Палата No 6 / Ward No 6

Предколедно писмо

....По Чехов /Палата номер 6/


...В отделението всеки следобед трудовите работнички и психоложката имат занятие с пациентите. Пациентите – здрави, прави млади мъже, поомаломащени от лекарствата, са всите прибрани или за убийство, или за непредумишлено убийство, или за “полово посегателство”, или за туй-онуй. Но когато си с тях по цял ден, улисан в работа, наблюдения, анамнези, епикризи и прочие, забравяш за това и, даже ти стават милички на раздяла /някои от тях ги връщат обратно в затворите им, други – отиват по разни отделения/.
Оня ден трудовата работничка Джо Червената Глава /така й е името – Джо Редхед!/ и психоложката Сю*, разпънаха на масата едни ми ти големи листове хартия, раздадоха моливи и флумастери на тоя и оня и обявиха учебното занятие за открито.
Темата – “Защо хората престъпват закона?” Пръв се произнесе психопатът Иън и поръча на Червената Глава да поясни въпроса. Прекъсна го сексуалният натрапник Джейсън, който каза, че законите в неговата държава не били като законите в тая държава. Джо Червената Глава си записваше кротко и послушно всеки отговор, а психоложката Сю дращеше нещо в нейния тефтер. Андрю каза, че му е скучно и отиде да иска от сестрите да му отворят вратата, та да ходи да пуши. Тогава по масата удари с юмрюк Мохамед – един пакистанец, осъден за намушкване с нож и палеж.
“Ами как защо нарушават закона хората? Много просто – ако нямат к’во да ядат, к’во друго им остава.... Я ми кажи ти кво щеше да направиш, ако нямаш какво да ядеш,нито пари, нито и ядене, а? к’во? ”
В този момент дремещият в кюшето Ахмед се ококори, понеже Мохамед беше ударил по масата. Той се довлече, седна на стола и се уригна. Ахмед не разбира тукашния език сто процента, понеже е дошъл навремето от Сомалия и като са му сложили диагнозата шизофрения, така си и останал – недоучен. Той бръкна в джоба на якето си, сложи слънчевите очила и се провикна “I am starving, where is my lunch” /умирам от глад, дайде ми за ядене/ Джо Червената Глава му заобяснява, че понеже Ахмед е проспал обяда, сега нищо друго не може да се направи, освен да му дадат ябълка или банан.
Fuck off, I want my lunch /Майната ти, искам си яденето/ - каза той и също удари по масата. От това пешкирът от главата на Мохамед падна върху листовете изписана хартия и поразмаца някои от отговорите. Наближаваше 4 часа следобед.
- Е, приключихме за днес, - каза Джо Червената Глава и нави хартията на руло. Утре ще разговаряме за нещата, които ни правят хора – и запраши по коридора



*Имената на лицата в разказа са измислени

КОТЕТО СИ Е В КЪЩИ / ПИСМО ОТ ИНИЧКА

Sent: Thursday, June 23, 2011 12:12 PM
Subject: KOTETO СИ Е В КЪЩИ

Здравей,мило Майче!

Моята славна Глория и Ралф Айриш намериха котето на Мишо. Качиха го на дебело дърво зад 29ти блок и то не съумя да се задържи. Падна в ръцете ми, едва ли не. Кучетата страшно се зарадваха ,че си го вземаме,аз също. После го заведох у дома и о,ужас ! - Мишо категорично го отказа. Не било нейното,имало глас и различно лице...все доводи,срещу които няма лек. Но само на пръв поглед. В следващия момент направихме сравнителен анализ със снимковия материал от Цветница и, като изключим "появата на глас ",всичко съвпадна. С компютъра в ръцете на баща ми и котка в моите, се върнахме обратно при Мишо. Този път и тя си го позна с помощта на доказателствения материал.
Сега котето и поиздрано,мръсно и от продължителното гладуване-измършавяло. Но мисля,че не е срещало истински врагове.Като дух е посмачкано и склонно да се предаде при първа атака, но иначе е със запазен апетит и пъргавост.
Щастлива съм ,че го върнахме у дома,успокой се и ти, и мерси за пожеланията!

ЦЕЛУВКИ! ИНА

До Солун и Обратно 1941 - Пътни бележки из Беломорието,Петър Маринов

Публикацията е поместена на страницата на Петър Маринов в Литернет

Господ е Англичанин

ГОСПОД Е АНГЛИЧАНИН

Както правилно отбелязва моят стар приятел Тони Дейвис /един устат адвокат от Лестър/:
"Недостатъкът на тоя остров, е, че е претъпкан с народ, храната е ужасна, времето е пикливо, хората са консервативни, обаче да знаеш - Господ е англичанин!/
Днес бях в адвокатската кантора на един друг адвокат - в едно далечно градче на изток. Поводът? Негов клиент беше трийсет и пет годишен източноевропеец от нашата черга. Няма да навлизам в подробности, известно е, че тук живеят представители на всякакви етнически групи, изповядващи различни религии и говорещи всевъзможни езици. Та думата ми беше за наше момче Ромчо. Преди няколко месеца го арестували, разпитали и накрая го обвинили, че е извършил "неприлично докосване", демек - опипал жена.

Днес Роман трябваше да разкаже какво точно е сторил.
От дума на дума стана ясно, че той, жената и трите му деца работят и в същото време живеят в хотела “бед енд брекфъст”, разположен на централната улица. За по стотина лири на седмица той и неколцина други негови сънародници се грижат за поддръжката, прането, чистенето и черната работа. В хотела живеят бездомни, безработни и депресирани англичани и англичанки, които чакат ред в списъка за социално жилище. На втория етаж в червения салон живее госпожица Мелани Грифит, около 40-годишна бяла англичанка, която преди време се скарала с родителите си, те я поизпъдили и, за да не кривне по нанадолнището, властите я приютили в хотела. Кой плаща? Лъжете се ако мислите, че това е някой друг, освен вие и моя милост. Ние плащаме за такива като тях, нашите данъци отиват в "кралската хазна", а от там се разпределят из кметствата на този злощастен остров. Злощастен, но със закони. Отклониш ли се от пътя - и бух в пандиза.
И така една красива ноемврийска сутрин на миналата година, около осем сутринта Ромчо, Сиско и Аско тъкмо си пиели сутрешния чай в канцеларията на хотела и се преобличали за работа, когато на вратата се почукало....

Чай? Чай? – повтори няколко пъти адвокатът след като чу тази звучна славянска дума
- Да,чай пиехме - потвърди Ромчо, обяснявайки какво точно са правили онази ноемврийска сутрин през миналата година, когато госпожицата от червения салон похлопала на вратата
- Каква дума...! - дивеше се адвокатът - Какъв език...! И на индийски чай е чай....Предполагам вашият език ползва "романската" азбука...?
Ромчо млъкна и наведе глава, защото не знаеше какво да отвърне.
... И така, това била госпожицата от червения салон питала дали има свободна прахосмукачка да си изсмуче стаята. Прахосмукачка имало, но се намирала заключена в киносалона, та началникът Сиско изкомандвал нашето момче Роман да придружи госпожицата и да й даде смукалото. Дотук добре. Оттук насетне версиите на госпожицата и на нашето момче се разминават в 50 %. В предварителните полицечйски стенописи Мелани твърди, че като минавали по коридора Роман я сграбчил за цицата, после за задника и й казал “Хау ар ю бейби”.
Роман отрича да я е сграбчвал по цицата и по задника, но признава, че наистина й е рекъл Хау ар ю бейби като между временно сложил ръка през рамото й .
Мелани Грифит не извикала, нито изкряскала, наместо това след два дни отишла в полицията и направила донесение. В своето свидетелско показение Мелани казва, че това не е първият път, когато Ромчо й посяга неприлично. Имало още такива случаи. Например два месеца преди случката в киносалона, един ден около четири следобед тя решила да слезе да провери дали има писма. Обикновено хората си проверяват пощата преди обед, но тя спала цял ден, та чак по-късно решила да се поразтъпче. Като слязла долу в офиса и се навела да гледа какви писма има получени, забелязала, че Роман също бил там, облакътил се на едната ръка и почнал да я гледа, а с другата ръка се протегнал и я грабнал за задника. Не почни за коя точно половина на задника, но когато това станало, тя се обърнала и му казала “ти си женен човек” .
Ромчо отрича да е имало подобен инцидент и твърди, че два месецеа по-рано той и останалите работници боядисвали помещенията на горния етаж и въобще не се свъртал долу, камо ли да седи облакътен с едната ръка, а с другата да сграбчва нечий задник.
Той се черви, поти и сумти, цъка с език и се тяхка – ама как така тая никкавица му докара такава беля. Та той си има жена, ехе, жена за милиони, освен това има и три деца, две момчета и едно момиче, срам, срам и резил! Да пипа друга жена няма да му дойде на ум въобще.!
Понеже обвинението в неприлично докосване по тукашниште закони се счита като ужасно сериозно и може да доведе до лишаване от свобода и тъмничен режим , адвокатът посъветва Роман да склони да пренесат делото му в съда втора инстанция, така наречеиня кралски съд, където съдиите ходят с пелерини и перуки, а решението се взима от 12 съдебни заседатели. Следващата седмица всички те ще се съберат около кръглата маса, ще четат и ще се съвещават. Дванайсет съдебни заседатели с перуки и мантии ще обсъждат неприличното докосване на Мелъни, ще употребяват думи като пуси, фък, шаг , цици, задник, путки ...и ще отсъдят дали Роман е виновен или невинен.

Преди обаче адвокатът да разходи Роман надлъж и нашир из дебрите на английското законодателство, той го разпита както за свидетелите, които могат да се притекат на помощ, така и – за враговете, които могат да врекнат в негова вреда.
- Каква е тая Мелани, опиши ми я – рече адвокът. Ако има скала за женската
хубост с числа от едно до десет и единицата е равна на куче, а десятката е анжелина джоли , уеър дъ фък из диз Мелъни?

Ромчо мълча, мълча, па накрая отсече
- Ами тя въобще не прилича на жена, нито се поддържа нито се облича, ходи и вечно пуши, една такава ниска, суха, изгърбена с прошалена коса, цялата омазнена, не съм виждал мъж да ходи при нея...
- Аха, каза адвокатът – значи не е
получавала шаг от
векове . Не е правила секс, искам да кажа - поясни той и добави потривайки длани- О! Аз обичам секс

- ...И не се къпе – добави Ромчо

- О, значи и мирише – заклячи умно адвокътт и си записа нещо с моливче
-...Също миналата седмица се оплака, че имало мишки в стаята й...

- Миши, Миши? - започна пак като папагал да повтаря адвокатът чувайки и тая дума! Какъв забележителен език...И какво стана по-натам?

-Ами те дойдоха от съвета и провериха, но не намериха никакви мишки...
- Миши! Не намериха миши? ...Да не би тя да страда от делириум?

Ромчо прескочи тоя въпрос и продължи натам:

- На всичкото отгоре и друг път ги е правила тия неща...
- Неща...?
- Ами да, и друг път се е оплаквала на полицията, че и други мъже ...
- Мъже? Кой? Къде? Кога - заинтересува се живо адвокатът
- Как кой, ами Крис
- Крис? И какво точно й е сторил Крис
- Ами тя казва, че той й казал, че иска да я...
- Да?
Тук Роман се сконфузи и погледна встрани
- Да? Да какво ...- повтори въпроса си адвокътат
- Ами Крис казва, че тя го обвинила, че той искал да я лиже...
- О! – възкликна адвокатът и потърка ръце. Да й лиже путката? Ама това ще е доста миризлива путка Лийк хър пуси? Ай съпоуз ит из а радър смели пуси...Щом не се къпи
Накрая срещата в кантората приключи с ръкостискания и пожелания за гуд лък по време на делото. А когато дойде време и аз да каже нещо, поех дълбоко въздух и попитах адвоката дали не е гледал сериала “Dad’s army” *.

За мое облекчение той взе, че го прие като комплимент. Няма как да не се съгласиш, че Господ е англичанин.


Ани Койчева

1. Авторката поднася извинения за нецензурните думи
1. Личните имена са измислени


* Ако искате да разберете повече за тоя филм, моля изпишете същото заглавие в Гугъл.
/вж снимката/

ПС: Няколко години по-късно, през пролетта на 2011 случайно подочух, че гореописаният адвокат от онова далечно градче на изток е не кой да е, а небезиствестният господин N.S., защитник на серийния изнасилвач C.W.
от същото градче

Втори Бе Клас

Денят на Освобождението

Преди 42 лета на тази дата бяхме ученички във второ отделение със сестра ми. Още след като мина зимната ваканция другарката Василева и другарката Сандулова барабар с директорката /забравила съм й името, но помня, че беше наперена и многоуважавана особа/ започнаха трескава подготовка за предстоящия празник. А на него, както се знаеше, всички ние - второлачета трябваше да станем чавдарчета, сиреч - батковците и каките пионери от горните класове трябваше да дойдат в клас и да ни вържат сините връзки . Иван Белчев и Костадинка от третата редица упорито рецитираха песента на Индже Войвода, а Славян у чеше разказа за Шибил, който трябваше да бъде преразказан в деня на празника. Майката и таткото на Маринела трябваше да донесат две тави кюфтета , а таткото на Кристиян, който беше фотограф, обеща да направи колективна снимка на нашия втори - бе клас, както и на класа на другарката Василева - втори - ге. В нейния клас имаше много непослушни деца, а също и момичета, които ходеха с пуснати коси /вместо сплетени на плитки/, а една от тях, май й викаха Мариана , ходеше и с къса пола без чорапогащник. Беше зимата на 1968-ма, навън беше навалял два метра сняг, от нашия блок до 126 училище ни делеше една голяма ливада, където през ранна пролет набождаха детелинки и пасяха две три овчици, а като се обагнеха, ставаха цяло стадо. Овчаринът Станимир караше мляко из блоковете с една каручка. Сутрин точно в шест часа минаваше по нашата улица и дрънчеше с един звънец, досущ като този , с който училищната разсилна лелка Райна ни привикваше от голямото междучасие обратно в клас. Каручката на Станимир спираше пред всеки вход, изчаквайки пъргави съпруги по ролки и пеньор да долазят по асансьора и да си приберат млякото, за което грижливо се бяха абонирали предишната седмица. Някои от тях , които бяха по-предприемчиви пускаха кошнички с въженца от горните етажи и Станимир трябваше да се погрижи бутилката да отлети безпрепятствено по предназначение. Днес на мястото на ливадата има построени блокове с алуминиева дограма, в някои от тях има магазини за моблини телефони, в други - аптеки и нотариални кантори, а в трети - банки. 126-то училище си е все на мястото, макар сега да му викат по друг начин, а бившите ученички и ученици, сме както може да се очаква вече наедрели и натежали от възрастта чичковци и лели, а учителите - навярно покойници.
Няколко десетилетия по-късно, на същата дата вятърът ме е довял на определена географска ширини, където за чавдарчета и пионери дори не са и чували...

В онази зима на 68-ма, на уречения ден и час освен дузината пионерчета от 4-ти клас, влезе и един непознат в шуба. Не си спомням сега на колко години ще да е бил той, но този мъж в кожена униформа ни изгледа всички под ред, дълго мълча и чак, когато учителките му дадоха думата, почна да говори.Изглежда си беше научил речта наизуст, защото не спря, докато звънецът не удари. Не знам за какво говореше, но и до днес помня три думи, които тогава чух за първи път - империализъм, диверсанти и агресори. По това време беше много нашумяла случката с Раймонда Диес - някаква французойка или африканка, или може би американка, която беше легнала под някакъв влак в символ на протеста си срещу някакви бомби. А в читанката ни от часа по български имаше разказ за неравенството в Турция и за едно момченце, което всяка сутрин трябвало да ходи да продава айран в кръчмата на баща си, вместо да посещава училище. Имаше и едно друго разказче в нашите читанки, в което се разказваше за Белгия и което ми се е запечатило в съзнанието. То няма как да не ми убягва и до днес, имайки предвид факта, че самата ми сетра-близначка живее от двайсетина годин в тая страна...Та в него се разказваше за капитализма и за богатите, за разкоша и лукса в Белгия , в който те тънат и за това, че дори улиците си мият със сапун.
Оня с кожената шуба все въртеше сучеше и все за граничарите и овчарските кучета разправяше, за това как българските граничари хващали всекиго, който дръзнел да мине границата и подобни истории. Вече наближаваше време, когато трябваше да започне тържеството и родитерите един по един бяха почнали да се показват на вратата. Едни от тях надничаха любопитно , други направо влизаха и се настаняваха по задните редици. Башата и майката на Сергей бяха инспектори от Министерството на просветата и за тях другарката Василева и другарката Сандулова бяха запазили два стола до прозореца.Майката на Моника беше лекарка в инфекциозна болница и предишната седмица беше дошла да ни изнесе беседа за мухите и инфекциите, които те предават. Нашата майка също е лекар, но трябваше да дежури в болницата и нито имаше време да беседва, нито по тържества да ходи. Родителите на Веселка и Любчо- другата двойка близнаци в класа, също не можеха да дойдат, защото майка им тъкмо се беше разболяла, а таткото –заминал в командировка. Малката Юлия, която стоеше до Голямата Юлия и винаги беше спретната и идваше сресана на конска опашка с бяла панделка, него ден дойде с орязана коса и всички много й се подигравахме. Оказа се, че това е заради четворката по математика , та затуй татко й я беше остригал саморъчно Голямата Юлия, която се отличаваше от малката Юлия не само по това, че беше по-висока и възгрозновата, но също и, че нямаше баща, дойде както винаги със сенки под очите. Майка й работеше в уличната чистота, на камион, обута в панталони и надянала ръкавици ...Много години по-късно , всеки път, препрочитайки Лорънс Ферлингети и неговата поема "за чистачите от камиона и ония в мерцедеса"...си спомням за тази Юлия. Какво ли прави тя сега? А останалите? Спомням си за нашия клас и за Деня на Освобождението. Това, че голямата Юлия нямаше баща, не беше съвсем вярно. Имаше баща...но той беше в затвора. Говореше се, че попаднал там заради някаква жена, която умряла, прегазена по време на злополука. Така или иначе майката свързваше двата края и изхранваше Юлия и по-големия й брат.

Пред черната дъска на класната ни стая имаше дървен подиум , кофа с парцал от едната страна, а от другата – учителската катедра. Учениците трябваше да се подредим пред дъската и да застанем стройно за снимка. Точно, когато бащата на Кристиян почна да дава разпореждания си кой къде да застане и вратата се отвори. В класа влезе дядото на Бойко. Бойко Лев Страхилов беше пристигнал в нашия клас през втория срок. Бащата - посланник в Чехословакия, беше решил да изпрати чедото да се учи на четмо и писмо в България, вместо да търка лакти в училището на посолството ни в Прага. А истината бе, че Бойко бе разглезено и буйно дете и никъде не го искаха. Още в първата седмица се сприятели със Сергей – другия труден ученик в класа. За разлика от Сергей, Бойко беше синеоко, русо и много красиво момче, а на всичкото отгоре говореше с чуждоземен акцент. Дядото на Бойко беше също наперен, синеок, белолик старец с гъста, още сива коса. Като влезе, всички очи се впериха към него, но вместо да седне на мястото, отредено му до родителите на Сергей, той взе, че седна на чина до внука си. Това доста затрудни таткото и майката на Маринела, които трябваше да се промушват с тавата с кюфтета между редиците , та да стигнат до другаря Лев Страхилов. Другарките Василева и Сандулова много се притесниха, защото не искаха да остава непочерпен гост. След малко батковците и каките от четвърти клас внесоха знамето и ние всички почнахме да пеем “Откога се е мила моя майно ле, зора зазорила...”
Точно, когато песента свърши, от задните редици се чу издайничеси звук – освобождаване на газове. Както се очаква всички проточихме вратове да видим кой беше злосторникът и о, чудо, това се оказа не друг, а дядото на Бойко. Той тъкмо дояждаше кюфтето и се протегна за още едно, когато се чу повторен изстрел.

- И така ученици, кой от вас ще издекламира “Опълченците на Шипка” ? – наруши тягостното напрежение учителката.

Радостина вдигна ръка и без много да чака, почна да рецитира стихотворението на Дядо Вазова.
След това по радиоточката прозвуча националният химн и ние всички станахме прави....

Тази история ми се е запечатила в паметта от онази далечна зима. Едва ли щях да си я припомня днес , ако случайно не бях попаднала на една статия тия дни, в която се разказваше как посланникът ни г-н Л.С., който представя България в държавата С. взел, че пропаднал в един асансьор. Трябвало да викат пожарна, та да се реже металната врата. А на него и на 11-те му спътници им нямало нищо, само лека уплаха...В скоби беше написано, че всички те ужасно много бързали за някакъв банкет с кюфтета и не обърнали внимание на табелата, на която пишело, че асансьорът е предназначен за 6 души, а не за 11 души.

Ани Койчева
ПС Имената на лицата са измислени