От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно, или
По следите на пушената сьомга
Пътепис
1. Оръжията на КинторЕдно време в детските години в двора пред къщата ни в Пловдив играехме с едно момиченце на име Кирилка. Накратко й викахме Кика. Сега Кика е известна флейтистка, обикаля света и е на “ти” със Щурците. При последното ми ходене в България даже ме запозна с един от тях, на когото тутакси забравих името. Ала “КИКА” не е име което лесно се забравя. КИКА /Комисия по Контрол над Ядрените отпадъци/ е названието на британската агенция, отговорна за чистотата на риболовните зони в Кралството. Сградата на КИКА заема скромна ивица от скъпия и прескъп Уестминстър в централен Лондон. Съседни простройки са Централата на британските затвори и галерията Тейт. Ако си с кола и искаш да влезеш в Уестминстър, плащаш не само паркинг /средно 2 лири на час/, но и такса “задръстване” /10 лири/. Та затова не е чудно, че държавният служител идва на работа с раничка на гръб , шлем и велосипед, за който кметът на Лондон още не е измислил такса и паркинг.
Но думата ми бе за КИКА, където в началото на февруари, ден след моя и този на близначката ми Рожден ден, посрещам същинска руска делегация от Руското Министерство на отбраната. Братушките, да ги наречем Вася, Гена и Женя пристигат в апогея на дипломатическата криза между Русия и Великобритания, но не са чували нищо за нея...Или поне така казват. Женя /Евгения/ е девойка на 24 години, “незамужная женщина из Москвы” а Вася и Гена изглеждат като нейни “батковци” бидейки на моя и отгоре възраст. Единият е от Мурманск, а другият – “от Питер”, сиреч Петербург. На мен е отредено да ги придружавам в околосветското им пътешествие из британските риболовни зони на Северния Атлантик, Северно и Ирланско море.
След изтощителния маратон от две безкрайно дълги и засукани презентации, шефовете в КИКА ни поднасят “обяд”, който се изразява във “finger food”. Хапки с пръсти, или храна на крак – както искате го разбирайте, но аз така и не успях да разбера нищо от този обяд. През цялото време устата ми трябваше да приказва, докато тези на моите клиенти - “братушките” от ледниковия период нагъваха лакомо безплатния обяд.
Имаха уж още една презентация, но времето дотолкова напредна, че чиновниците я претупват на две на три и най-подир тръгваме към летище Хитроу.
След кратка препирня около издаване на картонени самолетни билети, защото “руското правителство няма вяра на електронни такива” , братушките мирясват. Идва ред на багажната проверка и обиска, което на летище Хитроу, както и на повечето летища в Англия, Шотландия и Северна Ирландия включва и събуване на обувки. Самолетът за Абърдийн излита с половин час закъснение, но в салона е уютно, монитори над всяка седалка показват през 15 минути къде точно прехвърчаме, стюардеси поднасят вечеря – парена сьомга с картофена салата и неусетно се приземяваме в шотландсия град-побратим на Габрово. Преди много години, по време на един фестивал на хумора, абърдийнци бяха обявени за “габровците” на Шотландия, та от тогаз стане ли дума за Абърдийн, все се оглеждам за котки с отрязани опашки и на таз географска ширина, на която съм тук от известно време.
В Абърдийн котки не видях, но улиците бяха тъмни, къщите - неосветени, а пред магазините нямаше жив човек. Беше само осем вечерта. Веднага изказах предположение, че това е така, защото населението икономисва гориво и топливо, но Гена беше на друго мнение:
- Зачем? Они наверное решают свои дэмографские вопросы.
Горното умозаключение смая до такава степен “незамужная женщина Женя” , че на идната бензиностанция спираме да се поразтъпче.
“Оръжията на Кинтор” се нарича хотелчето, в което ни е отредено да отседнем. Десет дни преди Св. Валентин тук се вихри вечеринка по повод празника. Във фоайето се носи ухание на ароматизатор за тоалетни, от масата до стената ни гледа въззеленясъл аквариум с 2-3 отегчено зяпащи и блуждаещи гупи, на регистрацията е пусто, а от полуоткрехнатата врата се вижда нечия ръка, която бъзика компютъра.
Накрая регистраторката идва.
Регистраторката – и тя е девойка на около 24 години. Дали е замужная женщина или не, няма значение, облечена е в фанела с дълбоко деколте, от което прелива огромен бюст с татуировки. Регистраторката хич и не си прави труд да спести гледката и братушките любопитно надничат в пазвата й.
- Резервация за пет стаи? Къде ти? Има само три стаи в наличност, казва и заплашително разклаща бюст.
Някой от “Оръжията на Кинтор” умно е решил, че Женя, Гена и Вася бидейки с руски имена, са едно семейство и като така за тях е оправена семейната стая на хотела, голяма чест!
След доста суетене, ровичкане в компютри, звънене по телефони и квартирни агенции “оръжията на Кинтор” се прибират деколтето, а ние с Ръсел /английският ни придружител/ поемаме към друг хотел. И двамата сме единодушни по въпроса – пародията на хотел,описана в телевизионния сериал “Faulty Towers” /“дефектните кули”/ ряпа да яде пред нашите собствени неволи в “Оръжията на Кинтор” .
Следващото хотелче е прекрасно малко семейно бунгалце със спретнати стаички и подострени моливчета на нощните шкафчета. Моливчетата са тънички и късички - с големината на детско кутре. Дори да си отнесеш такова едно в къщи, няма да ти свърши работа за повече 2 дни. Е, какво да говорим – абърдийнци, или габровци – няма разлика.
На свой ред аз също ще спестя хартията и мастилото и няма сега да ви занимавам с презентации в щаб-квартири и делови срещи с ветеринарни инспектори, дето се случиха на другия ден, защото – такива бол в българските ХЕИ.
Следобеда потегляме към Петерхед.
Петерхед, или “главата на Петър”, както остроумно го нарече една ветеринарка, е оживено пристанищно градче, разположено “накрая” на Шотландия и последно на сушата. Тук е рай за скумрията и херингата, което обяснява изобилието от рибопреработвателни фабрики, кораби, заводи и хладилни складове. Работниците в тези заводи са предимно източноевропейци – поляци, литовци, латвийци, унгарци... Българи не чух, нито видях. В миналото обаче българското присъствие е било доста осезаемо. Според Роберт, един от директорите на местна рибопреработвателна фабрика, през 70-те и 80-те във водите край Шотландия редовно са ловували български траулери. В Петерхед се намира и един от най-големите и строго охранявани затвори на Великобритания, където се излежават присъди за особено тежки престъпления. В средата на миналия век тъкмо такива затворници са строили пристанищната стена на Петерхед.
Обядът в чест на “братушките” го плаща местната фабрика “Скумрия в кутия” и се състои от рибни блюда и морски дарове, сред които рапани, миди, лангусти, скариди, раци и какво ли още не! Три часа по-късно с натежали кореми и завъртяни от виното и бира глави руснаците поемат по своите задачи. Катеренето на метални стълби и кранове из заводи, траулери и хладилни складове е част от инспекцията на руската делегация, но подробности за това аз ще спестя по разбираеми причини.
По тъмна доба потегляме към втората фабрика за деня, която по план трябваше да сме я посетили още по светло. Собственика го извикват специално от къщи и той идва и отключва помещенията за братушките, та да да могат да ги огледат те и разкритикуват по-късно. Това е малка частна фабрика, в която работят петнайсет души. Като приключваме, икономката – пъргава дребна женица на около 70 години с подчертан шотландски акцент се впуска оживено да ме развежда из канцеларии и да ми показва фотоси как е изглеждал рибният пазар в Петерхед преди 50 години. Канцелариите на фабриката наподабяват на исторически и природно-научен музей едновременно: на всяка стена е поставен макет на риба в нейната естествена големи, от витрините надничат атласи, морски карти и макети на кораби.
На следващия ден посещаваме още две фабрики и една лаборатория,след което поемаме към летище Абърдийн, за да вземем самолет към Шетландските острови.
2. Крал Хаакон и магарешкият трън
Шетландските острови са най-красивото място на Шотландия и Великобритания и най-мечтано за посещение от поданиците на Короната. Както и - най-скъпото. Британските авиолинии са единствените, които хвърчат до тук и като така поддържат монопол на високи цени и капризни рейсове.
Шетландските острови, или както още са известни Зетланд, са повече от 100 скалисти острова, пръснати в Северния Атлантик и Северно Море. Само 20 от тях са обитаеми. Името Зетланд днес се използва рядко, но допреди 1975 с него официално се е наричало “окръжното управление” на най-голямата ивица суша Мейнланд. Названието Зетланд датира от 1838 и е измислено от маркиз Дъндас. Хетланд /Hetland/, Йетланд /Yetland/ и Шетланд /Shetland/ са останалите имена, под които тези острови са известни. Шетландската група острови, разположени на географската ширина на южна Норвегия са най-северната група Британски острови, които попадат под Шотландско господство през 1469 по силата на брака между Крал Джеймз ІІІ и Маргарита - Принцесата на Дания. Преди това са били Скандинавска колония. Най-голямата ивица суша, наречена Мейнланд има дължина 55 мили и диаметър 20 мили. Тук се намира столицата Леруик, летището и най-големите пристанища. Първите заселници - скотовъдци и рибари дошли на Островите през Неолита, т.е. преди 5 500 години. Гледката на разпръснати археологически останки, каменни окопи, развалини и постройки от Неолита и Бронзовата ера ни придружава навсякъде докато пътуваме. Шетландските острови се намират на “кръстопътя” между Атлантическия Океан и Северно море и благодарение на Северно-Атлантическия дрейф имат мек океански климат. Докато траеше нашата обиколка/началото на февруари/ из риболовните зони на Мейнланд, температурите на паднаха по-ниско от 7-9 градуса над нулата, което си е направо чудо за такава географска ширина . Северно-атлантическият дрейф създава отлични условия за изобилие на сьомга, както и за изкуственото й отглеждане в рибарници.
Риболовът и нефтодобивът са основният поминък на Островите. Докато чакаме самолета за Шетланд, на литещето в Абърдийн виждам работници, облечени в оранжеви гумени гащеризони, които чакат своя полет към нефтените платформи в Северно море. Моят съсед по седалка е един от тях. Спи и отмаря преди смяна. Казва, че предпочита самолета пред ферибота, защото било по-бързо
Самолетчето, с което летим от Абърдийн, побира само 30-тина пътници, стюардесата е една-единствена /място за повече няма!/, а “обядът” ни се състои от бисквитка и чашка чай.
Прелетяхме над южно разположената група острови Оркни и не след дълго се приземихме на летище Съмбърг в Мейнланд. От самолета видях безброй малки островчета, пръснати в океана. Фериботчета и кораби сноват нагоре надолу и осигуряват “градския транспорт” на всеки 30 минути.
Хората на Шетландските острови се познават и другоселците се набиват на очи веднага. Населението е само 20-ина хиляди. На островите етнически малцинства като африканци и азиатци не се забелязват /студено им било!/.
Освен с риболов и нефтодобив, шетландци се занимават с отглеждане на прочутите шетландски овце, понита и якове както и с обработка на вълна и плетива. Тук се плетат най-пъстрите шапки и ръкавици в света, погрешно смятани за “скандинавски”. Всъщност скандинавското присъствие на Островите е доста осезаемо. Населението не се изживява за британци, нито за шотландци. Те се имат за викинги и са горди с това. Езикът, който тук говорят /из кръчмите,или на улицата/ е също странен, не прилича на обикновения шотландски акцент. Дори маниерът, по който изписват и изговарят някои думи наподобява норвежки. Най-голямата верига нефтопреработвателни заводи на Шетландските острови се нарича Hjetland /Хетланд/, което е скандинавско име. С това име Шетландските острови се споменават за първи път в историята през 9 век, бидейки скандинавска колония. Четири века по-късно Шетландските Острови стават препъни камък за викингите по пътя им към завладяване на Шотландия. Преданието разказва, че през 1263 година войските на норвежкия владетел Хаакон /King Haakon of Norway/ ) отседнали една нощ на крайбрежието Ларгс /Coast of Largs/, за да могат под прикритието на тъмнината да изненадат спящите шотландски войници. За да се придвижват по-безшумно норвежците се събули боси. За беда един от войниците на Хаакон взел, че настъпил магарешки трън. Излишно е да казваме кой победил в тази битка. От тогава та до днес трънът е национален символ на Шотландия и присъства в нейния герб.
Столица на Шетландските острови е Леруик – чудно пристанищно градче със старинни каменни улици и постройки. На север са разположени два по-малки острова Йел и Ънст. Но дотам ние не стигнахме.
През двата дни прекарани на Шетландските острови отсядаме в Кралския Хотел – стара викторианска сграда на повече от два века с оригинални прозорци, врати и долапи.
Хотелът е досами морския бряг и шумът на морето е този, който ме приспива вечер и събужда сутрин за закуска.
В ресторанта на Кралския хотел сервират ястия от риба, уловена от собствен кораб. Сервитьорките са две: чехкиня и филипинка - изключително учтиви и пъргави момичета/чудно как са попаднали тук, накрая на света?/ Една от тях услужливо предложи собствения си адаптор за зареждане на телефон на “незамужная женщина” Женя, която си беше забравила своя в злополучните “Оръжия на Кинтор” предната вечер.
Една от регистраторките в хотела ще играе ролята на Викингска принцеса на следващия ден, но това засега още не го знаем.
3.
Косата ми в мрежичка, мустаците – в две
Имаше едно време един разказ, или роман “Очите ми зелени, устата ми хубава”. Забравила съм автора, както и съдържанието. Ала Шетландските заводи за преработка на риба с изящната им чистота и ред - като операционни зали, ми припомниха заглавието.
На входа на всеки завод обличаме бели халати, нахлузваме ботуши, дават ни шапки и мрежички за косите. Мъжете – ако имат бради или мустаци нахлузват две. Маскирани като хирурзи поемаме по коридори, складове и хладилни помещения. При преминаване от една зала в друга ботуши и ръце се мият по няколко пъти.
Първата стая за посещение е съблекалнята. Върху гардеробчетата грижливо са изписани имената на работниците и работничките “Наташа, Татяна, Сергей, Андрей, Оксана...” – все руски имена. Следващото помещение е пералнята. С едри букви на различни езици: литовски, латвийски, естонски, унгарски и полски са написани правилата за ползване на пералнята. Следващ е цехът за първична обработка.
Тук е шумно, работниците са мълчаливи и съсредоточени в работата си, но всички оглеждат с любопитно нашето нашествие. Някои от тях заговарят Гена и Вася. Незамужная женщина Женя мълчи и щрака с камера наоколо.
Приближавам към една работничка – младо момиче с бяло лице и остри зелени очи. Питам я как е работата и заплащането. Без да откъсне поглед от това, което върши /скубе с пинцета и най-малките останали костици от филето на една сьомга/, тя отговаря положително и даже уточнява заплатата си: 6 лири и 34 пенса на час. Момичето досущ прилича на героинята от филма “Лиля завинаги”. Помня името на артистката - Оксана. Може да е съвпадение. Но ако не е?...
В заводите сьомгата я докарват още с водата, веднага след като е уловена на кораба. Помпи изсмукват рибата от цистерните и я изливат върху конвейра. Случва се така някое и друго рибе да падне обратно в морето. Ако й е писано, може и да оцелее, но крайбрежната вода обикновено гъмжи от лакоми тюлени, които само това и чакат.
Сьомгата е красива риба – сребриста и едра тя се мята грациозно във въздуха, неподозираща какво я чака. Безсърдечен латвиец седи в единия край на конвейра и чуква всяко рибе лекичко по главата с някаква пръчица. Електрошок и сьомгата е готова за разфасоване. Най-хубавото месо остава за филе, а главата, опашката и гръбнака отиват за приготвяне на стръв, както и за храна за домашни любимци.
Сьомгата е най-вкусната риба на света и безспорно – най-скъпата. Доброто качество сьомга се познава по цвета й. Колкото по-розово е филето, толкова по-малко е съдържанието на мазнина и следователно толкова по-качествена е рибата. През цялото време на обиколката ни в Британските риболовни зони непрекъснато сравняваха английската и норвежската сьомга. Оказва се, че норвежците напоследък са се изхитрили и за да докарат по-розов цвят на отглежданата в рибарниците им тлъста сьомга, почнали да добавят към храната й каротин под формата на моркови и тиква. От това обаче норвежката сьомга не станала по-розова, а по-оранжева, та хитрата сврака - с двата крака .
На изпроводяк директорът на фабриката Джеф и наш пътеводител ни завежда в храдилника. На другия ден Джеф ще играе ролята на викинг-готвач, но това засега още е тайна. В хладилника температурата е минус 30 градуса. Незамужная женщина Женя продължава да щрака с камерата та да се чуди човек от какво ли са направени и двете?
4. Сьомга на тепсия
Вечерта на другия ден се събираме в ресторанта на Кралския хотел.
Вечерята е 7 килограмова сьомга, извоювана със задружни усилия от цялата ни група през изтеклия ден.
Как се стигна дотук, че нищо неподозиращи руските инспектори Гена, Вася и Женя барабар с мен и английските ни домакини бяхме удостоени с такива изключителна чест, ще научите сега.
Предвалително уточнявам, че всяка прилика между нашите героите и персонажите от съветския анимационен епос Крокодила Гена, Чибурашка и Вълка от “Ну погоди!” е напълно случайна и се набива на очи само неволно.
И така, преди да почне вечерята, на ученически английски Гена се приближи до регистраторката и поиска ключа от стаята си, което в превод прозвуча като : “Я моля ми дай ключа от стаята!”.
Регистраторката-бъдещата викингска принцеса го погледна с неразбиращ поглед - дали й се караше, или я молеше за нещо този клиент?... М-да, някой беше казал, че да знаеш езика, който се говори в една страна не е достатъчно да си наясно с думите му, но и с начина, по който те се употребяват. Прав е бил!
Но приключенията на Гена не свършиха с принцесата.
За предястие той смело рече и отсече “ хегес!”. Двамата англичани на масата - Ръсел и Дейвид го погледнаха с ужас и съчуствие. Вася и Женя – с възхищение.
Аз бях подочула отнякъде, че шотландската кухня е най-нездравословната и най-свирепо критикуваната в Кралството. Изобилието на мазнини, сол и липсата на всякакви зеленчуци тези няколко вечери като че ли започваше да прави впечатление. Но когато един чужденец си поръча хегес, това наистина си заслужава внимание.
Хегес представлява смляни овнешки карантийки, оваляни в сол, лук, овесено брашно, лой и подправки, натъпкани в свинско чревце, което се вари 3 часа и се поднася с цвекло, ряпа и мачкани картофи. Хегес е традиционно шотландско ястие, което може да бъде ядено както горещо, така и студено. Излишно е да споменаваме количествата уиски, които отиват за потушаване на жаждата.
Но нездравословието на шотландската кухня не смущава населението.
Шотландците /и шетландците/ имат едно огромно предимство пред останалите поданици на Кралицата и това е рибата! При това – не каква да е – а сьомга!
Как се развъжда сьомга на Шетландските острови беше повод за нашето пътешествие през въпросния ден навътре в океана с кораб. Тръгнахме с колата към базата, откъдето трябваше да отплаваме. Дълго търсех на картата да открия къде точно се намира това чудно място, но не успях. Шетландците имат свои тайни и им е простено. С табелки “Добре дошли” и нашите имена, изброени в цяло приветствие, ни посрещат на базата, където ни раздават и гумирани оранжеви гащеризони и спасителни пояси. Качваме се на кораба в посока към делтата на залива Олна в западните Шетландски острови. Пътуването от един рибарник към друг заема целия следобед. Грее чудно слънце, духа силен вятър, времето е ясно, вълните – средна хубост. При всяко приближаване към оградените зони, сьомгата ни приветства с подскоци във въздуха. Да бе! Просто не е за вярване. А истината е, че помирисва приближаващо хапване. Храната идва на огромни чували с гранули, които се складират в бунгала в открито море. Всеки ден вилицата на едно пъргаво електрокарче взема по един чувал, понася го към помпите, оттам едно шило го пробожда, гранулите се изсипват в бездната и по тайнствени маркучи и съоръжения попада при сьомгата в рибарниците.
На връщане Грант, директор на базата попита дали руската делегация ще бъде любезна да вечеря сьомга този ден. Иска ли питане!
И докато ние се суетим и събличаме гумените дрехи на брега, Грант донася огромна 7 килограмова сьомга на ръце.
Сега Ръсел задава въпрос – дали в ресторанта на хотела ще се съласят да ни сготвят сьомгата и ако да - трябва ли да плащаме за вечеря?
Всички питания намериха своя отговор три часа по-късно, когато /част от/ сьомгата беше сготвена и поднесена за вечеря. Останалата , както се очаква в такива случаи отива за бакшиш.
5. Ъп Хели А-а!
Всяка година в средата на зимата, на 12 януари на Шетландските Острови започват огнените тържества Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/, състоящи се от шествия на факлоносци и изгаряне на Викингски кораб. С тези шествия, датиращи от древни езически времена та до снес, северните народи отбелязват края на празниците“
Yule”. На староанглийски yule означава Декември. За Германските народи празниците Yule започвали от втората половина на декември и приключвали в средата на Януари. След приемането на Християнството в северна Европа, Yule преминал постепенно в Коледа.
Хрониките разказват, че по времето, когато в Северна Европа единствено възприет бил Германският календар, на всеки девет години в навечерието на 12 януари в храма в Упсала шведските крале принасяли по една жертва - роб от мъжки пол. През средните векове в Исландия празникът придобил повече танцов характер, а в годините на Реформацията вместо слуга, за жертва бил принасян глиган.
Ето как ставало това: през нощта старейшините донасяли в замъка най-едрия глиган от стадото. Наредени около него съзакрятниците поставяли ръце върху животното и се вричали във вярност към бога Фрайр. След изричане на клетвата глиганът бил принасян в жертва в името на този езически бог и заколван. Така с песни, танци и ядене приключвал празникът Yule. След въвеждането на Християнския календар в Северна Европа, както споменах Yule бил изместен от Коледа и оттогава датира обичаят на Коледната маса да има заклано прасе, да се танцува и да се пеят Коледни песни.
Благодарение на ветеринарната инспекторка Даун /на български Зора/ до нас стига новината, че същата вечер на Шетландските острови в Нестинг ще се проведе последният за отминаващата зима Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/ празник. Късмет извадихме и то какъв!
И тръгваме към Нестинг по неосветени островни пътища. Колата се носи бързо, но несигурно. Тук навигатори и пощенски кодове не важат, за светофари и табели пък изобщо не може да става дума...Ръсел кара , руснаците тръпнат, Дейвид /и той ветеринарен инспектор/ диктува пътя, четейки някаква карта, която осветява с мобилния телефон. Само шест часът вечерта е, но навън е непрогледна тъмнина. Духа гейл - силен океански вятър, който за местните жители е “нежен” повей, но на нас ни се струва същински ураган, който всеки момент ще прекатури колата в морето. Отникъде жива твар не се вижда. Всичко е тайнствено и тъмно в очакване на Викингската нощ.
Малко преди седем вечерта пристигаме в училищния двор на Нестинг, където вече са надошли много хора: жени, деца, духова музика, полиция, пожарна... Тъмно е.
Точно в седем от отсрещния хълм на километър разстояние проблеснаха светлините на първите факлоносци от шествието. Тук е мястото да отбележим, че факлоносец може да бъде само мъж. Всяко шествие се състои от няколко отряда, като факлоносците на всеки отряд са облечени различно. Костюмите за тази церемония не могат да бъдат наети, а само купени. Едни от войните се обличат като римляни, други – като викинги, трети – като варвари, четвърти – както им скимне. Понеже този празник се отбелязва в средата на зимата и е студено, в облеклата на всички факлоносци присъства еленовата кожа. Вождът на шествието се нарича “ярл” и се избира всяка година от таен комитет. Трябва да си бил съзаклятник в този комитет в продължание на 15 години, за да могат да те изберат за ярл. Всеки предводител, т.е. ярл носи името на герой от Норвежките легенди. Според Дейвид нашият ярл се казваше Хуглейк от Гвинунгагап /
Hugleik of
Ginnungagap/.
След половин час дългото шествие факлоносци /400-500 души/ пристигна пред двора на училището. Всеки факлоносец държеше запалена главня, искри от която гейлът раздухваше наоколо. Първият отряд, когото аз видях, беше облечен като викинги. След някакъв техен знак всички вкупом се втурнаха към стоящата на брега викингска гемия и почнаха да хвърлят главните си по нея. Духовата музика свиреше, но никой не й обръщаше внимание. Гемията имаше глава на дракон и опашка на риба. Викингите се хванаха за ръце и почнаха да играят около огъня. Духовите музиканти продължаваха да свирят някаква музика, под палката на своя диригент, като осветяваха нотните листа с лампички, закрепени върху фуражките им - подобно миньори. Най-накрая драконът започна да пращи и да се губи в пламъците.
Огледах се наоколо и съзрях директора на фабриката, която бяхме посетили предния ден. Той беше облечен като викинг - готвач : на главата си имаше викингски шлем с крилца, а на краката беше наденал панталон на черни и бели квадратчета.
Викингската принцеса – регистраторка от хотела, също не остана незабелязана. На главата си беше надянала предмет с конусообразна форма по подобие на средновековна принцеса, а от раменете й се спускаше дълъг зелен шлейф.
Неусетно пред двора на училището надойдоха автобуси и леки коли. Викингите започнаха да се разотиват. Автобусите ги чакаха, за да ги извозят до “замъка”. Това бе залата на местния спортен център, където празненството щеше да продължи с пиеси и сценки от живота на острова преди столетия.
Но ние си бяхме платили за толкова и тук завърши Викингската нощ за нас.
...Дълго се чудех какво означава този възглас Ъп Хели-а! /Up Helly Aa!/. Нито Дейвид, нито аз знаем галически, но задружно решихме, че това ще рече “Сбогом зимо!”
6. Частният самолет на г-жа Роберта
Островите Оркни са група островчета – и всяко от тях- колкото една овчарска ферма. Да си овчарче на Оркни не е като в България, където имаме селско стадо, селски пастир и по 1-2 овчици от къща...
Тук стадото принадлежи не на едно село, а на една единствена ферма. Всяка овца е маркирана, сложен й е печат, тенекиена обеца на ухото, а по-заможните фермери – слагат и сателитно устройство, ако се загуби, да могат да я открият по спътника.
Сър Хенри /забравих му фамилията/ – музикалният майстор на Кралицата живее на едно от островчетата в Оркни...
От самолета сушата, към която се устремихмеq не изглеждаше по-голяма от гайда.
Моята спътничка отляво – Роберта, добре гледана жена, както сама се описва, е вдовица и художничка.
Покойният съпруг е бил навремето лекар и тя сега добре преживява от пенсията му . Кръстосва между островите за уикенда и наглежда приятелките си.
Приземяваме се на летище Киркуъл, където Роберта е единствената пътничка за слизане. Всички я изпращат със страхопочитание и завист - частен самолет, частен полет!
На края на света сме, но както се оказва скоро - полетът не е бил само за “добре гледаната жена”- след половин час по стълбичката на самолета се качва новата партида пътници.
Политаме към Инвернес с реката Нес и езерото Лохнес.
7. Снути и Магьосникът от Каледония
Снути е дребен черен кралски пудел, който тича срещу мен на тротоара и запречва пътя ми.
- Не хапе, не хапе, - успокоява собственикът – пълен мъж с доброушно лице и оръфана плетена шапка.
Мъжът е нарамил старо очукано нощно шкафче и се радва на оскъдното неделно слънце. Просяк, или клошар – има ги много в Англия, а по всичко личи и Шотландия вече не прави изключение.
Инвернес, столицата на Северна Шотландия, или Highlands /Високи земи/, е градче с около 90 хиляди души население и е разположено досами Северно море. Пресича го реката Нес, чиито води преливат в канала Каледония и по пътя пълнят езерото Лохнес, прочуто с праисторически твари и други чудовища. То е разположено на двайсетина мили на запад и към него всеки ден прииждат туристи от цял свят да видят чудовището Неси. Водите на реката и на езерото разчупват Шотландия на две като филия натежала от масло и мед. На север остават Шотландските планини – единствени в Обединеното кралство високи, колкото Витоша, а на юг - Шотландия, където пак има планини, но чак толкоз високи.
В магазина за шотландски гайди, където случайно попадам, за първи път съзирам истински шотландец, облечен в истинска шотландска пола, под която се виждат истински космати мъжки крака. Той ми доверява, че Неси, подобно Мики Маус, е атракция, измислена да повдигне духа на местните и да пълни дълбоката общинска кесия на Инвернес. Мистерията на Неси се състои в това, че в определено време на деня, ако грее слънце, светлината така се отразява в гребенчетата на вълните подир туристическите корабчета, че особено ако си пийнал малко шотландско уиски, изглежда сякаш опашката на допотопен звяр се мята зад тях.
Отседнали сме в хотела “При Двореца”...или поне така му е името. Подът на фоайето се тресе от вибриращ в пдземието агрегат или пералня. Чашките и лъжичките по масите подрънкват, клиентите седят по фотьойлите и се “радват” на вибрациите, смятайки ги за атракция на заведението. Таванът в банята /не само на моята стая/ капе, когато съседите отгоре се къпят.
Неделя сутрин е и на закуска, хотелският ресторант е претъпкан с хора, надничащи любопитно от опашката кога ще се освободи някоя маса. Разпоредителка разнася списък, но масите все не стигат и не стигат.
В салона срещу камината е седнала английска двойка и чете. Тя- вестник, той-роман /или обратното, вяма значение/. Тя отпива от чаша бяло вино, той- бира...Непълнотелно девойче штрака по компютъризираната си игра. Русата детска главица нито веднъж не се повдигна, нито помръдна, нито потрепна от шума на съседната маса, където друго девойче играе с братчето и родителите си на карти.
Възрастни хора пристигат на групи в хотела. Пиколо, облечено в шотландска пола, едва сварва с разнасянето на куфарите им по сатите.
Неделните вестници са подредени мирно на масичка, а от тях с едрибукви се вижда съобщението, че Англия си иска 20 мили от територията на Каледония обратно, при това незабавно...?!
Тук е мястото да разкажа за “Каледония”. Каледония на латински означава гориста местност. Така римляните са наричали северната част от Великобританския Остров. В днешно време “Каледония” е романтично-поетичното название на Шотландия. Шотландия (Scotland) от своя страна произлиза от думата Скотия /Scotia/ - латинското име на Ирландия /Ireland/, от където произхождат шотландците /Scoti/ преди да се заселят из северните части на Великобританския Остров. Последното обяснява защо между ирландския и шотландския галически език има много общи думи.
В неделния следобед поемам към Индустриалната зона на Инвернес да позяпам шлеповете. Стигам до края на града – там, където започва Северно море. Нарамил изкъртено нощно шкафче, моят спътник продължи надолу по улицата, а Снути - пуделчето, дето ми пресече път, все така се пречкаше пред краката на двамата.
- Хубав следобед, - каза, като нямаше какво друго да каже собственикът на шкафчето и посочи към него: - Ще го боядисам, ще го реставрирам и ще го използвам. Аз съм магьосник
От небето грейна слънце. Магьосникът и неговият помощник потънаха нейде зад вратите на една елегантна къща с изумрудено зелена фасада, а аз продължих да зяпам шлеповете.
Снути ми напомни за Хектор Мало и за неговия роман “Без Дом”, оставил дълбоки спомени в детството...Уличният музикант Виталис, Реми, г-жа Милиган, и прикования на количка Артур – всички те бяха с мен сега и заедно гледахме към морето.
На другия ден в хотела пристигнаха още няколко автобуса с туристи. Елегантни жени на преклонна възраст продължиха да се настаняват в хотела, влачейки елегантни чанти на колелца от леопардова кожа /имитация, де!/. Пиколото, облечено в шотландска пола, чакаше час по-скоро да свърши работното време, та да се облече като хората.
Вечерно време възрастните хора слушаха музика, играеха бинго, пиеха уиски и забравяха болестите, самотата и лекарствата си. Една от вечеринките беше в разгара си, когато съзрях Гена, Женя и Вася да седят във фоайето по чехли и каскети и да сърбат чай от боровинки. Чаят оставяше едри червени петна по покривките, но това на тях не им правеше впечатление.
- Лека нощ, каза Гена, - време е за почивка
- Лека нощ , - добавиха в един гласЖеня и Вася
После нахлупиха каскети и тихомълком се измъкнаха по чехли – на разведка из околните заведения.
Работната седмица започна рано - в шест и половина сутринта на следващия ден. Стюард, един от местните ветеринари се погрижи за нашето придвижване и само след четвърт час се озовавахме в най-голямата местна фабрика за пушена сьомга.
Руснаците бяха махмурлии, а като прибавим и факта, че на закуска както сами твърдяха, им били сервирали само шунка, сирене и хляб, който... бил мухлясъл...?!, настроението никак не бе благоприятно за преговори.
Миришеше на пушена сьомга... Ябълка, бук, бреза – това са ароматите, на които ухаеха пещите.
И в тази фабрика, както на много места досега, рускоговорящ персонал подготвя документите на рибата преди тя да потегли към необятния руски пазар.
Инес е една от тях - отегчена латвийка, която превежда, но си търси друга работа.
Тръгваме към летището. След броени минути политаме над Инвернес и Лохнес на път към Белфаст.
8. Черната овца и нейната детелинка - Северна Ирландия
В Северна Ирландия всеки банкомат пуска различни банкноти. Тук – с лицето на важна историческа личност, там – с детелина, на друго място с кораб ... Ала всички те задължително са зелени - националният цвят на Северна Ирландия
Преди да полетим, на летището възрастна ирландка бодро крета към стълбичката на самолета
На ученически английски Гена й предлага помощта си, което в превод ще рече нещо от рода на: “ я моля те ми дай ръката си”.
Тя го гледа в страх и недоумение и а-ха да повика полицая на помощ.
В кралство Великобритания никой на никого не помага, никой на никого не подава ръце, нито крака, а всеки досег до тялото на друг човек се смята за посегателство над личността. За престарели и инвалиди по летища, болници и обществени места си има създадени специални служби. Хора в светлоотразителни жилетки с надпис върху тях “disable team” подкрепят възрастните и карат инвалидните колички на пострадалите. Държавата им плаща за всичко, та затова на бакшиша те гледат като на обида.
За Ирландия потегляме само аз и руснаците.
Нито Ръсел, нито Дейвид се решават да навестят “черната овца на света”, както шеговито наричат Северна Ирландия заради доскорошната война между католици и протестанти. И така оставам сама с делегацията като предводач и като куче-пазач.
От летище “Джордж Бест”, по името най-добрия някога футболист на планетата, по-късно алкохолизиран и злополучно поминал се преди 2 години играч, преминаваме през пристанището и продължаваме към центъра на Ирландската столица. Показват ни доковете, където е бил построен корабът “Титаник”. Показват ни и кръчма от 15-ти век, която фигурира в Регистъра на паметниците на културата и по думите на шофьора непременно трябва да се посети и изпробва “отвътре”. Отбелязвам си това в тефтерчето и продължаваме напред.
Белфаст е бял град. Сградите, повечето от които построени във Викториански стил, са от бял гранит. Това са: Градският съвет, Банката на Ълстър, Северната банка и Кралското министерство на правосъдието, където в момента се помещава Супремният съд на Северна Ирландия. Сградата на Гранд Опера, завършена през 1895 г се отличава от останалите по ориенталските си мотиви и е била почти разрушена по време на стълкновенията. В момента я реставрират.
Войната се усеща и за нея непрекъснато напомнят уж дребни на пръв поглед неща. На път към хотела пресичаме “протестантнкия квартал”. Стените на оградите и вратите на домовете са изпъстрени с чудновати графити, емблеми и надписи. Повечето от тях датират отпреди 20 години, но никой не смее да ги трие.
Навръх десетата годишнина от Мирното споразумение на Разпети Петък за слагане край на размириците /сиреч гражданската война между католици и протестанти/, сградата на Щормонт (Stormont), както наричат Северно-ирландския Парламент, е потанала в тишина и зеленина.
Както в останалите части на Кралството, така и в Ирландия при постъпване на работа, се провежда събеседване с представители на работодателя. Освен равен брой жени и мъже обаче, в Ирландия тази комисия трябва да включва и равнопоставено участие на католици и протестанти.
Белфаст е бял град - и в буквалния, и в преносния смисъл. Тук етнически малцинства /африканци и азиатци/ не се срещат. Не се виждат и затлъстели граждани, които са в изобилие в останалата част на Кралството. По улиците се носят дългоноги девойки с ослепителна хубост. Някои от тях са подпийнали, макар да е само четири следобед. Грее чудно зимно слънце, а по въздуха кряскат гларуси. Неочаквано се озоваваме пред Кралския университет и Библиотеката – шедьоври на Викторианската архитектура. Следва настаняването ни в хотела, който аз светкавично напускам и се втурвам да бродя из Белфаст.
Първата ми спирка е кръчмата от 15-ти век. Не само защото съм жадна и гладна /за нови гледки/, но и кръчмата е на 50 метра от гостилницата ни. Тихо, кротко и уютно е вътре. Двамата съдържатели четат вестници, двойка влюбени щрака с фотоапаратче. Тайнствени вратички се отварят и затварят и в тях потъват мистериозни клиенти. Сервитьори разнасят чашки на подноси. В миналото на жените в Кралството не е било разрешено да влизат в кръчма. В Ирландия /черната овца на света!?/ както винаги се правели изключения. От тогава датира стилът, в който започват да се строят типичните ирландски пъбове – с малки стаички, отделени с вратички като изповедни...и като олтари... от останалия свят. В Ирландия кръчмата и църквата са били и, още са най-високо почитаните обществени заведения. Та тъкмо в такава кръчма седя сега и аз, настанена удобно в собствен “олтар” и отпивайки от “тайнствена” чашка. Разглеждам стените на заведението, които са обсипани с дърворезба и стенописи, мозайката е подредена в чудно хубави средновековни орнаменти, прозорците - със стъклописи. Прилича на катедрала, нежели на кръчма! Напитката, която ми поднасят на табличка е ирландско кафе, но то няма нищо общо с модифицираната смес, дето я сервират из софийските ирландски пъбове. Тайната на хубавото ирландко кафе, по думите на сервитьора, се заключава не само в уискито / разбира се, то трябва да е ирландско/, но така също – и в сметаната, която следва да е от овца, не от крава! При това овцата трябва да е ирландска, но дали дали да е тъмно кафява или черна, сервитьорът не знаеше.
Продължавам обиколката из центъра на Белфаст и неусетно пада вечерта.
Един античен автобус е спрял на градското тържище и докато извадя фотоапарата, той се изгубва зад светофара. Автобусът е стар, очукан червено-бял - досущ като тези от моето детство. Тръгвам из пресечките на Белфаст с надеждата да го зърна отново. Автобусът ту се показва, ту се изплъзва от погледа ми...А накрая на вечерта, когато се прибирам в хотела, го виждам – спрял досами входа! Късмет и то какъв!
Националният символ на Ирландия е трицветната детелинка. Защо – ще разбера на следващия ден, когато посещаваме могилата на патрона на Ирландия – Св. Патрик. Трицветна детелинка и черна овца – това е символът на този разкъсван от противоречия остров, бивша колония на Кралицата, от която понастоящем само отрязъкът (“ulster”) Северна Ирландия е Британска територия. Кавото и да се говори и пише по вестниците Република Ирландия и Северна Ирландия са едно, хората се обичат и си ходят на гости ежедневно, нестряскани от валутни или религиозни различия. Докато пътуваме из провинциите на Северна Ирландия непрекъснато срещаме камиони и леки коли с регистрация от Южна Ирландия. Двата основни ежедневника в Ирландия са пак единни по въпроса и съобщават новини и от Южна, и от северна Ирландия. Това е. Ирландците имат един патрон и един символ. Не се делят.
Сувенирните магазинчета наоколо са отрупани с изображения на черни овчици, захапали детелинка. Но всяка крушка си има опашка и на следващата утрин ще разбера защо така високо тачат овцата тук и, наистина ли е черна черната овца Ирландия?
Тръгваме на юг.
Черна овца не виждаме,по-скоро - тъмнокафява. Тъмнокафяви на цвят овце пасат навред из полянките, които прекосяваме набързо на път за провинция Даунпатрик. От тази овца в Ирландия, добиват мляко и правят сирене. За разлика от Ирландия никъде в останалите части на Кралството не доят овце и не познават овчето мляко, нито сиренето.
Но наша цел са не сиренето и овцете, а рибата и по-точно – херингата.
По пътя към фабриката за херинги Женя и Гена непрекъснато отварят прозорците на колата, надничат и щракат с апаратите . За тях всяка съборетина е замък, всяка кула - катедрала. Вася гледа отстрани – батерията му отдавна е свършила.
Фабриката за херингти е стара, очукана и вмирисана, но е единственото място от всички обекти посетени досега, където руснаците са доволни да забележат така въжделенния в останалите заводи печат, който стои върху дървените палети за складиране на рибата. С това откритие приключва и инспекцията им, още повече, че отново са поканени на безплатен обяд. В кръчмата в Даунпатрик прекарваме цели 5 /!/ часа. Като начало Вася и Гена поръчват гинес, Женя както обичайно – възможно най-скъпото червено вино в заведението. Като им поднася огромните чаши с тъмна течност и дебел каймак, Иън, съдържателят на кръчмата им обръща внимание на нещо, но и двамата са така захласнати в съдъжанието на чашите, че не обръщат внимание. Чак когато поднасят питието към устните се, виждат чудото – пяната и в двете чаши се е “сдобила” с трилистна детелинка. И нали са си суеверни, вмигом повярват, че тя формата на детелинката е случайна и непременно ще им донесе късмет!...А в дейсвителност Иън ползва шаблон и рисува детелинки на всеки новодошъл клиент и лапни-шаран.
За предястие всички вкупом поръчват рапани в марина от бяло вино и зехтин. Иън поднася трофей за руската делегация – памучна фанела с емблемата на кръчмата му. Излишно е да питате кой грабва фанелата. Незамужная женщина Женя я оставя насред масата досами чинията с мариновани рапани, след което започва да я мери пред очите на всички, размахвайки ръце под носа на сервитьорките, които носят подноси с основното ястие. За Вася това е ирландски овчарски пай, а за Гена – наденица от гъше месо и салата от червени репички. Женя както обичайно яде недопечен бифтек. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялото това пътешествие из риболовните зони на Великобритания, “незамужная женщина” Женя показа завидна руска натура. Тя никога не придържаше вратите след себе си по коридорите, когато преминавахме от едно помещение в друго, никога не гледаше събеседниците в очите, никога не се извиняваше, когато прекъсваше разговора им, никога не благодареше на сервитьрките, които пърхаха около нея и никога не се поколебаваше да вземе най-голямото парче шунка, най-скъпото предястие, най-сочното парче от пая и най-голямата порция сладолед. За разлика от нея Вася и Гена не се задълбочаваха много-много над пудинги и десерти, но здравата наблягаха над гинес и уиски, когато разбира се това им се предлагаше “безплатно”.
След като приключиха с основното ястие, руснаците поръчаха уиски, а след него – ирландско кафе. Незамужная женщина Женя прибави към това и порция сладолед.
На изпроводяк получихме прегръдки и целувки от съдържателя на кръчмата, както и от домакините- директорите на фабриката.
Сдрачаваше се, когато тръгнахме обратно към Белфаст. Недалеч от Даунпатрик се намира и черквата, в чийто двор е погребан националният патрон на Ирландия Св. Патрик. Спряхме и прочетохме написаното върху паметната плоча. Научаваме, че Патрик не е бил ирландец. Той живеел като слуга в Англия, но една нощ избягал във Франция с един кораб. Там получил видение и чул глас, който му заръчвал да се върне при народа си и да го поведе към спасение. Върнал се в Ирландия и почнал да проповядва мир и добрина между хората. Един ден както проповядвал се навел, откъснал една трицветна детелинка до краката си
И казал, че така както е трицветна тази детелина, така е и Троицата – Отец, Син и Свети Дух на небето. Оттогава трицветната детелинка станала символ на Ирландия, така като магарешкия трън – за Шотландия и празът лук – за Уелс.
На връщане от църквата руснаците продължиха да снимат. Макар и тъмно те виждаха във всяка керемида – крепост, а във всяка кула – замък.
А аз си спомних една стара Ирландска молитва. Ще ви я прочета:
T I M E
Take time to work -
it is the price of successes
Take time to think-
it is the source of power
Take time to play-
it is the secret of perpetual youth
Take time to read-
it is the foundation of wisdom
Take time to be friendly-
it is the road to happiness
Take time to love and be loved-
it is the privilege of the Gods
Take time to look around-
the day is too short to be selfish
Take time to laugh-
it is the music of the soul.
- An Old Irish Prayer
В свободен превод тя ще рече следното:
Време
Отдели време за работа-
Това е цената на успеха
Намери време за размисъл-
Това е източникът на силата
Намери време за игра –
Това е тайната на вечната младост
Отдели време за четене –
Това е основата на мъдростта
Намери време за приятели
Това е пътят към щастието
Отдели време да обичаш и да бъдеш обичан
Това е привилегия за боговете
Намери време да се огледаш наоколо
Денят е толкова кратък,за да бъдеш себичен
Отдели време за смях
Това е музиката на душата.
9. Единбург – магазин за усмивки
Единбург ни посреща с огромна кръгла маса и 13 мъже, насядали около нея. Попадаме в една от канцелариите на Шотландския парламент, а заседаващите са наши стари познати –фабрикантите от Петерхед, Абърдийн и Инвернес. Всички със затаено внимание очакват да чуят
мнението на руснаците.
След три часа препирня, темата на която ще спестя по понятни причини, Шотландският парламент ни поръчва такси, предплаща го и ние: Крокодилът Гена, Вълкът, Чибурашка и моя милост потегляме към потайностите на Единбург.
Мъже в шотландски поли, чорапи и жартиери кръстосват крепостния град, а от всяка механа, магазинче или кафене се носи музика на гайди и мирис на шишчета. В едно такова магазинче ме примамва песента “Зелените ръкави” /”Green sleeves ”/ и аз влизам. Няма сувенир, който да не е изложен тук – от саби, кинжали и ризници, през шотландски поли и кобури, та до кухненски покривки и напръстници – всичките до един със Шотландския герб – магарешки бодил. В магазинчето работят една японка, една бангладешка и двама бели мъже. Всички са усмихнати и невероятно услужливи. Изведнъж в тълпата се шмугва шушляковото яке на “незамужная женщина” Женя. Не, не греша, моите руски герои също са тук . Женя се устремява към витрината с кинжалите. Натам се запътва и Гена. Момата иска да купи кинжал, а батко й – сабя. И двамата са готови да се бръкнат с по 400-500 лири в брой, но в последния момент се отказват. Причината? И двете оръжия били много тъпи. Японката грижливо им обяснява, че кинжалите са само за украшение и ,че законите на Шотландия забраняват носенето на остри предмети на обществени места. Всуе.
Вечерта неусетно ни настига, а с нея – и умората от изминалите 14 часа...А защо не – и от изминалите 14 дни. Последният ден, казват, е най-късият. Не е лъжа.
Мъж с шотландска пола припка надолу по улицата. Не ме покани да го снимам, но аз чаках ли подкана?
Това не беше последната изненада.
В ресторанта на хотела сервираха храна “за космонавти” - всичко беше смелено, пасирано и поднесено под формата на кюфте с пюре или пюре с кюфте.
Управителката на салона – порториканка с нечиста коса, командваше дузина бели стажантки в пубертентна възраст. Готвач не се забелязваше, но аларми от микровълнови фурни се чуваха от всички посоки.
На следващия ден на закуска незамужная женщина Женя отиде да си допълни чинията с още шунка и безгрижно си остави чантата на стола.
Добре, че закуската беше под командата на същата порториканката.
Завръщането
Приземяваме се на летище Хитроу, намирам гардероб за багажа на руснаците, сбогуваме се на две на три и ги оставям да се оправят както знаят: да обикалят ситито преди полета на самолета, да пазаруват кинжали, ризници и ножници, да си забравят чантите, да ги намират, да ядат хегес, да пият гинес и да си спомнят за ... За какво по-напред?...Въдейки рапани, скариди и сьомга нейде из водите на Мурманск, че за друго стават ли?
Анна Койчева
Послеслов
Мина месеца, минаха два – от руснаците ни вест, ни кост.
В началото на лятото английското правителство получи доклада от тяхната обиколка по островите и Северно море. Докладът не беше в полза на англичанието, но не доклад е предмет на моя разказ, а те - Женя, Вася и Гена. Те потънаха в дън земя. А с тях – и нещо от мен. Защо, питах се – защо не пишат? Яд ли ги е за нещо, или пазят тайна?
Един ден докато чаках влака в една от станциите на Източен Лондон, до ушите ми долетя позната музика. Нечий телефон звънеше по същия начин, по който и телефонът на Женя с песента “Летят жерави”. Огледах се наоколо, но Женя не съзрях. Затананиках си песента и през цялото време докато трая моето пътуване, тя беше с мен и със спомените...Спомнях си за какво ли не: за моята първа Русия, по-точно за “моя Съветски съюз” такъв, какъвто го бях видяла за първи път преди 23 години и, такъв, какъвто го усещах сега тук, в Англия на четири и кусур хиляди мили разстояние покрай тези трима руснаци и тяхната експедиция. Спомнях си за моето първо пътуване в Москва и после – в Ленинград, за Вадим и луксозната дача на леля му в Подмосковието, за Арлекино и Алла Пугачова, за песните на Висоцки, за Белоруската Гара и за фигурното пързаляне, за “Тëмная ночь” и “Седемнайсет мига от пролетта”, за площада с книги и картини в центъра на Москва, за Дима и протритата му от пране фанелка, за опашките пред “Бельозка”, за огромното сграда на университета “Ломоносов”, за манастирите окрай Москва, за Ленинград, за Адмиралтейството и топовните гърмежи всеки ден по обяд, за кораба Аврора и мостовете над Нева, за Ермитажа и яденето на шчи в чакалнята, за овнешките шашлыки и за сладоледа, за общежитието...За какво ли още не мислех докато влакът фучеше през полето....От “моята” Русия не беше останала и следа. Желязната завеса уж бе паднала, но Студената война не бе още свършила. Без шум. Незабележимо почти. Надпреварата “между тях и нас” продължава.
Като се прибрах вкъщи, разрових старите архиви и изнамерих песента. Вниквам в музиката. Следя съдържанието. Ако някой ме чуе да слушам руски военни песни посред бял ден, в разгара на лятото, когато останалите хора са по курорти и търговски центрове, ще ме помисли за луда. Летят жерави. А с тях – и писмото. Един ден и то ще дойде. Сигурна съм в това.
Англия
Март-Юни 2008
Източник
http://www.public-republic.com/magazine/2008/06/1625.php
