Август 2012
...
Прибрах се вчера през девет дерета в десето, сменях полети и общо пътуването ми продължи колкото едно отиване до Америка. На летището в София понечих да ти изпратя съобщение , но по незнайни причини то не замина /въпреки, че имах достатъчно кредит в телефона си/. Та текстът звучеше горе-долу така „Ще ти пиша като се прибера.Скоро ще почнат да прибират стадото в кошарата, демек – в самолета. Пълно е с руснаци, цигани и виетнамци. Има и книжарница. В нея продават Плейбой. Тоалетните са чисти, може би защото никой не ходи в тях, но иначе бравите са счупени и водата по незнайни причини е спряна. Има и две чистачки, които най-вече чисят в безмитния магазин при парфюмите.Касиерката не дава касови бележки и изчислява курсовете на валутите по някакъв неин стандарт. Няма начин да не се оправим в близките 20 години.Ани“ . Като се замисля, всъщност - какво повече има да се оправяме? Нали за това мечтаехме. Едно време само от Кореком можеше да се купи шоколад Тоблерон, а сега го има навсякъде – даже по трамвайните спирки и не е чак толкова скъп. Продават се всякакви филми и всякаква музика, няма цензура и нищо вече не е забранено. Нали към това се стремяхме...Какво още ни остава да бъдем щастливи?
...Съобщението събираше само 300 знака и нямаше как да ти разкажа в него, че като влязох в книжарницата, първото нещо, беше да попитам една от двете книжарки:
- Извинете, имате ли последната книга на Деян Енев?
Книжарката беше заета да обсъжда с колежката си – книжарка номер две как предишната вечер докато пазарувала в Мол-а на „Черни връх“ и се чудела дали нейният ще яде, или няма да яде чешка шунка, накрая решила и купила и от чешката и, от холандската.
Моят въпрос прекъсна разговора им
- Коя? За пръв път чувам за нея...
Отвърнах й, че не става дума за „нея“, а за него – за писателя Деян Енев.
Тя се връцна нервно и погледна многозначително към колежката си.
Помислих, че една от двете поне ще надникне в компютъра. Оказа се, че съм проявила голяма наивност.
- Нямаме го, госпожо, потърсете на Славейков, - каза втората.
В това време в книжарницата нахлу една тумба руско-говорящи и някакъв виетнамец. Мъжете и децата, които водеха с тях, се отправиха към рафта със списанията „Плейбой“ и „Пентхауз“, а жените останаха да разглеждат картичките.
Преди да си тръгна, за всеки случай реших да попитам дали пък не е преиздаван наскоро Чингиз Айтматов .
Книжарка номер едно отново погледна ядно и ме клъвна в упор:
- Заглавие да ми кажете?
Казах й какво търся. Тя обаче не беше чувала нито за „Джамиля“, нито за „Тполчице моя, с червена забрадка“. Сигурно не беше чувала и за самия Чингиз Айтматов. И тъкмо да понечи да продължи за холандската и чешката шунка, колежката й се провикна иззад касата:
- ...Но иначе имаме „Беда в червена рокля“ и ви я препоръчвам. Нали търсите нещо развлекателно?...
В самолета ми се падна да седна до някакъв холандец.Той и неговите трима колеги пътуваха за Дюселдорф, но през Мюнхен им излизало по-евтино. От дума на дума стана ясно, че имали бизнес в Пловдив и трябвало да срещнат някакъв клиент там. Сигурно ставаше дума за лалета. А може – и за марихуана. Попита ме какво правя в Англия. Какво ли наистина? Отвърнах му на две-на три как са се развили събитията при мен през последните дедет години. Той слушаше, слушаше и мълчеше, а накрая отсече:
- Да, и при нас има много българи. Има и румънци и поляци. Чудя им се защо предпочитат Холандия пред родните си места? Само като сравня какво беше положението в Източния блок преди десет години и сега...Вече имате всичко – супермаркети, автомобили, мобилни телефони. Толкова много неща се промениха. Недоумявам наистина...
В това време мина стюардесата и предложи закуска. Закуската се състоеше от две парчета черен украиински хляб с резанче сирене между тях и задушени моркови. Холандецът се намръщи, че хлябът бил стар
- Тогава се оплачете – предложих аз.
Той се разсмя и не само, че не се оплака, ами погълна сандвича като гъсок и попита за десерт. Такъв нямаше, но ни предложиха доматен сок и минерална вода.
На летището в Мюнхен го зърнах в една от кабините за пушачи. Макар, че цената за 15 минути ми се стори бая солена, това островче „на спасението“ беше претъпкано с настървени от абстиненция пътници, идващи от всички краища на света и той нямаше как и на кого да се оплаче. Вече бяхме в Западна Европа.
До полета за Лондон оставаше цял час и аз се разположих на пейката, сякаш щях да векувам на нея. Точно срещу мен една пъргава сомалийка продаваше стъклени бижута и баварски сувенири в едно лъскаво магазинче. Беше усмихната и съпричастна към останалите цветнокожи пътници, които се отбиваха при нея. В съседство се редуваха гишетата за полети до Киев, Щатите, ЮАР, Пекин и Делхи. От другата страна бяха тези до Тимишоара, Мадрид и Лондон. Имаше и ресторантче, в което келнерката беше от Румъния. Дочух я да си говори с една нашенка...на руски. По едно време коридорът се изпълни с весела врява и една тумба русоляви деца, поне 30 на брой се отправи към ресторантчето. В началото помислих, че са германчета, но после дочух руска реч и да се споменава името на Дракула. Сигурно ще да бяха руски еврейчета на път за Румъния.
До мен на пейката седна някаква китайка, която мигом захвана безконечен телефонен разговор на нейния странен език. По-късно забелязах, че до нея беше седнал някакъв човек с качулка. Виждах само профила и как шепнеше нещо. Профилът беше изящен и на фона на оловно-сивото мюнхенско небе, беше ясно, че човекът произнасяше молитви. Покланяше се, след това докосваше устни до дланите си, сякаш ги целуваше...Като приключи ритуала, отметна качулката и оттам се разстла една чудно красива дълга коса. Оказа се, че е жена. По-късно в самолета за Лондон седна на седалката пред мен, раозтвори книга и през цялто време чете. Когато настъпи време за вечеря, стюардът се обърна към нея със „сеньора“ и й поднесе вегетарианско ястие.
Германците са безцеремонни и много-много не си поплюват в кухнята. Този път яденето беше шунка с пъпеш и шоколадов мус. Пакистанецът, който беше седнал до мен, отстрани с особено внимание месото, но изяде с огромно настървение сладоледа. Приятелката му обаче дори не си даде труда да отвори кутията. Седяха и сушаха айподите си на път към втората си родина – Англия. Когато по-късно ги видях за последно на летището, вървяха по различни коридори и по нищо не си личеше, че се познаваха, нито, че бяха пътували заедно....И така до следващия път, до следващия таен „уикенд“ някъде по тайните кътчета на Европа.
