Втори Бе Клас

Денят на Освобождението

Преди 42 лета на тази дата бяхме ученички във второ отделение със сестра ми. Още след като мина зимната ваканция другарката Василева и другарката Сандулова барабар с директорката /забравила съм й името, но помня, че беше наперена и многоуважавана особа/ започнаха трескава подготовка за предстоящия празник. А на него, както се знаеше, всички ние - второлачета трябваше да станем чавдарчета, сиреч - батковците и каките пионери от горните класове трябваше да дойдат в клас и да ни вържат сините връзки . Иван Белчев и Костадинка от третата редица упорито рецитираха песента на Индже Войвода, а Славян у чеше разказа за Шибил, който трябваше да бъде преразказан в деня на празника. Майката и таткото на Маринела трябваше да донесат две тави кюфтета , а таткото на Кристиян, който беше фотограф, обеща да направи колективна снимка на нашия втори - бе клас, както и на класа на другарката Василева - втори - ге. В нейния клас имаше много непослушни деца, а също и момичета, които ходеха с пуснати коси /вместо сплетени на плитки/, а една от тях, май й викаха Мариана , ходеше и с къса пола без чорапогащник. Беше зимата на 1968-ма, навън беше навалял два метра сняг, от нашия блок до 126 училище ни делеше една голяма ливада, където през ранна пролет набождаха детелинки и пасяха две три овчици, а като се обагнеха, ставаха цяло стадо. Овчаринът Станимир караше мляко из блоковете с една каручка. Сутрин точно в шест часа минаваше по нашата улица и дрънчеше с един звънец, досущ като този , с който училищната разсилна лелка Райна ни привикваше от голямото междучасие обратно в клас. Каручката на Станимир спираше пред всеки вход, изчаквайки пъргави съпруги по ролки и пеньор да долазят по асансьора и да си приберат млякото, за което грижливо се бяха абонирали предишната седмица. Някои от тях , които бяха по-предприемчиви пускаха кошнички с въженца от горните етажи и Станимир трябваше да се погрижи бутилката да отлети безпрепятствено по предназначение. Днес на мястото на ливадата има построени блокове с алуминиева дограма, в някои от тях има магазини за моблини телефони, в други - аптеки и нотариални кантори, а в трети - банки. 126-то училище си е все на мястото, макар сега да му викат по друг начин, а бившите ученички и ученици, сме както може да се очаква вече наедрели и натежали от възрастта чичковци и лели, а учителите - навярно покойници.
Няколко десетилетия по-късно, на същата дата вятърът ме е довял на определена географска ширини, където за чавдарчета и пионери дори не са и чували...

В онази зима на 68-ма, на уречения ден и час освен дузината пионерчета от 4-ти клас, влезе и един непознат в шуба. Не си спомням сега на колко години ще да е бил той, но този мъж в кожена униформа ни изгледа всички под ред, дълго мълча и чак, когато учителките му дадоха думата, почна да говори.Изглежда си беше научил речта наизуст, защото не спря, докато звънецът не удари. Не знам за какво говореше, но и до днес помня три думи, които тогава чух за първи път - империализъм, диверсанти и агресори. По това време беше много нашумяла случката с Раймонда Диес - някаква французойка или африканка, или може би американка, която беше легнала под някакъв влак в символ на протеста си срещу някакви бомби. А в читанката ни от часа по български имаше разказ за неравенството в Турция и за едно момченце, което всяка сутрин трябвало да ходи да продава айран в кръчмата на баща си, вместо да посещава училище. Имаше и едно друго разказче в нашите читанки, в което се разказваше за Белгия и което ми се е запечатило в съзнанието. То няма как да не ми убягва и до днес, имайки предвид факта, че самата ми сетра-близначка живее от двайсетина годин в тая страна...Та в него се разказваше за капитализма и за богатите, за разкоша и лукса в Белгия , в който те тънат и за това, че дори улиците си мият със сапун.
Оня с кожената шуба все въртеше сучеше и все за граничарите и овчарските кучета разправяше, за това как българските граничари хващали всекиго, който дръзнел да мине границата и подобни истории. Вече наближаваше време, когато трябваше да започне тържеството и родитерите един по един бяха почнали да се показват на вратата. Едни от тях надничаха любопитно , други направо влизаха и се настаняваха по задните редици. Башата и майката на Сергей бяха инспектори от Министерството на просветата и за тях другарката Василева и другарката Сандулова бяха запазили два стола до прозореца.Майката на Моника беше лекарка в инфекциозна болница и предишната седмица беше дошла да ни изнесе беседа за мухите и инфекциите, които те предават. Нашата майка също е лекар, но трябваше да дежури в болницата и нито имаше време да беседва, нито по тържества да ходи. Родителите на Веселка и Любчо- другата двойка близнаци в класа, също не можеха да дойдат, защото майка им тъкмо се беше разболяла, а таткото –заминал в командировка. Малката Юлия, която стоеше до Голямата Юлия и винаги беше спретната и идваше сресана на конска опашка с бяла панделка, него ден дойде с орязана коса и всички много й се подигравахме. Оказа се, че това е заради четворката по математика , та затуй татко й я беше остригал саморъчно Голямата Юлия, която се отличаваше от малката Юлия не само по това, че беше по-висока и възгрозновата, но също и, че нямаше баща, дойде както винаги със сенки под очите. Майка й работеше в уличната чистота, на камион, обута в панталони и надянала ръкавици ...Много години по-късно , всеки път, препрочитайки Лорънс Ферлингети и неговата поема "за чистачите от камиона и ония в мерцедеса"...си спомням за тази Юлия. Какво ли прави тя сега? А останалите? Спомням си за нашия клас и за Деня на Освобождението. Това, че голямата Юлия нямаше баща, не беше съвсем вярно. Имаше баща...но той беше в затвора. Говореше се, че попаднал там заради някаква жена, която умряла, прегазена по време на злополука. Така или иначе майката свързваше двата края и изхранваше Юлия и по-големия й брат.

Пред черната дъска на класната ни стая имаше дървен подиум , кофа с парцал от едната страна, а от другата – учителската катедра. Учениците трябваше да се подредим пред дъската и да застанем стройно за снимка. Точно, когато бащата на Кристиян почна да дава разпореждания си кой къде да застане и вратата се отвори. В класа влезе дядото на Бойко. Бойко Лев Страхилов беше пристигнал в нашия клас през втория срок. Бащата - посланник в Чехословакия, беше решил да изпрати чедото да се учи на четмо и писмо в България, вместо да търка лакти в училището на посолството ни в Прага. А истината бе, че Бойко бе разглезено и буйно дете и никъде не го искаха. Още в първата седмица се сприятели със Сергей – другия труден ученик в класа. За разлика от Сергей, Бойко беше синеоко, русо и много красиво момче, а на всичкото отгоре говореше с чуждоземен акцент. Дядото на Бойко беше също наперен, синеок, белолик старец с гъста, още сива коса. Като влезе, всички очи се впериха към него, но вместо да седне на мястото, отредено му до родителите на Сергей, той взе, че седна на чина до внука си. Това доста затрудни таткото и майката на Маринела, които трябваше да се промушват с тавата с кюфтета между редиците , та да стигнат до другаря Лев Страхилов. Другарките Василева и Сандулова много се притесниха, защото не искаха да остава непочерпен гост. След малко батковците и каките от четвърти клас внесоха знамето и ние всички почнахме да пеем “Откога се е мила моя майно ле, зора зазорила...”
Точно, когато песента свърши, от задните редици се чу издайничеси звук – освобождаване на газове. Както се очаква всички проточихме вратове да видим кой беше злосторникът и о, чудо, това се оказа не друг, а дядото на Бойко. Той тъкмо дояждаше кюфтето и се протегна за още едно, когато се чу повторен изстрел.

- И така ученици, кой от вас ще издекламира “Опълченците на Шипка” ? – наруши тягостното напрежение учителката.

Радостина вдигна ръка и без много да чака, почна да рецитира стихотворението на Дядо Вазова.
След това по радиоточката прозвуча националният химн и ние всички станахме прави....

Тази история ми се е запечатила в паметта от онази далечна зима. Едва ли щях да си я припомня днес , ако случайно не бях попаднала на една статия тия дни, в която се разказваше как посланникът ни г-н Л.С., който представя България в държавата С. взел, че пропаднал в един асансьор. Трябвало да викат пожарна, та да се реже металната врата. А на него и на 11-те му спътници им нямало нищо, само лека уплаха...В скоби беше написано, че всички те ужасно много бързали за някакъв банкет с кюфтета и не обърнали внимание на табелата, на която пишело, че асансьорът е предназначен за 6 души, а не за 11 души.

Ани Койчева
ПС Имената на лицата са измислени