ТИНЕТО ОТ ПЕТИЯ ЕТАЖ

Тинето от Петия Етаж


“ Дали бе камък, запратен към сърцето
или от камък биеш ти, очукано сърце

Гара “Обетована Земя”


Няколко дни след Коледа получих писмо. Писмото беше написано с латински букви и както нерядко в днешната електронна ера, бе пратено не по пощата, а чрез клетъчен телефон.
Написано бе с чужди букви, но думите в него бяха подредени и точни, изреченията – гладки, а мислите ясни и безпощадни. Хем четях, хем чувах какво ми говореше писмото. Горе-долу то звучеше така:

“Мила Ани

Не знам откъде да започна. Най-напред искам да ти пожелая една много различна и истински нова Нова Година. Мисля, че новите и различни неща са хубави, ако гледаме на промените с добро. Разбира се, желая ти хубави нови неща, нови приятни изненади и нови добри приятели. Чухме се за малко по телефона преди Коледа и не успях да ти благодаря за колетчето.
Досега не намерих време да ти пиша, защото напоследък съм заета повече от всякога. Не знам откъде да започна. Напуснах работа в края на ноември. Не, че аз пожелах, но имаше промяна в “модела” и беше по-добре да приключа. И без това ми бе нужно време за други неща, различни от служебните задължения. Ти знаеш, че през лятото уреждах разделяне на кредита и ипотеката на новия апартамент /един мезонет/ . В края на лятото успях да приключа с този не малък проблем. Сигурно си спомняш, че много отдавна се опитвам да продам тоя мезонет, не за друго, а за да се оттърва от кредита, но всички опити оставаха неуспешни. Голяма квадратура и трудно се продава. Притеснението ми беше голямо, защото изплащането на голям кредит от Канада и то докато нямам работа там, би било със сигурност проблем. Тогава в един момент си казах – вероятно не трябва да се продава този нов апартамент, вероятно трябва да го запазя. Споделих с майка моите притеснения и тя за мое учудване ми каза – аз бих живяла на ново място и даже една такава промяна може да ми се отрази добре. Умувахме двете и след като се убедих, че може би наистина би била по-добре там /асансьорът е нов, няма стълби до асансьора, има три големи тераси с изложение изток, юг и запад / , двете с майка решихме да опитаме. Започнах плахо ремонт на мезонета, който беше на ниво мазилка. Сложих радиатори, боядисах и така едно по едно започна да придобива вид. Майка почти всяка седмица иска да я карам и да види как напредват нещата. Няма да ти описвам как сама се справям с майстори бояджии, теракоти, електротехници, канализация и т.н. За разлика от трудното намиране на купувач на мезонета, нашия, стария продадохме за две седмици. Мила Ани, даже ми е тежко да го напиша – “продадохме”. Макар че това ни помага да реша финансовите проблеми и то не изцяло, а частично, много ме боли. Това е нещо, което не исках, но няма друго решение. В деня след подписване на сделката, като се прибрахме с майка, беше ужасно тъжно. Нямах думи да го опиша. Целият ми съзнателен живот е минал тук. Татко, бог да го прости и, майка – та на тях най-хубавите им години са били тук. Казвам “тук”, защото още сме тук. Довършвам ремонта в новия и лека полека трябва да започна с преместването ни и да освободя нашия стар хубав апартамент. Съседите не знаят и ми се ще да не говоря за това. Като намеря удобен момент, ще кажа на майка ти, защото не ми се иска да говорим “на стълбите”.
Сигурно и на майка й е много трудно, но не казва, а напротив – все ме пита за новото място и за преместването ни. Не всяка майка би постъпила така. Осъзнавам колко добра майка имам.
Не че мезонетът не е хубав. Даже напротив. Много е интересен. Води се ателие – има доста артистичен вид. Има и душа. Негова си душа и сърце. Старя се много да стане уютно. Там ще е вече Дома.
Междувременно визите и паспортите са готови и се готвим да пътуваме към средата на февруари. Дотогава трябва да сме се преместили.
Купувачите - новите собственици на стария ни апартамент са много добри хора. Познаваме се отпреди. Познават и майка и татко. Много са мили наистина. Това е важно за мен.
Мила Ани, сигурна съм, че ме разбираш. Имам усещането, че Бог така пожела. Винаги нещо пречеше на продажбата на мезонета, а този наш стар апартамент – като че ли само това чакаше. Няма да пиша повече за това. Ще се върна към останалите неща, които уреждам всеки ден. Вечер съм капнала от умора. Трябва да предвидя всичко – и за децата – завършването на първия срок – документите около това, имунизации на децата, документите и около това...Отказвам се да изреждам ... Не съм толкова силна, колкото изглежда. Понякога се питам защо ми се случва всичко това. Надявам се да мога да отговоря, та дори и след време.
Изпращам ти моите най-добри пожелания.
Поздрави все още от нашия блок на Метличина поляна

Тинето от петия етаж.”


Имената на лицата и улиците са измислени

Ани Койчева

Марушка

Едно време, след Чурен /селото, за което съм разказвала неведнъж/ се преселихме в друго селце, този път не в Родопите, а в Средна гора. Селото беше спретнато и чисто, но суша мореше и посеви и добитък. Основна работна ръка бяха не други, а циганите калайджии. Циганите в това село бяха работливи и прибрани и за разлика от циганите , такива, каквито ги знаем, с измами, далавери и кражби не се занимаваха. Срещу нас в къщата имаше едно циганско семейство: Пройчо и жена му имаха дребни дечиня и една каручка с магаре. Жената - млада и с хубава външност циганка, чакаше рожба, но това не й пречеше да излиза всяка сутрин на работа, да товари каручката с покъщнина и да изпровожда мъжа си и натовареното до уши магаре в полето. Една сутрин видяхме, че има някаква суетня из двора и Марушка /така се викаше циганката/ спря да товари магаренцето. Децата клякаха и притичваха наоколо и все надничаха под каручката, да бяха изтървали нещо под нея.
Тоя ден магарицата роди. Роди малко магаренце, което до заник слънце можа да се изправи на задните си крачка и все се мъчеше да проходи. Водата пак беше спряла в селото, а покрай суетнята Пройчо, жената и децата пресушили и послединя бидон, та дядо им извика да дойдат да си наточат от нашия варел, за да имат да поминат до сутринта и на добичето да дадат. Не се мина и седмица и Марушка роди - четвърто дете, момиченце беше и, много му се радваха.
Не помня какво стана по-натам , но ми се иска да вярвам, че и на малкото магаре му бяха дошли силици. А животът след това беше тръгнал по старому. Както казва един мой добър приятел "такъв е животът на всички бедни хора по света. В Англия или България разлика за сиромасите няма"

Ани Койчева

The silence of the Rye

In her essay The Aesthetics of Silence, Susan Sontag claims silence “is the artist’s ultimate other-worldly gesture; by silence, he frees himself from servile bondage to the world, which appears as patron, client, audience, antagonist, arbiter and distorter of his work”.

Salinger’s silence is one of his most powerful artistic statements. “There is a marvellous peace in not publishing,” he once claimed. “I love to write. But I write just for myself and my own pleasure.” He stopped publishing in 1965, retreating to an impenetrable New England compound.