домати, паркинги и бодлива тел сепват погледа.
А вечер извеждат кучета за тоалет. Това са обитателите на Пистата.
А, намират се и такива шантави като теб - дето вечно бягат за здраве
А какво беше навремето!
Струпваха се от вси страни на България да гледат състезанията по мотоциклетизъм на писта. Стадионът почерняваше от хора, въздухът се изпълваше с мирис на моторно гориво, милиционери вардеха из храсталаците и не пускаха дечурлигата, дето и без туй сварваха да се промъкнат и да зяпат без билет. Сега Орлин Янакиев е пенсиониран чичко, а поколението мотоциклетисти след него идва да се състезава тук ,на пистата в Силверстоун. С тази разлика, че в Мидландс нито шипки има, нито диворасляци. Едни зайци се прескачат и фазани прехвърчат, ама щурци - йок.
...Нито Артиста го има тук.
Артиста се засели на пистата някъде края на 98-ма. Довлече отнякъде спален чувал, леген , едно-друго и се заключи в канцеларийката, дето отдавна наркоманите й бяха видели сметката. Сутрин докато тичах, гледах Артиста как прави сутрешния си тоалет. После тръгваше "по работа". Грижливо обръснат и в джинси го срещах на трамвайната спирка. Човек никога нямаше да рече, че Артиста е бездомник и спи на пистата.
Така мина седмица, минаха две, проточиха се месеци, зададе се зимата. Срещах Артиста да се рови из контейнерите срещу блока. Срещаха го и други комшии, ама и през ум не им минаваше да попитат кой е и откъде е. Бяха му сложили тоя прякор незнайно защо, а и незнайно кой.
Сигурна съм, че Артиста още си живее на пистата. Напоследък се появиха разни слухове, че уж щяли да приватизират Мотопистатаи да строят но жилищен квартал. Гледката щяла да се промени, изгледът към Витоша и Черни връх щял да се заличи...Както и да е. Ако видиш някъде по твоите места брадат самотник в джинси, да знаеш - това е Артиста.

Анна Койчева
2005

Из поредицата «Квартални спомени»

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ - КРИЗА ЛИ? КАКВА КРИЗА, НЯКОЙ ВИ ЛЪЖЕ!

Криза ли? Каква криза, какви пет лева, България е в апогей! Това е разцветът на натрупване на сив капитал и смазване на подземната икономика. Магазините гъмжат от народ, народът купува, а се купува всичко – мобилни телефони, коли, къщи, имоти...Най-дългите опашки са пред офисите на нотариусите и пред магазините за мобилни телефони, ако не се брои Билла с нейните полуфабрикати. Магазини, банки и учреждения имат някакво смешно работно време – едни работят до 6, други до 7, трети до 10 вечерта...Никой не затваря в 5. Уплаши ми се окото. Това е невиждано, ако го сравниш с обстановката на Запад. Магазините /например в Белгия и в Англия/ са пълни със стока, но на хората не им трябва нищо – имат си всичко и не купуват - правят си сметка за финансите. Магазини и кафенета се затварят в четири или в пет следобед / тогава отварят кръчмите, които работят до полунощ, ТЕСКО - магазинът за храна, само той е отворен цяла нощ/... Така е сигурно, след като са живели 50 години на кредит, но и България я чака същото. Сега е много модерно да се теглят кредити в България, услужливи усмихнати девойки ти свалят звезди от небето, докато не се докопат до заветния ти подпис. А как ще се изплащат тия заеми, ако утре останеш без работа? Дни преди да замина от Англия за България, в края на май, съобщиха за поредната лавина извадени от домовете им хора, които не са в състояние да си плащат ипотеките. Това е наред с ежедневната черна хроника за другата лавина – безработни и съкратени от работа, защото работодателите им нямат пари да им плащат заплати. Ето това е криза. В България се разиграва някакъв абсурден театър, в който уж “патиланското царство” е на власт, но някой друг дърпа конците и лъже народа за някаква измислена криза. Някой използва това внушение, за да реже заплати и осигуровки, да укрива данъци и да се прави на “угрижен”. Бедата е, че народът няма как да не му “вярва”, защото алтернатива няма. Социалните помощи са минимални, а и как да бъде иначе, след като “данъчната” ни държава въобще не е данъчна? Всеки иска помощи, всеки иска надбавки, всеки иска платени отпуски, ама откъде? Нали тая държава трябва отнякъде да вземе, за да даде? И не се лъжете, че тия, дето взимат “най-много”, са държавните служители! Поинтересувайте се на Запад как е, как данъците се плащат една година в аванс, а после ако си надвнесъл повече, отиваш и си искаш разликата, как думата “данъчен” тук отеква с много по-зашеметяваща сила, отколкото думата Крал или Кралица, поразмърдайте се малко и разучете каква е на Запад цената на кметския данък всеки месец, как всеки месец наред със сметките за газ, вода, ток, интернет, телефон, пътен данък и прочие, се плаща и данък за това, че слушаш новини и че гледаш телевизия. Затова е смешно да се говори за криза в България. България е рай, данъчен и подземен рай. Затова някои чужденци я харесват, други скубят коси, че навремето са си купили жилища, а сега няма на кого да ги отдадат под наем. Толкова строежи на квадратен метър в покрайнините и в централна София, историята не помни. И ще стане /не дай си Боже/ един ден това, което се случва от три дни в Русия: в понеделник рухна сдание в Красноярск, вчера е рухнала друга сграда в центъра на Москва. Причините – гъсто и незаконно строителство. А жертвите – невинни хора. Ама няма кой да чете и гледа други новини, освен БНТ. Най-непрофесионалната телевизия! На всичкото отгоре на централната фасада върху сградата на Сан Стефано се бе изтупанчил плакат “бюлетина номер 1” Как е възможоно една институция, която претендира да е национална, до такава степен да се е самозабравила, че да не крие и дори да не прави никакъв опит да скрие партизанщината и политизацията си? Добре, че се видях с един приятел, та седнахме на приказка. Поговорихме си в едно малко "кафе", дето хората попълваха някакви графи за европейския футбол. С надеждата да познаят резултата. А резултатът от нашата среща? Говорихме и си мислихме за неща, които малко хора правят. Може би само пишещите.Повечето хора си бъбрят и оплакват, а в това няма никаква душевна благодат. Разгворът е нещо духовно и душевно и той се случва рядко.
За съжаление България е далеч от тази романтика. Това не е повече моята родина, а е един вертеп, в който се разхождат някакви претендиращи да са новата класа “буржоа” обръснати, с преметнати чантички през корема /едно време ги носеха на кръста, сега – като излязли от конфекция - през корема/ с навити крачоли на дънките мургави, или слънчасали на неопределена възраст, говорят на ти, застават на опашка зад врата ти и надничат, купуват мазни банички, ядат и говорят по мобилните телефони безкрайни несъществени разговори, разбира се на ти.. Това видях – едно безметежно говорене по телефони задължително на ти, прекъсване в разговор, неизслушване, негледане в очите, пиене по заведенията по всяко време на деня, изритване на маловажни хора и предмети, плюене, оригване и претъпкани кофи за боклук, на които пише “пазете чистота!” .
Всъщност подобрение има. Плочките на някои тротоари са подредени и залепени наново. Срещу блока ни има дръвчета. По тях пеят птички. Има дори бременни жени. И администрацията се е понаучила да работи. Само тая, дето се занимава с международното сътрудничество, искам да кажа. Останалата си е все същата. Явно от Европейския съюз са стегнали перките на съответните международни дирекции и те от немай къде са влезли в крак. Но това е чудесно! Да бяха всички чиновници като г-жа Николова от Министерството на образованието, “първи етаж, последната врата вдясно” ...или като д-р Терзиева от министерството на здравеопазването, “първи етаж, гишето вляво”. Да, ама не са...Засега. Ще почакаме, може и това един ден да стане, дай Боже!

Анна Койчева

Източник "Писма от Обедиденото Кралство"

ПС: Обяснение към снимката:

Българско ромско семейство заминава на гурбет, лети от терминал две на Новото Летище!

На добър път!

РУСКАТА "КОЛЕДА"

/7 януари/

Тя е ниска и пълна, беззъба и куца, няма още 40, но изглежда на петдесет. Седи сама в стаята, на ръба на леглото и чака. Облечена е с ватена куртка без ръкави. Ръцете й са пълни, вените никакви ги няма, медицинската сетра - индийкана име Пател , вика друга медицинска сетра да опита с вените на другата ръка.
Снидзе, така се казва пациентката,чиито име и език тук никой не разбира, пъшка и се мъчи да прикрие болката, лицето й – пълно, а очите й – скрити надълбоко зад подпухнали клепачи. По-точно лявото око. Цепка, от която гледа един изплашен син ирис. Дясното око не се вижда зад превръзката.

Една чистачка - монголка влиза в стаята да обере с парцал праха от пода. Поздравява Снидзе и я пита как е. Тя не разбира добре какво я питат и монголката повтаря на руски.

На съседното легло пристига нова болна. Води я мъж. Мъжът донася от колата две чанти с дрехи и ядене, разполага ги по столове и маси наоколо, сякаш ще останат за вечно тук, спуска завесата и се усамотява със жената.

Снидзе няма за кого да пусне завесата. Тя е дошла рано сутринта, пеш. Мъжът й потеглил за фабриката, синът - да търси работа, снахата – да кърми бебето.

Снидзе е евтина източноевропейска имигрантка. Така наричат тук пришълците от бившите Съветски републики.

Снидзе и мъжът й работят по няколко часа на седмица в една фабрика. собственост на пакистанец. Работата е на конвейр. От едната страна на линията са наредени легени със салата от риба тон, майонеза и сварени яйца. Хлябът идва нарязан и готов за производство. Много хляб пада зад линията. Работниците не го събарят, а бутат на земята, стъпват върху него и го ритат към контейнера с отпадъци. Ако беше до Снидзе, тя ще се наведе, ще го събере и ще го занесе вкъщи. Когато имат късмет – работят и през петте дни на седмицата. От известно време окото й почна да тече и собственикът на фабриката я реши да я отстрани.


Днес по Юлианския календар е Руската Коледа, а иначе – редовен ден от седмицата, сряда. Точно в 11 часа пропищява пожарна сирена.. Пациентите-овце в кошара стоят и гледат вцепенено. Отваря се една врата – авариен изход. Сестрата - безцеремонна африканка на име Хортенс, обяснява, че това е учебна тревога и всеки трябва да остане на място.
Снидзе се прекръства, вратите пак се отварят и животът продължава по старому. Хортенс идва при леглото на Снидзе, пляска няколко шамарчета по ръката й, напипва въпросната вена, забожда “абокат” в нея, записва нещо в тетрадчицата си и продължава към следващата пациентка.

Две двойки пенсионери седят в чакалнята. Наоколо са разпилени изоставени списания, които те разлистват за сетен път. Зяпат безмислена телевизионна реклама. Показват диети за отслабване, снимки на сутиени и призив за помощ за гладуващите в Етиопия.
Сестрата минава с поднос, на който има ръкавици, шишенца с течности и вързоп марли. Спира пред всеки от чакащите, нахлузва ръкавица, отваря съответното шишенце и капе по капка от течността в нечие око.

Чистачката монголка прибира изцапаните марли. Една от пациентките, пенсионерка се интересува как е работата в болницата и дали е доволна от живота си тук. Монголката казва, че е много добре, сгодена е и заедно с нейната заплата, се оправят горе долу.

Идва докторът, двайсетина – годишен, със шотландска фамилия. Пита Снидзе дали всичко е наред. Тя се усмихва уплашено, друго да каже не знае. Докторът маха превръзката и обяснява , че днес ще оперира една част от тумора. Подава й да подпише договора, после прави две снимки с камера - в профил и анфас, прибира договора и поема към кабинета си.


След операцията откарват Снидзе обратно в стаята й. Тя отваря око за кратко, но после се унася в сън. Присънва й се, че пътува в някакъв дълъг влак и кондукторът й казва, че мястото за машинист е свободно. Тъкмо се зарадва, че е намерила работа за сина си и влакът спира на един перон, от където се качва мъжът й. Той я ръчка да бързат, защото таксито чака навън. Влакът тръгва. От мъка и яд Снидзе се събужда и разбира, че операцията е свършила. Сестрата Хортенс се е надвесила над нея и пита дали я боли някъде, иска ли да пие, или да яде нещо.
Снидзе нищо не иска. Тя се надява някой от нейните близки да дойде. Снидзе се облича, приготвя се и сяда на леглото в очакване. Идва докторът. Според него всичко е минало добре, дава й рецепта и тъкмо да се отдалечи, Снидзе бръква под леглото, издърпва чантата, отваря я изважда от нея кутия и му я подава.
- Благодаря, казва тя на английски
- Благодаря, казва и докторът – на английски.

Снидзе си облича палтото и куцайки, бавно се отправя по коридора към изхода на болницата.

Докторът взима кутията и тръгва към кабинета си. Но като минава покрай сестринската стая, спира, отваря контейнера за инфектирани отпадъци и я пуска в него.


Вечерта тихо падна

Медицинската сестра Пател остана последна в офиса, свали сестринската униформа, изяде сандвича с къри и тръгна към нощната бензиностанция да чисти тоалетната

Докторът вечеря с двама началници, на които показа снимки от окото на Сниедзе.

Пациентката пенсионерка се забърза към първата улична телефонна кабина, набра номера на имиграционни власти и им съобщи, че чистачката в болницата е от монголски произход.

Монголката чистачка влезе в квартирата и докато оправяше леглото, помисли колко хубаво би било мъжът й да бе тук при нея сега.
На свобода.

Анна Койчева

ПС Имената не отговарят на действителните

МАЛКО ВЪРЗОПЧЕ, ОМОТАНО С ЛАСТИК

/Великден/

Затвориха Гина. Съдията отсече, че понеже няма работа и тъй като мъжът й по цял ден е по строежите, Гина, или както тук й викаха “по английски”, Джина пак ще тръгне да краде.
Една вратичка вляво от съдебната скамейка се отвори и там застина мъж в бяла риза и с дълга верига ключове в едната ръка. На другата ръка лъснаха окови. Мъжът я прикани да отиде някъде натам, навътре, наляво, там в дъното на коридора и с него. Гина не разбра къде точно отиваше и се наведе да вземе чантата. Станчо, мъжът й – и той не разбра завалията какво става. Седеше в края на съдебната зала и даже не можа да срещне с поглед жена си. Като излязохме в коридора, адвокатката му каза. Той застина и онемя. Адвокактката ухаеше на хубав парфюм, косата й – разпиляна, червена и несресана падаше върху половината лице, устата й говореха, намазани с червило, а косата закриваше очите й за по-голямо удобство.
В арестантското помещение бързаха да попълнят документите, а Гина плачеше и бършеше очи с употребявана салфетка. Тъмничарката беше любезна и съчуствена, но каза на Гина, че трябва да конфискува вещите , а с нея и чантата й. Първо от нея извади портмонето, после гребена, а след него – тефтерчето, химикалката и личната карта. Дойде ред на вързопчето. Гина не го пускаше, но тъмничарката й каза, че в затвора няма за какво да са й нужни пари. Беше много малко вързопче от носна кърпичка, омотано с ластик . Тъмничарката го развърза с голяма мъка.
От него се подаде стара, сгъната на четири, оръфана по краищата снимка от вестник на къща с люляк и чешма отпред.
- Хубава къща – каза тъмничарката – Твоята ли е?
Тъмничарката повъртя, поогледа снимката, после я сгъна пак,
сложи я в кърпичката, подаде я на Гина и ни разказа следната история:
Преди време живяли с мъжа й някъде на север. Купили къща и посадили дръвчета. Едно от тях било люляк. В селото люляците носели сеуверие, но тя тогава не знаела още за това. Минала пролет, минали две, люлякът все не разцъфвал. Една сутрин се събудили и видяли, че люлякът го няма. Така и не проумяли как така люлякът изчезнал. И защо? Гина не разбираше какво разказваше тъмничарката, но я слушаше и сякаш спря да плаче. Отнякъде се появи човекът с бялата риза, с тежката връзка ключове и с белезниците на едната ръка. Затворническата кола пристигна.
Отведоха осъдената. Тъмничарката захвана да попълва следващия формуляр. Наближаваше краят на следобеда.
Минала е една година от тогава. Гина сигурно отдавна е на свобода.
Пак е Великден. Гледам през прозореца на градинската врата. Люлякът е напъпил. Сигурно тази пролет ще цъфне

Анна Койчева

Източник:

Писма от Обединеното Кралство ©, Литернет



ПС Имената не отговарят на действителните

ДВАМАТА БОКЛУКЧИИ

Двама боклукчии в един камион
Двама баровци в един Мерцедес *

Девет сутринта
на светофара в Сан Франциско
чакат да стане зелено
боклуджийски камион в ярко жълто и
двама боклукчии в дрехи от червена мушама
висят на дръжката отзад
дето се прибира боклука
прави - от двете страни на камиона
уловени за дръжката и гледащи отгоре движението:
колата ,
лъскав мерцедес с двойка изтупани
един мъж в сако от лен
с коса до раменете, рус
обезателно с очила срещу слънцето
и една жена, набързо вчесана, руса, млада
къса пола, чорапи, жартиер
мъжът на път към своята фирма
за архитекти
И в четири следобед
двамата метачи от улицата
влачат уморено крака на път към дома
По-възрастният - изгърбен, с коса -пепел, грозен и
страшен
като Квазимодо
и по-младият – с дълга коса и очила срещу слънцето,
на възраст приблизително като шофьора на мерцедеса
Двамата боклукчии
гледат втренчено към изтупаната двойка ,
дотолкова изтупана, че прилича на
телевизионна реклама,
в която всичко винаги става,
например червеното на светофара
спира движението
и четиримата сега са близо
толкова близко един до друг,
че изглежда няма нищо невъзможно
за този малък залив по време на прилив от демокрация
да се случи

Лорънс Ферлингети






*
Two scavengers in a truck,
two beautiful people in a Mercedes

Lawrence Ferlingetti



Опит за превод
Анна Койчева

Миналата пролет в Северна Ирландия

из пътеписа

По следите на пушената сьомга
/От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно/

....Вечерно време възрастните хора слушаха музика, играеха бинго, пиеха уиски и забравяха болестите, самотата и лекарствата си. Една от вечеринките беше в разгара си, когато съзрях Гена, Женя и Вася да седят във фоайето по чехли и каскети и да сърбат чай от боровинки. Чаят оставяше едри червени петна по покривките, но това на тях не им правеше впечатление.

- Лека нощ, каза Гена, - време е за почивка
- Лека нощ , - добавиха в един гласЖеня и Вася

После нахлупиха каскети и тихомълком се измъкнаха по чехли – на разведка из околните заведения.

Работната седмица започна рано - в шест и половина сутринта на следващия ден. Стюард, един от местните ветеринари се погрижи за нашето придвижване и само след четвърт час се озовавахме в най-голямата местна фабрика за пушена сьомга.

Руснаците бяха махмурлии, а като прибавим и факта, че на закуска както сами твърдяха, им били сервирали само шунка, сирене и хляб, който... бил мухлясъл...?!, настроението никак не бе благоприятно за преговори.

Миришеше на пушена сьомга... Ябълка, бук, бреза – това са ароматите, на които ухаеха пещите.

И в тази фабрика, както на много места досега, рускоговорящ персонал подготвя документите на рибата преди тя да потегли към необятния руски пазар.
Инес е една от тях - отегчена латвийка, която превежда, но си търси друга работа.

Тръгваме към летището. След броени минути политаме над Инвернес и Лохнес на път към Белфаст.

8. Черната овца и нейната детелинка - Северна Ирландия

В Северна Ирландия всеки банкомат пуска различни банкноти. Тук – с лицето на важна историческа личност, там – с детелина, на друго място с кораб ... Ала всички те задължително са зелени - националният цвят на Северна Ирландия

Преди да полетим, на летището възрастна ирландка бодро крета към стълбичката на самолета
На ученически английски Гена й предлага помощта си, което в превод ще рече нещо от рода на: “ я моля те ми дай ръката си”.
Тя го гледа в страх и недоумение и а-ха да повика полицая на помощ.
В кралство Великобритания никой на никого не помага, никой на никого не подава ръце, нито крака, а всеки досег до тялото на друг човек се смята за посегателство над личността. За престарели и инвалиди по летища, болници и обществени места си има създадени специални служби. Хора в светлоотразителни жилетки с надпис върху тях “disable team” подкрепят възрастните и карат инвалидните колички на пострадалите. Държавата им плаща за всичко, та затова на бакшиша те гледат като на обида.

За Ирландия потегляме само аз и руснаците.
Нито Ръсел, нито Дейвид се решават да навестят “черната овца на света”, както шеговито наричат Северна Ирландия заради доскорошната война между католици и протестанти. И така оставам сама с делегацията като предводач и като куче-пазач.
От летище “Джордж Бест”, по името най-добрия някога футболист на планетата, по-късно алкохолизиран и злополучно поминал се преди 2 години играч, преминаваме през пристанището и продължаваме към центъра на Ирландската столица. Показват ни доковете, където е бил построен корабът “Титаник”. Показват ни и кръчма от 15-ти век, която фигурира в Регистъра на паметниците на културата и по думите на шофьора непременно трябва да се посети и изпробва “отвътре”. Отбелязвам си това в тефтерчето и продължаваме напред.
Белфаст е бял град. Сградите, повечето от които построени във Викториански стил, са от бял гранит. Това са: Градският съвет, Банката на Ълстър, Северната банка и Кралското министерство на правосъдието, където в момента се помещава Супремният съд на Северна Ирландия. Сградата на Гранд Опера, завършена през 1895 г се отличава от останалите по ориенталските си мотиви и е била почти разрушена по време на стълкновенията. В момента я реставрират.
Войната се усеща и за нея непрекъснато напомнят уж дребни на пръв поглед неща. На път към хотела пресичаме “протестантнкия квартал”. Стените на оградите и вратите на домовете са изпъстрени с чудновати графити, емблеми и надписи. Повечето от тях датират отпреди 20 години, но никой не смее да ги трие.
Навръх десетата годишнина от Мирното споразумение на Разпети Петък за слагане край на размириците /сиреч гражданската война между католици и протестанти/, сградата на Щормонт (Stormont), както наричат Северно-ирландския Парламент, е потанала в тишина и зеленина.

Както в останалите части на Кралството, така и в Ирландия при постъпване на работа, се провежда събеседване с представители на работодателя. Освен равен брой жени и мъже обаче, в Ирландия тази комисия трябва да включва и равнопоставено участие на католици и протестанти.

Белфаст е бял град - и в буквалния, и в преносния смисъл.

Тук етнически малцинства /африканци и азиатци/ не се срещат. Не се виждат и затлъстели граждани, които са в изобилие в останалата част на Кралството. По улиците се носят дългоноги девойки с ослепителна хубост. Някои от тях са подпийнали, макар да е само четири следобед. Грее чудно зимно слънце, а по въздуха кряскат гларуси. Неочаквано се озоваваме пред Кралския университет и Библиотеката – шедьоври на Викторианската архитектура. Следва настаняването ни в хотела, който аз светкавично напускам и се втурвам да бродя из Белфаст.
Първата ми спирка е кръчмата от 15-ти век. Не само защото съм жадна и гладна /за нови гледки/, но и кръчмата е на 50 метра от гостилницата ни. Тихо, кротко и уютно е вътре. Двамата съдържатели четат вестници, двойка влюбени щрака с фотоапаратче.

Тайнствени вратички се отварят и затварят и в тях потъват мистериозни клиенти. Сервитьори разнасят чашки на подноси. В миналото на жените в Кралството не е било разрешено да влизат в кръчма. В Ирландия /черната овца на света!?/ както винаги се правели изключения. От тогава датира стилът, в който започват да се строят типичните ирландски пъбове – с малки стаички, отделени с вратички като изповедни...и като олтари... от останалия свят. В Ирландия кръчмата и църквата са били и, още са най-високо почитаните обществени заведения. Та тъкмо в такава кръчма седя сега и аз, настанена удобно в собствен “олтар” и отпивайки от “тайнствена” чашка. Разглеждам стените на заведението, които са обсипани с дърворезба и стенописи, мозайката е подредена в чудно хубави средновековни орнаменти, прозорците - със стъклописи. Прилича на катедрала, нежели на кръчма! Напитката, която ми поднасят на табличка е ирландско кафе, но то няма нищо общо с модифицираната смес, дето я сервират из софийските ирландски пъбове. Тайната на хубавото ирландко кафе, по думите на сервитьора, се заключава не само в уискито / разбира се, то трябва да е ирландско/, но така също – и в сметаната, която следва да е от овца, не от крава! При това овцата трябва да е ирландска, но дали дали да е тъмно кафява или черна, сервитьорът не знаеше.
Продължавам обиколката из центъра на Белфаст и неусетно пада вечерта.
Един античен автобус е спрял на градското тържище и докато извадя фотоапарата, той се изгубва зад светофара. Автобусът е стар, очукан червено-бял - досущ като тези от моето детство. Тръгвам из пресечките на Белфаст с надеждата да го зърна отново. Автобусът ту се показва, ту се изплъзва от погледа ми...А накрая на вечерта, когато се прибирам в хотела, го виждам – спрял досами входа! Късмет и то какъв!

Националният символ на Ирландия е трицветната детелинка. Защо – ще разбера на следващия ден, когато посещаваме могилата на патрона на Ирландия – Св. Патрик. Трицветна детелинка и черна овца – това е символът на този разкъсван от противоречия остров, бивша колония на Кралицата, от която понастоящем само отрязъкът (“ulster”) Северна Ирландия е Британска територия. Кавото и да се говори и пише по вестниците Република Ирландия и Северна Ирландия са едно, хората се обичат и си ходят на гости ежедневно, нестряскани от валутни или религиозни различия. Докато пътуваме из провинциите на Северна Ирландия непрекъснато срещаме камиони и леки коли с регистрация от Южна Ирландия. Двата основни ежедневника в Ирландия са пак единни по въпроса и съобщават новини и от Южна, и от северна Ирландия. Това е. Ирландците имат един патрон и един символ. Не се делят.
Сувенирните магазинчета наоколо са отрупани с изображения на черни овчици, захапали детелинка. Но всяка крушка си има опашка и на следващата утрин ще разбера защо така високо тачат овцата тук и, наистина ли е черна черната овца Ирландия?
Тръгваме на юг.
Черна овца не виждаме,по-скоро - тъмнокафява. Тъмнокафяви на цвят овце пасат навред из полянките, които прекосяваме набързо на път за провинция Даунпатрик. От тази овца в Ирландия, добиват мляко и правят сирене. За разлика от Ирландия никъде в останалите части на Кралството не доят овце и не познават овчето мляко, нито сиренето.

Но наша цел са не сиренето и овцете, а рибата и по-точно – херингата.
По пътя към фабриката за херинги Женя и Гена непрекъснато отварят прозорците на колата, надничат и щракат с апаратите . За тях всяка съборетина е замък, всяка кула - катедрала. Вася гледа отстрани – батерията му отдавна е свършила.
Фабриката за херингти е стара, очукана и вмирисана, но е единственото място от всички обекти посетени досега, където руснаците са доволни да забележат така въжделенния в останалите заводи печат, който стои върху дървените палети за складиране на рибата. С това откритие приключва и инспекцията им, още повече, че отново са поканени на безплатен обяд. В кръчмата в Даунпатрик прекарваме цели 5 /!/ часа.

Като начало Вася и Гена поръчват гинес, Женя както обичайно – възможно най-скъпото червено вино в заведението. Като им поднася огромните чаши с тъмна течност и дебел каймак, Иън, съдържателят на кръчмата им обръща внимание на нещо, но и двамата са така захласнати в съдъжанието на чашите, че не обръщат внимание. Чак когато поднасят питието към устните се, виждат чудото – пяната и в двете чаши се е “сдобила” с трилистна детелинка. И нали са си суеверни, вмигом повярват, че тя формата на детелинката е случайна и непременно ще им донесе късмет!...А в дейсвителност Иън ползва шаблон и рисува детелинки на всеки новодошъл клиент и лапни-шаран.
За предястие всички вкупом поръчват рапани в марина от бяло вино и зехтин. Иън поднася трофей за руската делегация – памучна фанела с емблемата на кръчмата му. Излишно е да питате кой грабва фанелата. Незамужная женщина Женя я оставя насред масата досами чинията с мариновани рапани, след което започва да я мери пред очите на всички, размахвайки ръце под носа на сервитьорките, които носят подноси с основното ястие. За Вася това е ирландски овчарски пай, а за Гена – наденица от гъше месо и салата от червени репички. Женя както обичайно яде недопечен бифтек. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялото това пътешествие из риболовните зони на Великобритания, “незамужная женщина” Женя показа завидна руска натура. Тя никога не придържаше вратите след себе си по коридорите, когато преминавахме от едно помещение в друго, никога не гледаше събеседниците в очите, никога не се извиняваше, когато прекъсваше разговора им, никога не благодареше на сервитьрките, които пърхаха около нея и никога не се поколебаваше да вземе най-голямото парче шунка, най-скъпото предястие, най-сочното парче от пая и най-голямата порция сладолед. За разлика от нея Вася и Гена не се задълбочаваха много-много над пудинги и десерти, но здравата наблягаха над гинес и уиски, когато разбира се това им се предлагаше “безплатно”.
След като приключиха с основното ястие, руснаците поръчаха уиски, а след него – ирландско кафе. Незамужная женщина Женя прибави към това и порция сладолед.

На изпроводяк получихме прегръдки и целувки от съдържателя на кръчмата, както и от домакините- директорите на фабриката.

Сдрачаваше се, когато тръгнахме обратно към Белфаст. Недалеч от Даунпатрик се намира и черквата, в чийто двор е погребан националният патрон на Ирландия Св. Патрик. Спряхме и прочетохме написаното върху паметната плоча. Научаваме, че Патрик не е бил ирландец. Той живеел като слуга в Англия, но една нощ избягал във Франция с един кораб. Там получил видение и чул глас, който му заръчвал да се върне при народа си и да го поведе към спасение. Върнал се в Ирландия и почнал да проповядва мир и добрина между хората. Един ден както проповядвал се навел, откъснал една трицветна детелинка до краката си
И казал, че така както е трицветна тази детелина, така е и Троицата – Отец, Син и Свети Дух на небето. Оттогава трицветната детелинка станала символ на Ирландия, така като магарешкия трън – за Шотландия и празът лук – за Уелс.
На връщане от църквата руснаците продължиха да снимат. Макар и тъмно те виждаха във всяка керемида – крепост, а във всяка кула – замък.

А аз си спомних една стара Ирландска молитва. Ще ви я прочета:

T I M E

Take time to work -
it is the price of successes

Take time to think-
it is the source of power

Take time to play-
it is the secret of perpetual youth

Take time to read-
it is the foundation of wisdom

Take time to be friendly-
it is the road to happiness

Take time to love and be loved-
it is the privilege of the Gods

Take time to look around-
the day is too short to be selfish

Take time to laugh-
it is the music of the soul.

- An Old Irish Prayer


В свободен превод тя ще рече следното:

Време

Отдели време за работа-
Това е цената на успеха

Намери време за размисъл-
Това е източникът на силата

Намери време за игра –
Това е тайната на вечната младост

Отдели време за четене –
Това е основата на мъдростта

Намери време за приятели
Това е пътят към щастието

Отдели време да обичаш и да бъдеш обичан
Това е привилегия за боговете

Намери време да се огледаш наоколо
Денят е толкова кратък,за да бъдеш себичен

Отдели време за смях
Това е музиката на душата.


9. Единбург – магазин за усмивки

Единбург ни посреща с огромна кръгла маса и 13 мъже, насядали около нея. Попадаме в една от канцелариите на Шотландския парламент, а заседаващите са наши стари познати –фабрикантите от Петерхед, Абърдийн и Инвернес. Всички със затаено внимание очакват да чуят
мнението на руснаците.

След три часа препирня, темата на която ще спестя по понятни причини, Шотландският парламент ни поръчва такси, предплаща го и ние: Крокодилът Гена, Вълкът, Чибурашка и моя милост потегляме към потайностите на Единбург.

Мъже в шотландски поли, чорапи и жартиери кръстосват крепостния град, а от всяка механа, магазинче или кафене се носи музика на гайди и мирис на шишчета.

В едно такова магазинче ме примамва песента “Зелените ръкави” /”Green sleeves ”/ и аз влизам. Няма сувенир, който да не е изложен тук – от саби, кинжали и ризници, през шотландски поли и кобури, та до кухненски покривки и напръстници – всичките до един със Шотландския герб – магарешки бодил. В магазинчето работят една японка, една бангладешка и двама бели мъже. Всички са усмихнати и невероятно услужливи. Изведнъж в тълпата се шмугва шушляковото яке на “незамужная женщина” Женя. Не, не греша, моите руски герои също са тук . Женя се устремява към витрината с кинжалите. Натам се запътва и Гена. Момата иска да купи кинжал, а батко й – сабя. И двамата са готови да се бръкнат с по 400-500 лири в брой, но в последния момент се отказват. Причината? И двете оръжия били много тъпи. Японката грижливо им обяснява, че кинжалите са само за украшение и ,че законите на Шотландия забраняват носенето на остри предмети на обществени места. Всуе.
Вечерта неусетно ни настига, а с нея – и умората от изминалите 14 часа...А защо не – и от изминалите 14 дни. Последният ден, казват, е най-късият. Не е лъжа.
Мъж с шотландска пола припка надолу по улицата. Не ме покани да го снимам, но аз чаках ли подкана?
Това не беше последната изненада.
В ресторанта на хотела сервираха храна за космонавти - всичко беше смелено, пасирано и поднесено под формата на кюфте с пюре или пюре с кюфте.
Управителката на салона – порториканка с нечиста коса, командваше дузина бели стажантки в пубертентна възраст. Готвач не се забелязваше, но аларми от микровълнови фурни се чуваха от всички посоки.
На следващия ден на закуска незамужная женщина Женя отиде да си допълни чинията с още шунка и безгрижно си остави чантата на стола.

Добре, че закуската беше под командата на същата порториканката.

Завръщането

Приземяваме се на летище Хитроу, намирам гардероб за багажа на руснаците, сбогуваме се на две на три и ги оставям да се оправят както знаят: да обикалят ситито преди полета на самолета, да пазаруват кинжали, ризници и ножници, да си забравят чантите, да ги намират, да ядат хегес, да пият гинес и да си спомнят за ... За какво по-напред?...Въдейки рапани, скариди и сьомга нейде из водите на Мурманск, че за друго стават ли?



Послеслов

Мина месеца, минаха два – от руснаците ни вест, ни кост.

В началото на лятото английското правителство получи доклада от тяхната обиколка по островите и Северно море. Докладът не беше в полза на англичанието, но не доклад е предмет на моя разказ, а те - Женя, Вася и Гена. Те потънаха в дън земя. А с тях – и нещо от мен. Защо, питах се – защо не пишат? Яд ли ги е за нещо, или пазят тайна?
Едно време за руснаците Англия беше империализъм и диверсия, та досега ли?...Какво общо имах аз с това?

Един ден докато чаках влака в една от станциите на Източен Лондон, до ушите ми долетя позната музика. Нечий телефон звънеше по същия начин, по който и телефонът на Женя с песента “Летят жерави”. Огледах се наоколо, но Женя не съзрях. Затананиках си песента и през цялото време докато трая моето пътуване, тя беше с мен и със спомените...Спомнях си за какво ли не: за моята първа Русия, по-точно за “моя Съветски съюз” такъв, какъвто го бях видяла за първи път преди 23 години и, такъв, какъвто го усещах сега тук, в Англия на четири и кусур хиляди мили разстояние покрай тези трима руснаци и тяхната експедиция. Спомнях си за моето първо пътуване в Москва и после – в Ленинград, за Вадим и луксозната дача на леля му в Подмосковието, за Арлекино и Алла Пугачова, за песните на Висоцки, за Белоруската Гара и за фигурното пързаляне, за “Тëмная ночь” и “Седемнайсет мига от пролетта”, за площада с книги и картини в центъра на Москва, за Дима и протритата му от пране фанелка, за опашките пред “Берëзка”, за огромното сграда на университета “Ломоносов”, за манастирите окрай Москва, за Ленинград, за Адмиралтейството и топовните гърмежи всеки ден по обяд, за кораба Аврора и мостовете над Нева, за Ермитажа и яденето на шчи в чакалнята, за овнешките “шашлыки” и за сладоледа ескимо, за “тараканите” в общежитието...За какво ли още не мислех докато влакът фучеше през полето....От “моята” Русия не беше останала и следа. Желязната завеса уж бе паднала, но Студената война не бе още свършила. Без шум. Незабележимо почти. Надпреварата “между тях и нас” продължаваше.

Като се прибрах вкъщи, разрових старите архиви и изнамерих песента. Вниквам в музиката. Следя съдържанието. Ако някой ме чуе да слушам руски военни песни посред бял ден, в разгара на лятото, когато останалите хора са по курорти и търговски центрове, ще ме помисли за луда. Летят жерави. А с тях – и писмо. Един ден и то ще дойде.
Сигурна съм в това.


Анна Койчева

Февруари-Юни 2008

UK

Midlands

източник

http://uk-pisma-bg.blogspot.com/2008/06/blog-post_5391.html

Защо англичаните не си погледнат собствения двор?

През ноември 2007 г. Би Би Си излъчи филма на Кейт Блейуът за "изоставените деца" на България, който постепенно се превърна в емблема на гузната съвест на Източна Европа и на това какво не трябва да е "една държава член на Европейския съюз". Пак по това време по друг канал на британската телевизия вървеше филмът "Новата Европа" на Майкъл Палин, в който България беше представена като държавата квартал "Столипиново" с народен любимец Азис.На 3-ти март тази година предаването "Женски час" по радио Би Би Си продължи темата за изоставените деца на България.В Англия , за разлика от България, не съществуват домове за "заточване" на деца. Учрежденията, в които родителите могат да оставят отрочетата си с вродени недъзи, когато им е трудно да се справят, имат статут на рехабилитационни центрове и болници. В общия случай родителите в Англия (биологични или приемни), а не домовете са тези, които отглеждат деца с умствено или физическо изоставане. Това се извършва не без помощта на социални, държавни и частни помощи, кредитни отстъпки, надбавки и преференции. Има обаче и случаи, в които жени, неспособни да се справят с грижите за детето инвалид, или прекратяват бременността, или дават увреденото бебе за отглеждане от държавата. За едно такова решение открито заговори в края на 2008 г. известната с острия си език журналистка от "Таймс" Минет Марин. Статията є, озаглавена "Родители на децата с Даун, длъжни сте да направите трудния избор" предизвика протести и свирепа критика. Не е изненадващо, че Роза Монктън, предводителка на движението "Кампания за изоставените деца на България", се оказа сред противниците. Самата тя майка на момиченце с Даун, тя се разплака по радиото и каза, че да се дават деца в приюти само защото са родени с Даун е жестоко.
След скандала, който предизвика филмът на Би Би Си преди повече от година, децата от дома в Могилино бяха преместени в защитени жилища и живеят при много по-добри условия.
Коя е г-жа Монктън? Нейното име се появи пак преди седмица под статия (също в "Таймс"), озаглавена "Интернираните деца на България - гузна съвест за Европа". Описаното в текста преразказва филма на Кейт Блейуът от 2007 г. за състоянието на дома в с. Могилино. Новото, което г-жа Монктън излага, е "масовото приемане в тези домове на деца със синдром на Даун, които държавата взема от майките". Вероятно това е бил един от мотивите за Джейн Гарбиън - водеща на "Женски час", да покани Роза Монктън в предаването си, излъчено точно на 3-ти март. Тези, които чуха предаването, станаха и свидетели на начина, по който водещата "даваше думата" на участниците: Роза Монктън в студиото, а на телефонната линия - Владимир Береану - на кристален английски от България и Христо Монов от Агенцията за защита на децата с неговата преводачка.Но защо най-после англичаните не си погледнат собствения двор?В болниците, училищата и детските градини на Англия имат право да работят само кадри, чиито криминални досиета са чисти. Дотук добре. Докосването само с пръст на дете по рамото се счита за посегателство и се отразява пагубно на трудовата биография на този, който си го е позволил. И това добре. В Англия децата не се малтретират институционално и за това спомагат както законодателството и съответните учреждения, така и дебнещите от всеки ъгъл камери за наблюдение. "Заточването" на деца може да не се извършва институционално, но затова пък се прави на друго ниво. Седмица след приключване на случая Шанън Матюз общественото мнение на Острова отново беше затрупано с лавина потресаващи данни за две умъртвени деца отново в Йоркшир, този път - в Донкастър.Не по-малко жесток се оказа случаят с 11-месечния П. (Baby P - в Англия имената на децата и техните лица се пазят в тайна) и неговата сестричка. Семейството на тези две деца - "майка", татко и квартирант, обитаващо социално жилище в един от най-бедните квартали на Лондон - Харингей, се е редувало да бие и малтретира бебето П., докато един ден то не издъхнало със...счупен гръбнак. И в двата случая зад смъртта на тези деца, родени с леки малформации, стои не друг, а собственото им "семейство" , което още веднъж илюстрира правилото, че ако не институционално, децата в Англия се изтезават, бият и измъчват до смърт индивидуално - в собствените им домове, от собствените им родители и роднини. В тях камери за наблюдение липсват .И това е държава от Европейския съюз...?!!

Анна Койчева

източник

ЛИТЕРНЕТ

http://www.monitor.bg/article?id=190400


http://ide.li/article3464.html