Писма от Обединеното Кралство, Анна Койчева

Палата No 6 / Ward No 6

2011-12-31T13:29:00.000-08:00

Предколедно писмо

....По Чехов /Палата номер 6/

...В отделението всеки следобед трудовите работнички и психоложката имат занятие с пациентите. Пациентите – здрави, прави млади мъже, поомаломащени от лекарствата, са всите прибрани или за убийство, или за непредумишлено убийство, или за “полово посегателство”, или за туй-онуй. Но когато си с тях по цял ден, улисан в работа, наблюдения, анамнези, епикризи и прочие, забравяш за това и, даже ти стават милички на раздяла /някои от тях ги връщат обратно в затворите им, други – отиват по разни отделения/.
Оня ден трудовата работничка Джо Червената Глава /така й е името – Джо Редхед!/ и психоложката Сю*, разпънаха на масата едни ми ти големи листове хартия, раздадоха моливи и флумастери на тоя и оня и обявиха учебното занятие за открито.
Темата – “Защо хората престъпват закона?” Пръв се произнесе психопатът Иън и поръча на Червената Глава да поясни въпроса. Прекъсна го сексуалният натрапник Джейсън, който каза, че законите в неговата държава не били като законите в тая държава. Джо Червената Глава си записваше кротко и послушно всеки отговор, а психоложката Сю дращеше нещо в нейния тефтер. Андрю каза, че му е скучно и отиде да иска от сестрите да му отворят вратата, та да ходи да пуши. Тогава по масата удари с юмрюк Мохамед – един пакистанец, осъден за намушкване с нож и палеж.
“Ами как защо нарушават закона хората? Много просто – ако нямат к’во да ядат, к’во друго им остава.... Я ми кажи ти кво щеше да направиш, ако нямаш какво да ядеш,нито пари, нито и ядене, а? к’во? ”
В този момент дремещият в кюшето Ахмед се ококори, понеже Мохамед беше ударил по масата. Той се довлече, седна на стола и се уригна. Ахмед не разбира тукашния език сто процента, понеже е дошъл навремето от Сомалия и като са му сложили диагнозата шизофрения, така си и останал – недоучен. Той бръкна в джоба на якето си, сложи слънчевите очила и се провикна “I am starving, where is my lunch” /умирам от глад, дайде ми за ядене/ Джо Червената Глава му заобяснява, че понеже Ахмед е проспал обяда, сега нищо друго не може да се направи, освен да му дадат ябълка или банан.
Fuck off, I want my lunch /Майната ти, искам си яденето/ - каза той и също удари по масата. От това пешкирът от главата на Мохамед падна върху листовете изписана хартия и поразмаца някои от отговорите. Наближаваше 4 часа следобед.
- Е, приключихме за днес, - каза Джо Червената Глава и нави хартията на руло. Утре ще разговаряме за нещата, които ни правят хора – и запраши по коридора

*Имената на лицата в разказа са измислени

КОТЕТО СИ Е В КЪЩИ / ПИСМО ОТ ИНИЧКА

2011-07-03T10:20:00.000-07:00

Sent: Thursday, June 23, 2011 12:12 PM
Subject: KOTETO СИ Е В КЪЩИ

Здравей,мило Майче!

Моята славна Глория и Ралф Айриш намериха котето на Мишо. Качиха го на дебело дърво зад 29ти блок и то не съумя да се задържи. Падна в ръцете ми, едва ли не. Кучетата страшно се зарадваха ,че си го вземаме,аз също. После го заведох у дома и о,ужас ! - Мишо категорично го отказа. Не било нейното,имало глас и различно лице...все доводи,срещу които няма лек. Но само на пръв поглед. В следващия момент направихме сравнителен анализ със снимковия материал от Цветница и, като изключим "появата на глас ",всичко съвпадна. С компютъра в ръцете на баща ми и котка в моите, се върнахме обратно при Мишо. Този път и тя си го позна с помощта на доказателствения материал.
Сега котето и поиздрано,мръсно и от продължителното гладуване-измършавяло. Но мисля,че не е срещало истински врагове.Като дух е посмачкано и склонно да се предаде при първа атака, но иначе е със запазен апетит и пъргавост.
Щастлива съм ,че го върнахме у дома,успокой се и ти, и мерси за пожеланията!

ЦЕЛУВКИ! ИНА

До Солун и Обратно 1941 - Пътни бележки из Беломорието,Петър Маринов

2011-06-13T15:42:00.001-07:00

Публикацията е поместена на страницата на Петър Маринов в Литернет

Господ е Англичанин

2011-03-20T13:04:00.000-07:00

ГОСПОД Е АНГЛИЧАНИН

Както правилно отбелязва моят стар приятел Тони Дейвис /един устат адвокат от Лестър/:
"Недостатъкът на тоя остров, е, че е претъпкан с народ, храната е ужасна, времето е пикливо, хората са консервативни, обаче да знаеш - Господ е англичанин!/
Днес бях в адвокатската кантора на един друг адвокат - в едно далечно градче на изток. Поводът? Негов клиент беше трийсет и пет годишен източноевропеец от нашата черга. Няма да навлизам в подробности, известно е, че тук живеят представители на всякакви етнически групи, изповядващи различни религии и говорещи всевъзможни езици. Та думата ми беше за наше момче Ромчо. Преди няколко месеца го арестували, разпитали и накрая го обвинили, че е извършил "неприлично докосване", демек - опипал жена.

Днес Роман трябваше да разкаже какво точно е сторил.
От дума на дума стана ясно, че той, жената и трите му деца работят и в същото време живеят в хотела “бед енд брекфъст”, разположен на централната улица. За по стотина лири на седмица той и неколцина други негови сънародници се грижат за поддръжката, прането, чистенето и черната работа. В хотела живеят бездомни, безработни и депресирани англичани и англичанки, които чакат ред в списъка за социално жилище. На втория етаж в червения салон живее госпожица Мелани Грифит, около 40-годишна бяла англичанка, която преди време се скарала с родителите си, те я поизпъдили и, за да не кривне по нанадолнището, властите я приютили в хотела. Кой плаща? Лъжете се ако мислите, че това е някой друг, освен вие и моя милост. Ние плащаме за такива като тях, нашите данъци отиват в "кралската хазна", а от там се разпределят из кметствата на този злощастен остров. Злощастен, но със закони. Отклониш ли се от пътя - и бух в пандиза.
И така една красива ноемврийска сутрин на миналата година, около осем сутринта Ромчо, Сиско и Аско тъкмо си пиели сутрешния чай в канцеларията на хотела и се преобличали за работа, когато на вратата се почукало....

Чай? Чай? – повтори няколко пъти адвокатът след като чу тази звучна славянска дума
- Да,чай пиехме - потвърди Ромчо, обяснявайки какво точно са правили онази ноемврийска сутрин през миналата година, когато госпожицата от червения салон похлопала на вратата
- Каква дума...! - дивеше се адвокатът - Какъв език...! И на индийски чай е чай....Предполагам вашият език ползва "романската" азбука...?
Ромчо млъкна и наведе глава, защото не знаеше какво да отвърне.
... И така, това била госпожицата от червения салон питала дали има свободна прахосмукачка да си изсмуче стаята. Прахосмукачка имало, но се намирала заключена в киносалона, та началникът Сиско изкомандвал нашето момче Роман да придружи госпожицата и да й даде смукалото. Дотук добре. Оттук насетне версиите на госпожицата и на нашето момче се разминават в 50 %. В предварителните полицечйски стенописи Мелани твърди, че като минавали по коридора Роман я сграбчил за цицата, после за задника и й казал “Хау ар ю бейби”.
Роман отрича да я е сграбчвал по цицата и по задника, но признава, че наистина й е рекъл Хау ар ю бейби като между временно сложил ръка през рамото й .
Мелани Грифит не извикала, нито изкряскала, наместо това след два дни отишла в полицията и направила донесение. В своето свидетелско показение Мелани казва, че това не е първият път, когато Ромчо й посяга неприлично. Имало още такива случаи. Например два месеца преди случката в киносалона, един ден около четири следобед тя решила да слезе да провери дали има писма. Обикновено хората си проверяват пощата преди обед, но тя спала цял ден, та чак по-късно решила да се поразтъпче. Като слязла долу в офиса и се навела да гледа какви писма има получени, забелязала, че Роман също бил там, облакътил се на едната ръка и почнал да я гледа, а с другата ръка се протегнал и я грабнал за задника. Не почни за коя точно половина на задника, но когато това станало, тя се обърнала и му казала “ти си женен човек” .
Ромчо отрича да е имало подобен инцидент и твърди, че два месецеа по-рано той и останалите работници боядисвали помещенията на горния етаж и въобще не се свъртал долу, камо ли да седи облакътен с едната ръка, а с другата да сграбчва нечий задник.
Той се черви, поти и сумти, цъка с език и се тяхка – ама как така тая никкавица му докара такава беля. Та той си има жена, ехе, жена за милиони, освен това има и три деца, две момчета и едно момиче, срам, срам и резил! Да пипа друга жена няма да му дойде на ум въобще.!
Понеже обвинението в неприлично докосване по тукашниште закони се счита като ужасно сериозно и може да доведе до лишаване от свобода и тъмничен режим , адвокатът посъветва Роман да склони да пренесат делото му в съда втора инстанция, така наречеиня кралски съд, където съдиите ходят с пелерини и перуки, а решението се взима от 12 съдебни заседатели. Следващата седмица всички те ще се съберат около кръглата маса, ще четат и ще се съвещават. Дванайсет съдебни заседатели с перуки и мантии ще обсъждат неприличното докосване на Мелъни, ще употребяват думи като пуси, фък, шаг , цици, задник, путки ...и ще отсъдят дали Роман е виновен или невинен.

Преди обаче адвокатът да разходи Роман надлъж и нашир из дебрите на английското законодателство, той го разпита както за свидетелите, които могат да се притекат на помощ, така и – за враговете, които могат да врекнат в негова вреда.
- Каква е тая Мелани, опиши ми я – рече адвокът. Ако има скала за женската
хубост с числа от едно до десет и единицата е равна на куче, а десятката е анжелина джоли , уеър дъ фък из диз Мелъни?

Ромчо мълча, мълча, па накрая отсече
- Ами тя въобще не прилича на жена, нито се поддържа нито се облича, ходи и вечно пуши, една такава ниска, суха, изгърбена с прошалена коса, цялата омазнена, не съм виждал мъж да ходи при нея...
- Аха, каза адвокатът – значи не е
получавала шаг от
векове . Не е правила секс, искам да кажа - поясни той и добави потривайки длани- О! Аз обичам секс

- ...И не се къпе – добави Ромчо

- О, значи и мирише – заклячи умно адвокътт и си записа нещо с моливче
-...Също миналата седмица се оплака, че имало мишки в стаята й...

- Миши, Миши? - започна пак като папагал да повтаря адвокатът чувайки и тая дума! Какъв забележителен език...И какво стана по-натам?

-Ами те дойдоха от съвета и провериха, но не намериха никакви мишки...
- Миши! Не намериха миши? ...Да не би тя да страда от делириум?

Ромчо прескочи тоя въпрос и продължи натам:

- На всичкото отгоре и друг път ги е правила тия неща...
- Неща...?
- Ами да, и друг път се е оплаквала на полицията, че и други мъже ...
- Мъже? Кой? Къде? Кога - заинтересува се живо адвокатът
- Как кой, ами Крис
- Крис? И какво точно й е сторил Крис
- Ами тя казва, че той й казал, че иска да я...
- Да?
Тук Роман се сконфузи и погледна встрани
- Да? Да какво ...- повтори въпроса си адвокътат
- Ами Крис казва, че тя го обвинила, че той искал да я лиже...
- О! – възкликна адвокатът и потърка ръце. Да й лиже путката? Ама това ще е доста миризлива путка Лийк хър пуси? Ай съпоуз ит из а радър смели пуси...Щом не се къпи
Накрая срещата в кантората приключи с ръкостискания и пожелания за гуд лък по време на делото. А когато дойде време и аз да каже нещо, поех дълбоко въздух и попитах адвоката дали не е гледал сериала “Dad’s army” *.

За мое облекчение той взе, че го прие като комплимент. Няма как да не се съгласиш, че Господ е англичанин.

Ани Койчева

1. Авторката поднася извинения за нецензурните думи
1. Личните имена са измислени

* Ако искате да разберете повече за тоя филм, моля изпишете същото заглавие в Гугъл.
/вж снимката/

ПС: Няколко години по-късно, през пролетта на 2011 случайно подочух, че гореописаният адвокат от онова далечно градче на изток е не кой да е, а небезиствестният господин N.S., защитник на серийния изнасилвач C.W.
от същото градче

Втори Бе Клас

2011-03-20T13:02:00.001-07:00

Денят на Освобождението

Преди 42 лета на тази дата бяхме ученички във второ отделение със сестра ми. Още след като мина зимната ваканция другарката Василева и другарката Сандулова барабар с директорката /забравила съм й името, но помня, че беше наперена и многоуважавана особа/ започнаха трескава подготовка за предстоящия празник. А на него, както се знаеше, всички ние - второлачета трябваше да станем чавдарчета, сиреч - батковците и каките пионери от горните класове трябваше да дойдат в клас и да ни вържат сините връзки . Иван Белчев и Костадинка от третата редица упорито рецитираха песента на Индже Войвода, а Славян у чеше разказа за Шибил, който трябваше да бъде преразказан в деня на празника. Майката и таткото на Маринела трябваше да донесат две тави кюфтета , а таткото на Кристиян, който беше фотограф, обеща да направи колективна снимка на нашия втори - бе клас, както и на класа на другарката Василева - втори - ге. В нейния клас имаше много непослушни деца, а също и момичета, които ходеха с пуснати коси /вместо сплетени на плитки/, а една от тях, май й викаха Мариана , ходеше и с къса пола без чорапогащник. Беше зимата на 1968-ма, навън беше навалял два метра сняг, от нашия блок до 126 училище ни делеше една голяма ливада, където през ранна пролет набождаха детелинки и пасяха две три овчици, а като се обагнеха, ставаха цяло стадо. Овчаринът Станимир караше мляко из блоковете с една каручка. Сутрин точно в шест часа минаваше по нашата улица и дрънчеше с един звънец, досущ като този , с който училищната разсилна лелка Райна ни привикваше от голямото междучасие обратно в клас. Каручката на Станимир спираше пред всеки вход, изчаквайки пъргави съпруги по ролки и пеньор да долазят по асансьора и да си приберат млякото, за което грижливо се бяха абонирали предишната седмица. Някои от тях , които бяха по-предприемчиви пускаха кошнички с въженца от горните етажи и Станимир трябваше да се погрижи бутилката да отлети безпрепятствено по предназначение. Днес на мястото на ливадата има построени блокове с алуминиева дограма, в някои от тях има магазини за моблини телефони, в други - аптеки и нотариални кантори, а в трети - банки. 126-то училище си е все на мястото, макар сега да му викат по друг начин, а бившите ученички и ученици, сме както може да се очаква вече наедрели и натежали от възрастта чичковци и лели, а учителите - навярно покойници.
Няколко десетилетия по-късно, на същата дата вятърът ме е довял на определена географска ширини, където за чавдарчета и пионери дори не са и чували...

В онази зима на 68-ма, на уречения ден и час освен дузината пионерчета от 4-ти клас, влезе и един непознат в шуба. Не си спомням сега на колко години ще да е бил той, но този мъж в кожена униформа ни изгледа всички под ред, дълго мълча и чак, когато учителките му дадоха думата, почна да говори.Изглежда си беше научил речта наизуст, защото не спря, докато звънецът не удари. Не знам за какво говореше, но и до днес помня три думи, които тогава чух за първи път - империализъм, диверсанти и агресори. По това време беше много нашумяла случката с Раймонда Диес - някаква французойка или африканка, или може би американка, която беше легнала под някакъв влак в символ на протеста си срещу някакви бомби. А в читанката ни от часа по български имаше разказ за неравенството в Турция и за едно момченце, което всяка сутрин трябвало да ходи да продава айран в кръчмата на баща си, вместо да посещава училище. Имаше и едно друго разказче в нашите читанки, в което се разказваше за Белгия и което ми се е запечатило в съзнанието. То няма как да не ми убягва и до днес, имайки предвид факта, че самата ми сетра-близначка живее от двайсетина годин в тая страна...Та в него се разказваше за капитализма и за богатите, за разкоша и лукса в Белгия , в който те тънат и за това, че дори улиците си мият със сапун.
Оня с кожената шуба все въртеше сучеше и все за граничарите и овчарските кучета разправяше, за това как българските граничари хващали всекиго, който дръзнел да мине границата и подобни истории. Вече наближаваше време, когато трябваше да започне тържеството и родитерите един по един бяха почнали да се показват на вратата. Едни от тях надничаха любопитно , други направо влизаха и се настаняваха по задните редици. Башата и майката на Сергей бяха инспектори от Министерството на просветата и за тях другарката Василева и другарката Сандулова бяха запазили два стола до прозореца.Майката на Моника беше лекарка в инфекциозна болница и предишната седмица беше дошла да ни изнесе беседа за мухите и инфекциите, които те предават. Нашата майка също е лекар, но трябваше да дежури в болницата и нито имаше време да беседва, нито по тържества да ходи. Родителите на Веселка и Любчо- другата двойка близнаци в класа, също не можеха да дойдат, защото майка им тъкмо се беше разболяла, а таткото –заминал в командировка. Малката Юлия, която стоеше до Голямата Юлия и винаги беше спретната и идваше сресана на конска опашка с бяла панделка, него ден дойде с орязана коса и всички много й се подигравахме. Оказа се, че това е заради четворката по математика , та затуй татко й я беше остригал саморъчно Голямата Юлия, която се отличаваше от малката Юлия не само по това, че беше по-висока и възгрозновата, но също и, че нямаше баща, дойде както винаги със сенки под очите. Майка й работеше в уличната чистота, на камион, обута в панталони и надянала ръкавици ...Много години по-късно , всеки път, препрочитайки Лорънс Ферлингети и неговата поема "за чистачите от камиона и ония в мерцедеса"...си спомням за тази Юлия. Какво ли прави тя сега? А останалите? Спомням си за нашия клас и за Деня на Освобождението. Това, че голямата Юлия нямаше баща, не беше съвсем вярно. Имаше баща...но той беше в затвора. Говореше се, че попаднал там заради някаква жена, която умряла, прегазена по време на злополука. Така или иначе майката свързваше двата края и изхранваше Юлия и по-големия й брат.

Пред черната дъска на класната ни стая имаше дървен подиум , кофа с парцал от едната страна, а от другата – учителската катедра. Учениците трябваше да се подредим пред дъската и да застанем стройно за снимка. Точно, когато бащата на Кристиян почна да дава разпореждания си кой къде да застане и вратата се отвори. В класа влезе дядото на Бойко. Бойко Лев Страхилов беше пристигнал в нашия клас през втория срок. Бащата - посланник в Чехословакия, беше решил да изпрати чедото да се учи на четмо и писмо в България, вместо да търка лакти в училището на посолството ни в Прага. А истината бе, че Бойко бе разглезено и буйно дете и никъде не го искаха. Още в първата седмица се сприятели със Сергей – другия труден ученик в класа. За разлика от Сергей, Бойко беше синеоко, русо и много красиво момче, а на всичкото отгоре говореше с чуждоземен акцент. Дядото на Бойко беше също наперен, синеок, белолик старец с гъста, още сива коса. Като влезе, всички очи се впериха към него, но вместо да седне на мястото, отредено му до родителите на Сергей, той взе, че седна на чина до внука си. Това доста затрудни таткото и майката на Маринела, които трябваше да се промушват с тавата с кюфтета между редиците , та да стигнат до другаря Лев Страхилов. Другарките Василева и Сандулова много се притесниха, защото не искаха да остава непочерпен гост. След малко батковците и каките от четвърти клас внесоха знамето и ние всички почнахме да пеем “Откога се е мила моя майно ле, зора зазорила...”
Точно, когато песента свърши, от задните редици се чу издайничеси звук – освобождаване на газове. Както се очаква всички проточихме вратове да видим кой беше злосторникът и о, чудо, това се оказа не друг, а дядото на Бойко. Той тъкмо дояждаше кюфтето и се протегна за още едно, когато се чу повторен изстрел.

- И така ученици, кой от вас ще издекламира “Опълченците на Шипка” ? – наруши тягостното напрежение учителката.

Радостина вдигна ръка и без много да чака, почна да рецитира стихотворението на Дядо Вазова.
След това по радиоточката прозвуча националният химн и ние всички станахме прави....

Тази история ми се е запечатила в паметта от онази далечна зима. Едва ли щях да си я припомня днес , ако случайно не бях попаднала на една статия тия дни, в която се разказваше как посланникът ни г-н Л.С., който представя България в държавата С. взел, че пропаднал в един асансьор. Трябвало да викат пожарна, та да се реже металната врата. А на него и на 11-те му спътници им нямало нищо, само лека уплаха...В скоби беше написано, че всички те ужасно много бързали за някакъв банкет с кюфтета и не обърнали внимание на табелата, на която пишело, че асансьорът е предназначен за 6 души, а не за 11 души.

Ани Койчева
ПС Имената на лицата са измислени

HENRY ROOT

2010-08-21T14:52:00.000-07:00

"LETTERS FROM THE ARCHIVE"

HENRY ROOT

..........................

Mr Richard Ryder
10 Downing Street
London S.W.1

30th August 1979

Dear Ryder,

The Prime Minister’s courageous Ulster initiative last week was an inspiration to ordinary folk throughout the land! Please tell her this from me.

Never has she seemed less like a woman and more like a Tory! The shots of her on TV and her cry of “Let me speak to my people!”as she broke away from her security guards and reached out both hands to the cheering common folk made one proud to be English for the first time since we dumped the Hun at Wembley in ’66.

Is it possible to obtain a photograph of her in battledress and combat helmet snapped at the precise moment, as shown on TV, when the wind from her personal helicopter blew up her skirt to reveal World War2 Women’s Airforce knickers worn below the knee. How her enemies must have trembled!

I enclose a pound to cover the expense.

Incidentally, I have recently been in contact with old Major Wyldbore-Smith at Conservative HQ about the possibility of an honour for myself in the Prime Minister’s new year list. I pointed out that I was prepared to make a substantial contribution to party funds, but he has indicated that titles can’t be purchased from the Tories!

Could you tell the old duffer to smarten up? You’ll appreciate how I’d hate to join the Liberals!

Yours sincerely,

Henry Root

Let’s have further initiatives here and there!

.........................................

10 DOWNING STREET

7th September 1979

Dear Mr Root,

I am writing to thank you very much indeed for your letter of 30th August.

In answer to your request for a photograph of the Prime Minister, taken while she was in Ulster, I am afraid that we do not have the photograph and I would suggest that you write direct to the newspaper concerned. I am returning the pound which you enclosed.

With best wishes,

Richard Ryder
Political Office

"АНЕТО" от АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ

2010-08-21T13:23:00.000-07:00

Ането

Ти знаеш ли малката бяла къщурка на речния бряг? Тя е положена на четири големи камъка. Има само едно прозорче и то гледа към равната шир на тихата река. Като запалена лула дими високият комин на къщичката. Една снежнобяла завеска потуля светлата къщна стаичка. Когато прозорчето е отворено и вятърът играе със завеската, параходите бягат надоле и пътниците думат:
— Бялата къщурка ни маха със своята кърпичка. Сбогом!
В къщичката има само една стая. В стаята — една маса и два стола. До прозореца е креватчето на Ането, а до камината — големият дървен креват на дяда Ивана. Цялата стая свети от чистота. Ако някой купувач мине и се провикне: „Смет купувам!“ — горкото Ане няма да получи нито една паричка. Ането е послушно момиче. То шъта: мете къщата и малкото дворче, мие паниците, подклажда огъня и шие копчета на дядовото Иваново палто. А когато през пролетта му закърпи самия лакът, дядо Иван каза:
— Чедо, ти кърпиш чудесно. Като беше ново палтото ми, изглеждаше по-грозно.
Горкият дядо Иван! Той се труди в градината. Цял ден копае, присажда и полива краставиците, чушките и зелките. Ходи със запретнати крачоли. Гази студената вода в лехите. Затуй вечерно време си грее краката на огъня, кашля тежко и пие горещ липов чай. Ането вари най-сладкия чай на земята. Когато шъта — то си препасва чиста бяла престилка. На престилката има едно кученце — шито със син конец. То си стои там послушно и мирно. Нито лае, нито яде, нито пие, само се кокори.
В понеделник Ането си изпра престилката и я простря да съхне на двора. Дядо Иван е обтегнал едно въже за дрехи — от близкото ябълково дърво до стряхата на къщата. На туй въже увисна престилката. В шумака на ябълковото дърво едно врабче си беше свило гнездо. В перушината се топлеха малките му рожби. Щом започна да съхне престилката — врабчето кацна върху въжето и почна с кученцето такъв разговор:
— Как си бе, кученце? — попита то.
— Добре съм, врабченце. Сега съм добре. Снощи Ането ми накапа главата с гореща бобена чорба. Опари ми главата. Цяла нощ съм скимтяло. А ти как си?
— Каня се да бягам.
— Защо?
— Защото котаракът на кръчмарина Радул катаден иде, разхожда се под ябълката и все към гнездото ми гледа. Щом пораснат на моите врабчета крилцата и на крилцата им перцата — ще отлетим вдън гората, където няма котараци. Не зная само има ли в гората комини — да се подслоним през зимата и да се затоплим, когато задуха виелицата и снегът засипе целия свят.
— И аз не зная — рече замислено кученцето. — Никога не съм било в гората. Щом Ането тръгне нататък — аз ще вървя напреде й. Тя без мене никъде не ходи. Кой ще я варди, ако не съм аз?

В туй време под престилката мина патето. Навирило опашка нагоре, то се клатеше, щапукаше с големите си жълти лопатки и мърмореше:
— Когато ми пораснат шиповете на краката, ще го бодна с най-острия шип.
— Кого? — попита врабчето отгоре.
— Радуловия котарак. Нощес влязъл през отворения прозорец, прескочил креватчето на Ането и се намърдал да спи до главата на дяда Ивана. Дядо Иван много обича да му преде котарак, когато спи. Докато котаракът се изтягаше в мекото легло, аз зъзнех под къщурката. Моето тегло трябва да бъде описано от някой велик писател. Има да подсмърчат очилатите баби, когато прочетат как страда юначното пате с двете лопати! Абе не сте ли виждали наблизо нещичко за хапване?
— Тая сутрин видях нещичко край гората! — рече врабчето.
— Какво беше? — дигна глава патето.
— Една мечка.
— Тъкмо ще ми стигне за закуска. Отивам да я клъвна! — зарадва се патето и потегли към гората. — Кажи на кака, че отивам на лов за мечки! — поръча то на кученцето.
— Ще обадя — отвърна кученцето от престилката и си размаха опашката. То обичаше много юнаците.
Патето мина през градината, прескочи вадичката, по която шуртеше мътна вода, провря се под оградата и излезе на поляната. Далеко се чернееше тъмната гора. По осилите на класовете блещукаха чудни капки. Слънцето се дигаше над равнината. Някъде се обаждаха скрити звънци. Патето тепаше с двете си лопати направо през храната. Изведнъж от невиделица изхвръкна голям изплашен пъдпъдък и зашумя с тежките си криле. Патето се стресна и от страх си навря главата под една захвърлена кора от печена тиква. Стоя там цял час, без да мръдне. По едно време покрай нивата мина малка каручка с две колелета, теглена от едно проскубано магаре, без опашка. В каручката дремеше дрипав циганин. Главата му се люшкаше като звънец. Зад гърба му стоеше, изправена на задните си крака, една бяла маймунка, хванала с предните си лапи кръжилото на коша. Тя въртеше очите си и гледаше какво има наоколо.
Щом съзря патето в нивата, маймунката нададе тревожен вик. Задрямалият циганин дръпна юздите на магарето.
— Стой! Тука има спирка.
Магарето спря. Циганинът си потърка очите, прозя се продължително, почеса се по врата, озърна се и видя патето. Бърже измъкна от окърпената торба една мрежа, с която ловеше риба по реките и охранени юрдечки покрай селата. Скочи от каручката.
— Ей такава рибка не съм ял — рече на себе си каруцаринът и се упъти към патето. Надипли мрежата, захапа ръба и се нагласи да я метне.
Но патето не беше вчерашно. То разбра какво иска да стори с него циганинът, отвори си човката, взе да грачи, разпери криле и се вдигна, преди да го похлупи страшната мрежа. Полетя надоле към брега, мина над ябълката, над крушата, над дядовата Иванова глава и тупна в реката.
— Чакай най-напред да си пийна малко водица, защото ще ми се пукне сърцето! После ще ти разказвам кой ме гони — рече запъхтяното пате на една изплашена жаба и си потопи цялата глава в хладната вода. Навири краката си нагоре.
А в туй време циганинът разпрегна каручката си под ореха накрай селото и натири магарето в бодилите. Магарето навлезе, отъркаля се в трънливия буренак, както се търкалят децата върху мекия дюшек, и ревна:
— Все едно, че съм в рая!
Къдрьо, тъй се казваше циганинът, откачи торбичката, метна я през рамо, дръпна бялата маймунка и закрачи покрай плетищата към селското училище. Децата го посрещнаха с викове и радост. Като спря, циганинът тропна с крак и накара маймунката да се покатери върху една висока върлина. Сетне извади от торбата една дървена сабя, една малка липова гъдулка и едно сито без дъно. Подаде сабята:
— Хайде, Пенке! Почвай, Пенке! Покажи на господарите как се бият абисинците!
Маймунката размаха сабята и децата писнаха:
— Олеле, бягайте!
Подаде гъдулката и лъка.
— Сега пък, Пенке, ще покажеш на господарите как свири твоята гъдулка.
Маймунката раздвижи лъка. Тънките жички звъннаха като пчели. Децата се наловиха и започнаха да тропат.
— Хайде хопа! Тъй се тропа!
След като свърши песента, Къдрьо пое гъдулката и подаде на маймунката продъненото сито.
— Дръж ситото да покажеш на господарите как сее брашно стринка Минка.
Маймунката като млада невяста замята сръчно ситото. Врявата порасна. Едно момче подскокна и се опита да хване Пенка за опашката, но тя го видя навреме и го тупна с лапичката си по главата. Главният учител даде на циганина пет лева. Къдрьо прибра парите и поведе маймунката навън. Децата се втурнаха след него. В тоя миг удари училищната камбана. Малкият народ се обърна назад, сякаш беше духнат от вятъра, и хукна към учебните стаи. Къдрьо кривна към чешмата. Изяде хляба, напи се със студена вода и потърси с очи дебела сянка. Намести се до каручката, под стария орех. Легна по гръб, протегна си краката, покри си очите с шапката и захърка. Изтърва връвчицата, с която беше вързал маймунката. Като разбра, че е свободна, бялата пленница тихо измъкна от торбата сабята и се покатери на кривия градински плет. Скочи в градината върху една тиква и се озърна. Няма нищо за ядене. Само царевици и пъпчиви тикви. Надникна отсреща и видя тъкмо пред къщи едно дърво крушево с увиснали надоле, жълти като кехлибар кратунци. Под дървото грухтеше свиня, ядеше падналия плод и ровеше с муцуната си земята, за да провери дали някоя круша не се е скрила като попово прасе в пръстта.
— Добър ден, госпожо! — провикна се маймунката. — Твоя ли е тази круша?
— Всички круши в селото са мои — важно отвърна свинята.
— Ще ми позволиш ли да изям две-три круши? Много съм гладна.
— Може — отвърна свинята — само при едно условие: ще се покачиш горе на дървото и гнилите круши ще пущаш на мене.
Не щеш ли през отворената къщна врата изскочи кучето Караман, налапало един гумен цървул.
Маймунката му препречи пътя и вдигна дървената сабя.
— Стой, крадецо! Откъде задигна този цървул?
— Купих го — излъга кучето.
— Лъжеш! — тропна с крак бялата маймунка. — Скоро да го върнеш на мястото му!
— Не мога — отвърна Караман. — Такъв ми е кучешкият навик: каквото открадна — изядам го! Много обичам гумени цървули. Ям ги като баница.
— Чуй най-напред да ти разкажа защо съм дошла от Африка и защо съм станала прислужница на циганина Къдрьо, че тогава прави, каквото щеш.
— Думай — нетърпеливо изръмжа Караман, — думай, че бързам!
— Моята родина се намира далеко, отвъд морето. Казва се Африка. Там има вековни гори. Там расте хлебното дърво боабаб, което има такъв дебел дънер, че девет души не могат да го обхванат заедно, като си разтворят и двете ръце. Там пълзи страшната змия боа. Ако пожелае, тя може да отвори устата си и да налапа уважаемата госпожа, която грухти под крушата.
— Посмали, Манго! — поклати с недоверие глава кучето.
— Ти си едно неуко куче. Всичките деца в училище учат за боата и знаят, че казвам истината. Слушай сега моята история! Под един боабаб имаше островърха негърска тръстикова колиба. В колибата живееха двама негри. Мъж и жена. Те си имаха едно негърче на име Реджи. С къдрава коса, с големи очи, а кожата му черна като катран. Веднъж родителите на негърчето тръгнаха с чували за кокосови орехи. Аз седях скрита в клонете на боабаба. Когато заминаха — влязох в колибата през комина и заварих в люлката малкия Реджи — лежи си мирно в люлката и бели един банан. Грабнах сладкия плод от ръцете му и започнах да го ям. Реджи се разсърди и ми се закани:
— Когато порасна, ще те хвана и ще ти отрежа опашката!
Аз му ударих една плесница и той заплака. Излязох навън, защото не мога да търпя детски плач.
На другия ден пак издебнах Реджовите родители и се вмъкнах в колибата. Този път негърчето ядеше портокал. Отнех го от ръцете му и го излапах.
— Ще ти отрежа опашката! — викна сърдито негърчето. Лепнах му две плесници и си излязох. Когато влязох на третия ден в колибата, намерих я празна. Малкото негърче го нямаше. На земята видях една търкулната кратунка с дупка — колкото да си провра ръката. Бутнах я. Нещо затрака вътре. Мушнах си ръката и напипах лешници. Много обичам лешниците. Награбих, колкото мога, и си дръпнах ръката, ала тя се беше надула от лешниците и не можеше да излезе навън. Стисках лешниците и дърпах, стисках и дърпах, докато влезе бащата на Реджи и ме хвана. Върза ме с една връв за шията. Подаде на малкото негърче някаква ръждива ножица и то ми отряза опашката наполовина. Моят крадлив навик и моята лакомия ме погубиха. Негърът ме отнесе на най-близкото пристанище: продаде ме на един моряк. За мене черният получи една празна кутия от сардели. Корабът вдигна котва и тръгнахме на път. Пътувахме с параход два месеца. Аз се катерих по мачтите и гледах света. Минахме през Индийския океан, през Червеното море, през Суецкия канал, покрай Цариград. Една сутрин слънцето ни завари в българския град Несебър. Там моят стопанин-моряк ме продаде на Къдря за една кошница грозде. И ето ме сега ходя немила-недрага по селата да разсмивам бабичките и децата. Като си спомня за Африка — сърцето ми се топи от мъка. Най ми е мъчно за опашката. Но аз съм пак хубава маймунка! Нали?
Караман се замисли. Дойде му наум как през пролетта баба Танаска му отряза ушите с ножицата. Много болеше.
— Ами ако сега ми отреже и опашката — уплашено заквича той, — с какво ще пъдя мухите?
Бързо се обърна назад и отнесе в къщи гумения цървул.
Бялата маймунка се засмя, метна се чевръсто на крушата, захапа един червен кратунец и почна да пуща на свинята гнилите кратунци.
Превали пладне. Ането отвори прозореца. Разтреби стаята, нареди двете легла. Очисти боба и го сипа в гърнето. Намести го да ври под камината. По едно време на вратата похлопа баба Танаска.
— Ане — провикна се тя, — тука ли си, къщовничке?
— Тук съм, бабо Танаске, тука съм! Че заповядай де!
— Няма да влизам, защото бързам. Ще ти се моля, момиченце, да ми изнесеш върху една керемида два-три въглена — да си наклам огъня. Хайде, кротушке! Пустите наши въглени, дето ги бях нощес заровила — до един угаснали!
— Ей сега, бабичко — каза Ането и грабна от двора една счупена керемида. Влезе в къщи, наведе се под камината и нарина цяла паница въглени за баба Танаска. Като тръгна навън — един въглен се отрони и падна на дървения под. Ането бързаше много и не видя въглена.
Баба Танаска пое керемидата с набръчканата си ръка.
— Дай, чедо, че бързам. Да си ми жива, гълъбичке! Станала съм отзарана, кога пропяха втори петли, а още не съм сколасала! Потърсих огън — няма. Щом се съмне — рекох си, — ще ида да набера при воденицата малко киселец и ще сваря на дяда Танаса чорбица от киселец. Отидох аз при воденицата, напълних си полата и гледам Канджата, воденичарина — кърпи мрежата си. Чумката да го тръшне! Седнах при него да си похортуваме. Туй беше, онуй беше — додето се наприказваме — слънцето отишло към пладне. Скочих да си ходя. Минавам край градината на Тумбалачката. Тръгнала да дири едно загубено пиленце. Че започнахме и с нея да си хортуваме. Тя била пълна с новини. Додето си изкажем всичко — сянката ми се изгуби под краката. Спуснах се към къщи. Минавам край училището. Гледам: натрупал се един свят. Чакай — думам си — да видя какво ли пък правят тези хора. Отде се пръкна оня проклет циганин с маймунката! Два часа съм вървяла подире му. Ей го вече почна да мръква. Още не съм сложила киселица. Не ме задържай, душичке, много бързам!
И баба Танаска понесе въглените към къщи.
Ането се засмя. Двете му устни се разтвориха като листенца на цвете. Обърна се назад. През отворената врата излизаше гъст дим. Тревожно влезе малкото момиче, завтече се и що да види: падналият въглен запалил пода и дъските се подхванали. Изгоряла една дупка, колкото да си провре юмручето. Ането пребледня уплашено. Грабна една чаша, напълни я и плисна вода върху запаления под. Огънят угасна, ала дупката остана.
— Ами сега? Като се върне дядо, какво ще стане с мене? Мамичко, какво направих? Запалих хубавата дядова къщичка! Какво ще отговарям на дяда и как ще се оправдавам? Ами ако дигне ръка да ме набие? Не! По-добре да избягам от къщи!
И като си наложи сламената шапка с червената панделка, изплашеното момиче излезе на двора. Смъкна от въжето престилката си и я препаса. Бързо прескочи плета. Нагази в дълбоката храна. Удари право към гората. Класовете стигнаха до очите й. Само сламената шапка се виждаше и червената панделка се ветрееше над жълтата нива. Задъхано и зачервено, Ането стигна до гората. Страните му пламтяха. Пристъпи боязливо под дърветата. Посрещнаха го тъмни вечерни сенки. Влажният въздух разхлади челото му. Дълго вървя покрай дънерите, покрити със златист мъх. Прегази едно поточе, което чудно чуруликаше. Над бистрата бърза вода трепкаха сини пеперудки. Къпеха се малки птички. Прекоси една полянка, цялата посипана с дребни бели гъби, като дъждобрани на буболечки. Покачи се на една височинка и погледна наоколо. Нищо не се виждаше. Само зеленото море на гората се ширеше — додето стигат очите. Върхарите на дърветата се леко полюшваха, разклатени от вечерния вятър. Слънцето бързаше да си легне в зелената шума. Птиците летяха над гората с почернели криле и търсеха гнездата си. Далеко някъде към небето се виеше спокоен стълб дим, излязъл от недрата на гората. Ането се упъти към този дим и вървя, докато стана тъмно, ала не стигна огъня. Сбърка пътя. Появиха се две сълзи под малките черни стрехички. Уморено като птиче с прималнели крилца, девойчето тупна на земята и сложи главата си до напуканата кора на едно дърво. Тогава се обади кученцето от престилката.
— Како, сложи под главата си малко сух мъх — да ти е меко — и легни да спиш, а пък аз ще те пазя от мечките през нощта.
Ането не го чу, защото не разбираше езика на кучетата, шити с конец. Въздъхна и се замисли. Най-напред си спомни за дяда Ивана. Той се е прибрал вече в къщи, капнал от труд. Отваря вратата и вика:
— Ане, къде си, Аненце?
Няма кой да му полее, за да си измие ръцете.
Няма кой да му сипе топла чорбица от гърнето. Няма кой да му постеле леглото. Няма кой да му каже лека нощ. Милият дядо Иван! Ами тя как ще прекара нощта в тази страшна гора? Ако се появи мечката и започне да ръмжи — накъде ще бяга? В коя дупка ще се крие? Тревога изпълни мъничкото сърце на самотното девойче.
— Не трябваше да бягам от къщи. Ах, каква глупост сторих! Дядо Иван е много добър човек. Нямаше да дигне ръка и да ме удари. Той щеше да ми прости.
Нещо запращя в мрачината. Ането скочи, впи очи, ала не видя нищо. Още повече се изплаши. Озърна се безпомощно наоколо. Тогава една спасителна мисъл светна в главичката му. Подскочи нагоре, хвана се за един клон и завчас се покатери на дървото. Сгуши се между клоните. Притихна. Месечината се роди от мрака и тръгна към Ането. Нейната светлина донесе спокойствие и сън. Малката гостенка на гората опря главата си между два клона и заспа дълбоко.
А будното кученце, шито върху престилката, си рече:
— Срамота е такъв юнак като мене да се бои от някаква горска мечка. Мечка страх, мен — не страх!
И скочи на земята. До полунощ се разхожда като страж и пази заспалата си кака. Когато падна росата, то си накваси крачетата и зъбите му започнаха да тракат от хлад. Потърси някъде сушинка и се мушна под най-близкия храст. Там в една затоплена дупка спяха три зайчета. Кученцето се навря между тях. Затвори си очите и почна да мърка.
Ането спа до късно в клоните. Разбудиха го гласовете на птичките. Те бяха проглушили гората от песни и се къпеха в мокрия листак. Шумовете от деня порастоха. Девойчето видя, че престилката му е паднала доле, ала не разбра защо е паднала. Слезе внимателно, протегна ръцете си, оправи шапката си, прибра си престилката и тръгна да търси нещо за хапване. Най-напред стигна до едно малко изворче. Хубаво си наплиска лицето със студена вода, дигна престилката и се избърса.
Тъкмо в туй време нещо затрополи зад гърба й. Девойчето се обърна и видя, че наблизо минава път, а по него се търкаля двуколка с впрегнато магаре.
— Хей, чичо — извика Ането на коларина, който подканяше с една дълга тояга магарето да върви, — чакай! Моля ти се чичо, не ме оставяй!
— Какво искаш? — обърна се каруцаринът.
— Позволи ми да се покача на твоята кола!
— Къде искаш да идеш?
— В нашето село Брегаре. Там нали има една малка бяла къщурка, положена върху четири камъка. Тя е нашата къщурка. Като стигнем, ще спреш каручката да сляза. Аз съм внучката на дяда Ивана.
— Аз тъкмо в Брегаре отивам. Ще спра пред бялата къщурка, защо да не спра. Хайде, качвай се! Познавам аз твоя дядо Иван, как да не го познавам?
И като протегна черните си космати ръце, коларинът (той беше циганинът Къдрьо) пое Ането и го спусна в коша, където се беше наместила бялата маймунка от Африка и чупеше със зъби една шикалка.
Щом видя Ането, маймунката скочи, закрещя недоволна, захвана да се криви и да дращи кученцето върху престилката.
— Слушай — изръмжа кученцето, — да стоиш мирно и да не закачаш кака, защото ще ти изям ухото!
— Я пък туй какво е зъбато! — рече маймунката и като се дръпна назад, пак загриза шикалката. Магарето лениво теглеше двуколката. Стигнаха под сянката на една дива круша, от която бяха накапали меки узрели плодове. Магарето спря. Ането чевръсто скочи и събра една пола круши. Пак се покачи горе. Циганинът, без да се обърне, протегна ръка назад, сграбчи пет-шест круши и ги захапа. И като ги изяде, напечен от слънцето, клюмна къдравата си глава и задряма. Ането извади от джоба на престилката кърпичката си, избърса една круша и я подаде на маймунката. След това избърса друга круша — за себе си.
Цял ден магарето тегли каручката през гората. Надвечер циганинът се пробуди и поиска още круши.
— Близо ли е нашето село? — попита Ането.
— Какво село? — прозя се Къдрьо.
— Брегаре.
— Не съм чувал такова име. Ти да не сънуваш! Нали си мой момиче. Тъй ще знаеш отсега нататък: ти си момиче на Къдря, циганина. Как се казваш?
— Анка — проговори тихо момичето и сълзите му рукнаха.
— Няма да плачеш, защото ще те смъкна от моя файтон и ще те оставя в гората да те изядат мечките. И сълзи няма да рониш. Знаеш ли да пееш? Отсега нататък ти ще пееш, маймунката ще играе, а пък аз ще ловя риба. Тъй ще си изкарваме хляба. Ти при мене няма да умреш от глад, защото си мой момиче. Като писано яйце ще те гледам. Само запомни добре — никому няма да обаждаш, че си внучка на дяда Ивана. Ако кажеш, ще те хвърля в най-дълбокия кладенец!
Нощта ги завари на полето. Далеко трепнаха светлините на едно непознато село. Магарето се завтече надолу към селото. Избухна кучешки лай. Къдрьо спря каручката пред една кръчма, разпрегна магарето, влезе в кръчмата и си поръча ракия. Ането се захлупи на очите си и захълца. Маймунката се наведе, започна да милва новата си другарка и за да я утеши — час по час пъхаше в ръката й нахапаната шикалка.
Когато дядо Иван се върна от работа късно вечерта, огънят под камината беше загаснал, а гърнето — студено.
— Ах, Ане, Ане, къде си отишло посред нощ? — рече дядо Иван и почна да пипа по стената. Намери ключа. Запали електрическата крушка. Щом светна, старецът съзря черната дупка на изгорелите дъски и се хвана за главата. Наведе се през отворения прозорец и викна:
— Ане, по-скоро да си дойдеш!
Никой не му отвърна от мрака. Тревога изпълни старата му душа. „Затуй ми игра цял ден лявото око“ — помисли си той, наложи шапката си и пое в тъмнината да търси загубеното момиче. Най-напред похлопа на един опушен прозорец. Подаде се рошавата глава на баба Танаска. Дядо Иван зина да я попита не е ли виждала мъничкото Ане, но тя започна да меле като воденица. Къде била през деня, какво видяла и чула, какво сготвила за дяда Танаса и как той, непрокопсаникът, вдигнал паницата да излее недоврялата чорба на главата й. Чумата да го тръшне! Дядо Иван махна безнадеждно с ръка и тръгна. Кръстоса пустите улици на Брегаре. Спусна се към чешмата, откъдето Ането носеше вода със стоманата. Там не завари никого. Шумяха само двата големи чучура. Зави към воденицата. Погледна вътре. Ръждивото газениче едва мигаше — сложено върху един чувал. Камъните се въртяха, кречеталото пущаше зърна през улейчето и сякаш думаше:
— Тука беше! Тука беше!
Старецът въздъхна дълбоко и излезе на къра. Провикна се, колкото може:
— Ане, къде си, чедо!
Гласът му се понесе над притихналата равнина. Гората го пое и върна назад. Трепнаха заспалите птици в гнездата и разпериха криле над рожбите си.
Цяла нощ ходи горкият дядо Иван да търси внучката си, където му видят очите. Гласът му пресипна от викане, краката му претръпнаха, сърцето му съхнеше от мъка. Когато пропяха първи петли — над гората изгря месечината. Нощният скитник дигна нагоре очи и попита жълтото небесно око:
— Като стоиш толкова високо и гледаш далеко, не съзря ли някъде моята внучка Ането?
Месечината му зашепна тъй:
— Аз съм майка на сто хиляди звезди и цяла нощ гледам да не падне някоя в реката. Не съм виждала внучката ти. Аз си гледам моите деца, които трепкат на небето.
Но дядо Иван не долови нейния шепот. Над черните класове се понесе една мъничка светулка. Тя трепна като надежда пред очите на дяда Ивана.
— Мъничко, крилатичко — затрепера старешкият глас, — помогни ми да намеря моята внучка Ането! Тя се загуби в нощния мрак.
— Ей сега, дядо, ще я намеря и ще й посветя с фенерчето си, докато се върне при тебе — писна с малкото си гласче светулката и се упъти към гората.
— Благодаря ти, мъничка светлинке! — прошепнаха дядовите Иванови устни, но додето светлинката прехвърли нивите, един бухал размаха крилете си над нея и духна лампичката.
Пропяха втори петли. Обадиха се трети. Тръгнаха жътварите към нивите. Дядо Иван се прибра в пустата къщурка, седна на кревата и клюмна.
На другия ден обходи всичките околни села, пита и разпитва де когото срещне за Ането, ала никой не беше го видял. Сякаш потъна в земята хубавото момиче. Капнал от тъга и умора, дядо Иван влезе вечерта в Радуловата кръчма, сне си шапката и седна. Челото му беше напукано от дълбоки бръчки, а очите — мокри. Поръча си вино.
Радул донесе виното и рече:
— Какво ще правиш сега, дядо Иване, като ти го няма внучето!
— Знам ли аз? Ще тръгна по света да го търся. Само че нямам пукната пара в кесията си. Да беше ми дал малко пари назаем, Радуле!
— Ти пари от мене няма да получиш, ами я ми продай къщурката си. Тя занапред не ще ти трябва. Защо ти е вече тази дървена колиба, когато го няма внучето ти? Хем ще се отървеш от смешната си колиба, дето е кацнала като гарга на четири крака, хем ще получиш добри пари. С тях ще обходиш света, докато намериш Ането.
— Да ти я продам — съгласи се дядо Иван. Той беше готов да му извадят окото, стига да намери внучката си.
— По-напред искам да я разгледам хубаво отвътре — здрава ли е — рече Радул. — Хайде да идем двамата да я разгледаме!
Дигнаха се Радул кръчмаринът и дядо Иван. Тръгнаха към високия бряг, където се белееше къщурката. Най-напред Радул опита вратата заключва ли се добре, сетне отвори прозореца и много се зарадва, като видя, че той е много тесен и човек не може да се провре през него. След туй се наведе, коленичи и навря главата си под кревата. Там намери вехтите обувки на Ането и една пукната шарена стомничка.
— Всичко е добре — каза Радул, — само едно не ми харесва.
— Кое? — неспокойно попита дядо Иван.
— Тая дупка насред пода. Ще намалим, дядо Иване, от цената. Защо ми е на мене пробита къща?
Заспалото пате под къщата в едно гнездо се стресна, скочи и се ослуша.
— Както кажеш, Радуле, както ти решиш, брате, тъй ще бъде — покорно се съгласи дядо Иван. — Само искам едно нещо да те попитам.
— Казвай!
— Защо ти е моята сиромашка колиба? Какво ще я правиш? Ти си имаш къща като царски дворец.
— Трябва ми тя — отвърна Радул. — Всяка нощ в моята кръчма се напиват двама-трима души и не искат да си платят виното. Аз ще ги заключвам тука и ще ги държа заключени, додето им дойде умът в главите и си платят. Аз туй вино не го греба с кофа от реката! Разбра ли сега защо ти купувам къщата?
Като чу думите на кръчмарина, патето поклати многозначително глава:
— Аха, такава ли била работата!
А къщурката въздъхна:
— Майчице, отсега нататък аз ще бъда превърната на затвор за пияни хора! По-добре вчера да бях изгоряла! По-добре да бях се превърнала на прах и да ме разнесат ветровете над реката! Не ща пияни хора! Искам дяда Ивана и чистото Аненце! Аз съм ги пазила толкова години от снежни виелици, от ветрове и дъждове. Такава ли съдба заслужих, Боженце!
Дядо Иван и кръчмаринът излязоха. Те забравиха да затворят вратата. Не завъртяха електрическия ключ и не угасиха крушката. Патето си подаде главата през изгорялата дупка и захвана да се озърта.
— Какво ще правим сега? — попита къщурката. — Още утре Радул ще пристигне с един нож. Ще те заколи, щете свари в тенджерата си и ще те продаде на пияните си гости. Ох, какво ли не правят хората за пари!
— Остави ме да си помисля — отвърна патето и си дръпна назад главата.
Измъкна се изпод къщата, тръгна по двора, два часа време се разхожда и напряга патешкия си ум. Най-сетне взе едно решение и пак си подаде главата през дупката.
— Къщурке — извика то, — реших!
— Какво реши?
— Реших да бягаме.
— Лесно ти е на тебе да бягаш. Нали имаш две лопати, с тях можеш да преплуваш реката, ами аз, клетата, какво ще правя, като съм закована на едно място?
— Не се кахъри, и тебе ще взема.
— Как ще ме вземеш, смешно пате?
— Ей тъй — разсърди се патето и като размърда крилете си, напрегна се цяло, изпъшка и вдигна нагоре къщурката.
То беше страшно пате.
— Стой — изплаши се дървената дядова Иванова стряха, — не ме люшкай, защото ще ми падне коминът!
— Не бой се — отвори човка патето, — върху моите криле ти все едно, че си на пружина. Ей сегичка ще слезем доле на реката. Най-трудно е, додето нагазя водата. Сетне, като почна да греба с лопатите си, работата е лесна.
И патето помъкна къщурката. Електрическата жица се откъсна и лампата угасна, в мрачината останаха да се белеят само четирите камъка, върху които беше кацнало туй малко крайбрежно човешко гнездо.
Изведнъж от клоните на ябълката записка пробуденото врабче.
— Хей, къде отивате? А мене на кого оставяте? Вземете ме, моля ви се! Зимъс, когато задуха виелицата и клоните на ябълката запращят, къде ще намерим с моите дечица по-топъл комин, за да си сгреем помръзналите крачета?
— Тръгвай с нас — обади се отдоле патето, — вземи и врабчетата си, пренеси и малко перушинка! Ние ще почакаме.
Старото врабче пренесе набърже своите пилета върху покрива на къщурката и ги намести в капчука временно. Постла им перушинка под краката. Най-сетне и то само кацна запъхтяно и почна да командва патето:
— Карай сега надясно! Още надясно, защото напреде ни има едно дърво! Хайде сега върви направо по пътеката! Полека слизай, защото коминът се люлее и ще падне! Слизай, слизай!
— Стигнахме ли? — обади се отдоле патето.
— Не сме още, ала наближаваме. Не чуваш ли плясъка на вълните и вечерния разговор на жабите?
— Мамо, къде отиваме? — записукаха мъничките пилета от капчука.
— Отиваме, деца, към оня свят, където просото никне в гнездата и мушиците сами влизат в човките. Хайде сега, затворете си очите и спете! Лека нощ!
Къщурката полека се местеше към реката. По едно време патето затъна в мокрия крайбрежен пясък, пое дъх и навлезе във водата. Започна чевръсто да гребе с лопатките си. Малката дядова Иванова къщурка плувна спокойно към средата на голямата река.
В същото време дядо Иван излезе от Радуловата кръчма. Скри в джоба си книжните пари, които му бе начел Радул, и рече:
— Отиде хубавата къщица! Всичко загубих.
И като вдигна ръка, взе да си бърше сълзите.
Циганинът излезе от кръчмата пиян, след полунощ. Търкулна се в коша, промърмори нещо и захърка. Маймунката намести главата си в полата на Ането и заспа на топло. Ането задряма на разсъмване, когато небето стана румено.
Слънцето беше отишло високо. Къдрьо стана, протегна ръце, отърси сламките от косата си и се заклати към съседния кладенец. Устните му бяха изгорели от ракията. Извади една кофа вода, наклони я и разля половината върху краката си. След туй навря главата си в кофата и засмука жадно като бивол. В селото беше тихо и пусто. По дворовете щъкаха стари баби и невръстни деца. Свинчета, чиито опашки бяха завъртени като кравайчета, ровеха със зурли край плетищата, сякаш диреха имане. Къдрьо разбуди Ането, подаде й синджира на маймунката и рече:
— Дръж този маймун и ме чакай!
И като протегна ръка, черният човек откачи малката торбичка с мрежата, метна я през рамо и слезе на риболов покрай калната селска вада, в която се въдеха жаби, патета и юрдечки, само риба нямаше.
Ането дълго си плиска зачервените очи със студена вода. Огледа се в дъното на кладенеца и си прибра косата. Изпра си напрашената престилка. Кученцето много се зарадва, като разбра, че върху главата му този път няма да мине горещо желязо.
Подир половин час Къдрьо се върна с подута торба. Вътре наместо риба се мъдреше една тежка юрдечка.
— Качвай се! — извика циганинът на Ането и набърже впрегна магарето. Каручката мина покрай плетищата, под сенките на орехите, провали се в една долчина и запълзя нагоре като костенурка. Като излязоха от село, Къдрьо отби каручката от пътя, потули я в един храсталак и бърже накладе огън. От голямата мешинена торба извади железен триножник и тенджера. Напълни с вода тенджерата и я подкладе. Натъкми юрдечката и я натъпка в тенджерата да ври. Седна на тревата, изкара от пояса си една пръстена лулица и запуши.
— Сега ще изпееш на твой баща един хубав песен, а пък Пенка ще поиграе.
— Каква песен? — попита плахо Ането.
— За Стара планина има един песен „Блазе на Стара планина!“ — как да не я знаеш.
И Къдрьо запя песента, ала на Ането се стори, че ръмжи старо куче.
— Тази песен ми е позната — проговори девойчето, когато певецът спря.
— Откъде я знаеш?
— Лани у дома дойдоха мечкари. Доведоха една голяма мечка. И като заудряха дайретата, викнаха, та запяха тази песен. Мечката зарева и се изправи на задните си крака. Ах, че страшно беше!
— Хайде, кажи песента! — подкани я циганинът. Ането запя с треперлив глас:
Блазе на Стара планина и на хайдушката равнина — зиме и лете все пълна! Зиме е пълна с овчари, овчари, още дървари, лете е пълна с хайдути, хайдути — отбор юнаци…
— Хайде, Пенке, играй, Пенке! — дръпна синджира циганинът.
Бялата маймунка скочи и почна да се криви. Ането запляска с ръце. Магарето наостри уши.
Когато юрдечката увря, циганинът извади от голямата торба половин хляб, корав като камък, и дървените захлупци. Отвори захлупците, поръси със сол птицата, разкъса я като звяр и започна лакомо да лапа. От лакомия се изпоти. Яде, яде и хвърли едната кълка на магарето. Магарето я подуши й поклати глава:
— Не ща. Аз съм вегетарианец!
Като се нахрани до насита, Къдрьо отряза една тънка порязаничка и я подаде на Ането:
— Дръж!
След туй й поднесе едното крило и викна:
— Лапай!
Ането пое крилото, започна да яде, но първият залък заседна на гърлото й: тя знаеше, че юрдечката е крадена. Подир пладне каручката с плетения кош отново се търкулна по прашния път надолу към равнината. Ането стана право, хвана се за коша и погледна. Чуден край се разкри пред очите й. Всичко е покрито със златна черга. Нивите са вече превили клас. Посред нивите се вие като чер дъждовник някакъв мъничък влак, отива в далечината. От комина му излиза бял пушек на кълба. Някъде светна бял ръченик. Първите жетвари режат високата храна със сърпове. Птиче ли чурулика, или мъничко дете плаче в люлката под крушата? Каручката мина покрай тъмнозелени зеленчукови градини, сред които се въртяха огромните колела на долапите. На една полянка, под върбите, бяха насядали цяла дружина момичета. Те вадеха от кошниците червени като великденски яйца домати, нареждаха ги в щайги и пееха.
— Майчице, защо не ми е весело като на тези момичета! — въздъхна Ането.
Каручката затрополи по стар гърбав каменен мост и се наклони по тесните криви улици на един градец със снежнобели къщи и хубави градинки пред къщите. Огнени цветове трепереха в градините. Магарето спря на градския площад пред островърхата кула на часовника. Най-горе на върха звънеше метален ветропоказател. Наоколо се редяха ниски дюкяни: хлебопекарница, месарница, бозаджийница, млекарница и кафене. Къдрьо дълго си въртя очите насам-нататък като котарак. Търсеше нещо. Най-сетне съзря на завоя едно потънало в земята дюкянче с немито от сто години прозорче. Пред дюкянчето висяха хубави гумени цървули. Погледна босите си напукани крака и слезе. Смъкна Ането и маймунката. Изправи високата върлина, подаде сабята на маймунката и забумка дайрето.
— Хайде, Пенке, покажи на господарите как се бият абисинците!
Щом чуха дайрето и гласа на циганина, от дюкяните наизскачаха господарите и слугите. Заобиколиха веселата маймунка.
— Пей! — обърна се Къдрьо към Ането и подаде дайрето. — А като свършиш песента, покани господарите да пуснат нещичко в дайрето за бедните скитници, които ходят немили-недраги по света!
И се загуби.
Ането запя с кръшното си гласче песента на мечкарите. Тя пееше тъй хубаво, че нейните слушатели се прехласнаха. Бялата маймунка подскачаше като балеринка. Ненадейно тя се метна към близкия телеграфен стълб, изкачи се най-горе, зави опашката си около една бяла чашка и увисна надоле с главата. Пристигнаха орляк деца с викове. Гъмжилото порасна. Площадът почерня от народ. В туй време циганинът неусетно се намърда в схлупеното дюкянче и задигна чифт гумени цървули и вехтата колосана яка на — стопанина, който стоеше в първата редица на зрителите и пляскаше с ръце. Подир представлението Ането събра цяла шепа левове. Избухна общ смях. Тогава циганинът, засрамен, прибра парите в една кърпа и ги мушна в пазвата си. Поклони се на зрителите, прибра в коша Ането, маймунката, сабята, дайрето и върлината, качи се и той и сръга магарето да върви. Излязоха отново на къра. Изведнъж напреде им се възправиха две големи грамади: едната от печени тухли, а другата от червени керемиди. Зад тях се издигаше до самото небе тънък комин. Ането ахна, като го видя. Къдрьо се почеса по врата и си рече:
— Ако печелим всеки ден като днес, догодина ще си купя един фабрик, с по-висок комин от този. Аз съм виждал комини, които са толкова високи, че пробиват небето и минават отгоре. Когато димят, пушекът им не се вижда. Ако щеш вярвай!
— Ами кога ще ме заведеш в село при дяда? — попита боязливо Ането.
— Какъв дядо? Ти забрави ли, че си мой момиче?
И като се обърна назад, той погледна Ането със страшен поглед и скръцна продължително със зъби.
— Ако кажеш някому, че не си мой момиче, ще те сваря в тенджерата и ще те изям, както изядох юрдечката!
Кръвта замръзна в жилите на девойчето. То побледня, сви се в коша и затрепера като сух лист.
Но ето че откъм градчето се чу силен тропот. Двама души с къси гащи, полуголи, със стиснати юмруци, тичаха по пътя — право към каручката.
Къдрьо се ококори и викна:
— Идат!
И като скочи, побягна като заек към съседната нива, мушна се в царевицата и изчезна.
Двамата гонители след един миг настигнаха каручката, ала наместо да я претърсят, се отбиха настрани, махнаха към Ането с уморени ръце, поздравиха маймунката и завиха надолу в прахоляка. Те бяха двамина бегачи и се надбягваха за една ваза, направена от вехто желязо, позлатена с бронз. Оня, който за най-късо време измине пътя от Дунава до Бяло море — щял да получи вазата и на шията му като конски хамут щели да окачат един венец от изкуствени цветя и панделки.
Когато бегачите се загубиха, Къдрьо излезе с изподрани от къпините крака:
— Аз пък помислих, че мене гонят за цървулите и колосаната яка.
И като бодна магарето, той засвирука безгрижно. По едно време остенът падна от ръката му. Главата му клюмна, сънят го надви. Една магарешка муха забръмча над главата му и се навря в носа му. През сън той потърси нещо да се покрие, напипа праната престилка на Ането и я метна върху главата си. Тогава шитото с конец кученце стъпи на черната шия и захапа ухото му.
— Аз — изръмжа стръвно то — ще те науча тебе! Защо скърцаш със зъби и плашиш моята кака? Ще ти изям ушите и главата, и краката, и ръцете!
Много беше ядосано кученцето. От очите му изскачаха искри.
Надвечер каручката се спусна към малкия град Кози крак, където щеше да стане големият панаир. Пътят се точеше през гора от лозя, сини като море. До едно бистро крайпътно кладенче, от което чучуркаше тънка струя вода, се беше наместил някакъв небръснат човек с каскет и с котешки очи. Той държеше на коленете си дървена кутия, покрита със злато. Под стъклото лъщяха десетина часовника.
— Насам, насам! — се провикна оня с котешките очи, като съзря каручката. — Тук са късметите, хей, тука са часовниците!
Заспалият циганин се стресна и ококори очи. Спря каручката. Прозя се, протегна се и слезе.
— Какви късмети? Я да ги видим! — рече той и клекна пред кутията.
Часовникарят измъкна от джоба си три напръстника и едно царевично зърно. Раздвижи сръчно напръстниците по стъклото. Ането скочи първо и го загледа. По едно време царевичното зърно се загуби.
— Къде е зърното? — попита часовникарят.
— Под десния напръстник! — нетърпеливо се обади Ането.
— Вярно е. Ето го — вдигна напръстника хитрецът с котешките очи. — Сега ще ви кажа каква е играта. Ти, мой човек, ще сложиш пет лева. Аз пък ще потуля зърното под единия напръстник. Ако познаеш къде е — печелиш един часовник, какъвто си избереш. Няма да ме жалиш. Аз имам фабрика за часовници. Ако не познаеш — губиш някакви си пет лева. Какво са пет лева за такъв милионер като тебе? Вади парите, мой човек!
Циганинът Къдрьо се замисли. „Яка си имам бяла, колосана, нови цървули имам. Няма да бъде зле и един часовник да ми се намира в джоба. Ще се разхождам като кмет из панаира.“
И той извади от пазвата си кърпата с вързаните левове, които спечелиха Ането и маймунката. Наброи пет лева.
— Хайде! Скрий зърното! — викна Къдрьо и сърцето му се замята в косматите гърди.
Часовникарят раздвижи напръстниците. Пръстите му заиграха като вихър и зърното изчезна.
— Къде е зърното? — дигна към Къдрьо котешките си очи хитрецът.
Къдрьо безпомощно се обърна към Ането, но и тя не беше го видяла къде се дяна. Като помисли малко, циганинът си затвори очите и наслуки посочи единия напръстник. Часовникарят го вдигна.
— Губиш, мой човек! Ето го зърното — под другия напръстник.
И прибра левовете, като ги потърка по брадата си.
— Опитай се пак, мой човек — по очите ти познавам, че си късметлия. Ще пипнеш часовника. Па и да ти кажа ли, няма да ми бъде мъчно, защото много ще ти прилича сребърен часовник. Ако искаш, имам и златен.
Къдрьо повтори, потрети, докато загуби всичките пари.
— Нямаш ли други пари? — попита часовникарят.
— Нямам.
— Тогава заложи нещо.
Къдрьо разтвори торбата и измъкна мрежата. На два пъти проигра и нея. Жал му беше за тая мрежа, с която ловеше селски юрдечки, патки и кокошки, но как да се откъсне от часовниците? Предложи захлупците. Часовникарят не рачи да ги вземе. Предложи кожения си колан, но фабрикантът на часовници отклони и него.
— Ще ти паднат гащите, мой човек! — извика той.
— Вярно е — досети се Къдрьо и реши да заложи магарето.
— Виж, магарето може. За магарето съм готов да играя на два часовника. Само че по-напред го разпрегни и му сложи нещо по-меко на гърба. Като го яхна — да не ме отрепва.
Къдрьо разпрегна магарето и нали нямаше какво да метне отгоре му — съблече си старото палто. Остана по жилетка.
Отново хитрецът раздвижи напръстниците и скри зърното. Когато с разтреперана ръка Къдрьо посочи левия напръстник, за проклетия зърното се беше потулило под десния. Студена пот изби по челото на циганина. Хитрецът си прибра часовниците и печалбите, разгледа магарето и като рече:
— Нищо, че няма опашка, добро е магаренцето! — яхна го и удари по една пътека надоле през лозята.
Дълго време стоя злополучният циганин и гледа към сините лозя, където изчезна магарето. Сетне изведнъж замахна с юмрук към Ането и викна със страшен глас:
— Слизай!
Ането скочи от коша и писна:
— Олеле, деденце, този човек ще ме погуби!
Подир нея скочи и маймунката.
— Дръж здраво маймунката и я води подир каручката! — заповяда Къдрьо и се впрегна наместо магарето. От устата му рукнаха проклятия.
Ането и маймунката вървяха с наведени глави.
Когато стигнаха късно в Кози крак, завариха хиляди хора, коли, добитък, стока. В нощта светеха големи огньове. Някъде свиреха гайди и думкаше тъпан. Край един полузагаснал огън спяха двама души, наметнати с тежки балкански кожуси. Къдрьо спря своята каручка наред с техните големи, претоварени коли и се намести до огъня между двамата заспали хора. Полекичка притегли кожуха на единия, отви го и се загъна хубаво. И нали беше много изморен от тегленето — заспа дълбоко.
Ането и маймунката се прибраха в коша и там притихнаха. По едно време гладното момиче бръкна в голямата кожена торба. Най-напред напипа мъничка липова гъдулка на маймунката. Докосна жичките й. Те се обадиха тихо, като пчели, които отлитат. Ането рови, рови в торбата, най-сетне напипа една коричка сух хляб, даде половината на маймунката и двете гладни душици започнаха тихо да хрупкат.
Огньовете бавно изгаснаха и гайдите млъкнаха.
Едно параходче с висок червен комин и светла като голяма звезда лампа над кормилото плуваше в тихата нощ. Месечината наведе русата си глава над водата, потопи си огненото чело и плувна нагоре. Водите кротко плакнеха бреговете. Залюлени от сладкия шум, птичките сладко спяха в клоните на крайбрежните върби. Параходчето пъшкаше и отиваше нагоре към големите градове. На палубата, наведено над водата, стоеше едно момиче, облечено в бяла дреха като самодива. То си мокреше ръката в топлата вода. На големия му пръст чудно блещукаше един пръстен с драгоценен камък. Зад гърба му, потънал в един мек стол, гледаше към звездите бащата на момичето. Той беше облечен също в бели дрехи, а косата му — сребърна.
Момичето нехайно махаше с ръка. Неусетно пръстенът се изхлузи от мокрия му пръст и падна във водата.
Девойката прехапа устни, обърна се и рече на баща си с тревога:
— Татко, ще ти кажа нещо, ала обещай ми, че няма да ми се разсърдиш.
— Кажи, обещавам ти — продума бащата и хвана с шепа прозявката си.
— Пръстенът ми падна във водата, татенце.
Бащата скочи.
— Какво говориш? Знаеш ли колко струва камъкът на пръстена?
— Не знам, татко.
— С него можехме да купим едно речно параходче, като туй, на което плуваме сега.
— Но ти ми обеща да не ми се сърдиш! — И като се обърна назад, момичето запуши с мократа си ръка устата на баща си.
Бащата прегърна своето любимо чедо и рече тихо:
— На тебе човек може ли да се разсърди?
— Гледайте! Гледайте! — извика капитанът на параходчето. — Една къщурка плува покрай нас!
От каютите на параходчето наизскачаха всичките пътници и се натрупаха на палубата. Техните смаяни очи проследиха дядовата Иванова къщурка, която бавно мина покрай параходчето, поклати си комина и кривна надоле.
— Чудно нещо — проговори капитанът, — двадесет и пет години плувам по тая река, за първи път ми се случва да срещна такова параходче!
Първата нощ патето работи неуморно с двете си лопати. Врабчето стоеше на комина като капитан и командваше накъде да върви къщурката. Неговите три голокрили пиленца спяха дълбоко в капчука. Пречудният кораб с патешки мотор мина покрай потъмнели, заспали села и се плъзна безшумно край един град, целият потънал в електрически дим. Новият ден завари къщурката пред една нива с царевица, висока два човешки боя. Тъмнозелените листа на царевиците шумоляха.
— Тук ще денуваме — изчурулика врабчето. — Изнеси къщурката на брега!
Патето замаха лопатките си към брега и като усети под краката си земя, стъпи здраво и понесе къщурката. Намести я в царевицата. Измъкна се навън.
— Уморено ли си? — попита врабчето.
— Не съм! — отвърна юначното пате. — Хубаво си раздвижих лопатите тази нощ! Огладнях. Моля ти се, хвръкни над близката гора и виж дали няма нещо за ядене! Бързай, че умирам от глад!
— Какво нещо — малко или голямо? — попита врабчето.
— Голямо, голямо! — отвърна патето. — Не виждаш ли колко съм гладно? — И отвори човката си.
— Колко да бъде голямо?
— Колкото една мечка.
Врабчето надзърна в капчука, където сгушени спяха пиленцата му, изчипка и хвръкна над царевиците. Накрай нивата видя един бивол — стърже росната трева. Кацна на главата му, навря си човката в голямото космато ухо и викна:
— Хей, биволе, тръгвай с мене към брега!
— По каква работа? — попита биволът.
— За да те клъвне нашето гладно пате.
— Може — съгласи се глупавият бивол и си заклати рогата към брега.
Но когато стигна, патето отсече:
— Аз биволи не ям — много дебела кожа имат.
И влезе в къщурката. Подхвръкна нагоре, стъпи на полицата и откачи е човка дядовата Иванова въдица, която висеше на стената. Захапа края на конеца и повлече въдицата към брега. Клекна между царевиците и хвърли въдицата в реката. Стоя цял час. Нито една рибка не поклати въдицата. — Ох, че съм глупаво пате! — досети се крилатият риболовец. — Че как ще се хванат рибки, когато забравих да бодна червей на въдицата.
И като повика врабчето, патето му поръча да донесе едно червейче. Врабчето хвръкна насам-натам и донесе едно червейче. Щом бодна червейчето на въдицата и я пусна във водата, едно сомче — две педи дълго — захапа въдицата. Патето го изтегли на брега и го изяде. Останаха на земята само костите и един пръстен с голям светъл драгоценен камък, който беше в корема на сомчето. Патето легна на топлия пясък и тъй си почива до вечерта. Когато притъмня и нивата зашумя, драгоценният камък на пръстена светна като звездичка. Патето повика врабчето.
— Вземи този пръстен и го скътай. Прибери го в капчука при малките си пиленца — да им свети вечерно време. Той прилича на електрическа лампичка.
Врабчето захапа послушно пръстена с човка и го прибра.
В туй време покрай царевичната нива мина един човек на магаре. Той съзря къщурката и се отби към нея. Почука. Никой не му се обади. Бутна вратата и влезе вътре.
— Ех, че хубава къщурка! — рече си гостенинът и сложи на масата една кутия, пълна е часовници. Завъртя електрическия ключ, но крушката не светна, защото жицата беше прекъсната.
— Нищо, може и без лампа — рече си гостенинът и вдигна завеската на прозореца. — Когато изгрее месечината, ще стане светло в тоя гостоприемен дом. Тука ще спя. Какви добри хора има по света. Навсякъде издигнали къщи, наредили меки легла. Стига да пожелаеш — отбий се и лягай. Тук ще нощувам, но по-напред да поканя вътре моя сърдечен приятел, за да не го открадне някой, докато спя.
Излезе навън и подир малко намъкна в стаята и магарето си. Без да се съблече, нощният гостенин се изтегна върху чистото легло на дяда Ивана и захърка. Но сладкият му сън беше нарушен от едно страшно клатене. Къщурката изпращя, залюля се и тръгна към брега. Гостенинът скочи обезумял от страх и извика:
— Земетръс!
Бързо грабна кутията с часовниците и изхвръкна навън.
Подире му затрополи магарето.
— Слава Богу! Лесно се отървах от тези нечисти гости! — проговори на себе си къщурката. — Всъщност сега аз не съм вече къщурка, а параходче.
Патето отнесе внимателно параходчето в реката, вдигна котва и започна второто си нощно пътуване. Тревожен мълвеж се носеше в листака на крайбрежните върби. Към полунощ месечината се потули зад един тъмен дъждовен облак. Появиха се светкавици. Гръмотевица раздруса мрака. Малките голокрили пилета в капчука се пробудиха и жално запискаха. Врабчето се обади:
— Страх ме е!
— От кого те е страх? — попита патето.
— От гърма и от дъжда!
— Влез тогава през комина вътре!
— Ами дечицата ми?
— Внеси ги и тричките!
— Ами пръстена?
— Внеси и него.
— Къде да, наместя пиленцата си, в тенджерата ли?
— Да не си полудяло? Ами ако някой накладе огъня и ги залее с вода, нали ще погинат. Сложи ги в солницата!
Врабчето послуша съвета на патето, внесе едно след друго пиленцата си и ги нареди в празната кратунка, която висеше като ухо над камината. В нея дядо Иван си държеше солта. Пиленцата останаха много доволни от новото си гнездо. Отвориха си човките, прозяха се, казаха „лека нощ“ на майка си, помолиха я да угаси светлия камък на пръстена и сладко заспаха.
Едри дъждовни капки затупаха по стъклата на прозореца. Къщурката се люлееше като пияна. Вятърът я блъскаше немилостиво с юмруци. Патето гребеше юнашки.
На сутринта изнесе къщурката в една росна ливада.
Какъв голям панаир става в Кози крак! От всичките краища на равнината бяха надошли коли, накамарени със земен плод. Цяла нощ в мрачината се люшкаха окачените под чергилата фенери на грънчарите и калпакчиите от Троянския балкан. На тумби влязоха в Кози крак девойки с кобилици на раменете. Всяка носеше по две кошници ранно грозде. Всяка беше боднала по една ружа над ухото си. Когато доле по лъките екнаха жътварските песни и гълъби загукаха над кръстците — по белите хълмове над голямата река зърната на гроздето бърже пожълтяха. Децата надуха шарените свирки, донесени от старопланинското село Шипка. Всичко имаше на панаира: медни звънци от Панагюрище, калпаци от Троян; захлупци от Борован, дървени легла от Осиково, сушени сливи от тревненските колиби, качета и шарени столове от Тетевен, грънци от Ябланица, люлки, фотографии, един голям цирк с високо знаме.
В почуда вървеше Ането подир Къдря и водеше маймунката. Циганинът носеше на едно рамо дългата върлина. Бялата маймунка стискаше в юмручето си един лешник и като вървеше, накуцваше, защото лешникът й пречеше да ходи. Един песнопоец пееше жална народна песен. Десетина жени го слушаха и си бършеха очите.
Някъде всред навалицата се мерна вчерашният часовникар с котешките очи. Той яхаше магарето на Къдря и стискаше кутията с часовниците под мишница. Беше се пременил с гумените цървули и колосаната яка. Ането го съзря първо и тихо рече:
— Ах!
Ала не посмя да обади на Къдря.
Циганинът спря в най-голямата навалица, изправи върлината, заповяда на бялата маймунка да се качи горе, подаде й липовата гъдулка и започна представлението. Накрая, когато сне калпака си и тръгна да събира левове, една здрава ръка го хвана отзад за яката.
— Този е! Полиция! Този скитник вчера ми обра дюкяна. Хванах най-сетне хитрия крадец! Ще отговаряш пред закона къде са гумените цървули, къде ми е колосаната яка! Полиция!
Пристигна стражар.
— С файтон ли да те закарам в участъка или с автомобил? — усмихна се стражарят и подкара злополучния циганин.
Къдрьо потегли с наведена глава. Ането остана при маймунката. Прибра ситото, върлината, дървената сабя, гъдулката и потърси с очи каручката. Както вървеше и си въртеше очите и гледаше накъде да бяга, циганинът съзря своето магаре отзад. Позна го изведнъж, защото от всичките магарета само то нямаше опашка. Върху магарето мяташе крака един пременен човек с гумени цървули.
— Стой! — ревна Къдрьо й хукна подир магарето си. — Господин разбойник, моля ти се, върни магарето ми, защото аз не съм магаре, чеда тегля каручка!
— Не те познавам! — извика часовникарят.
Ала в туй време ограбеният търговец на гумени цървули впи очи към краката на часовникаря, сетне ги вдигна към колосаната яка и викна:
— Стражарино, пусни циганина! Намерих си цървулите и яката! Този е крадецът. Вчера, докато аз гледах игрите на маймунката, той се намъкнал в дюкяна ми. Провери какво има вътре в цървулите. Там аз съм лепнал по едно листче, на което е написано моето име!
— Смъквай десния цървул — изръмжа стражаринът и като сравни името, написано върху намереното листче, с личната карта на ограбения — предаде му цървулите и гумената яка.
— А на мене този господин разбойник открадна магарето. Ох, Марко, Марко, защо направи тъй, защо напусна господаря си и го прегна в каручката? — замилва Къдрьо магарето.
— Негово ли е? — изкрещя стражаринът.
— Негово е — забъркан отговори часовникарят, — но аз си го спечелих.
— Как си го спечелил бе, брате, пари ли ми даде за него, кажи как си го спечелил!
— Да си вземаш магарето и да се махваш от очите ми! — извика стражаринът на Къдря. — А пък този приятел горски аз ще го заведа в участъка да го почерпим едно кафе. Той и други път е идвал при нас.
— Щом като е за кафе, да дойда и аз! — покани се циганинът.
— Хайде, очиствай панаира!
Къдрьо поведе магарето си към каручката и, като изкара скришно едно представление зад цирка, събра пари за един хляб и напусна с мъка хубавия панаир, където хората бяха докарали хиляди неща за крадене.
Като излезе от панаира, каручката се търкулна по прашния път, под сенките на старите върби, все покрай реката. Запяха намазаните с катран колелета. Циганинът и неговите две спътнички в коша вървяха три часа време. Ането и маймунката изправени гледаха високите царевици, белокорите тикви-медарки, почернелите от труд и жега градинари, които крачеха със запретнати крачоли по лехите, птиците, които размахваха уморени криле над царевичните жълти коси и чезнеха над водната шир. Стигнаха един бостан. Цяла нива натъркаляни дини с тъмнозелени кори, жълти като лимон пъпеши, узрели краставици! Над тях свеждаха тъмночервени узрели кичури високи стройни метли. Циганинът рече:
— Стой!
Песента на колелетата млъкна. В съседната царевична нива се бяха потулили две момчета. Тъкмо бяха срязали една крадена диня и нагъваха резените. Като видяха каручката, те хвърлиха резените и извикаха:
— Стопанинът!
Като зайци се втурнаха през царевиците, прошумоляха и изчезнаха.
Къдрьо влезе като стопанин в чуждия бостан. Опита пъпешите дали са омекнали; почука с два пръста дините, да види как кънтят и узрели ли са; откъсна най-хубавите и ги пренесе в коша. Маймунката посрещна с радостен крясък дъхавите пъпеши, Къдрьо, за да потули кражбата, налющи царевична шума и покри чуждия плод. Потегли — нито лук ял, нито лук мирисал. Дълбоката царевица чудно шумеше.
Наближиха едно село. Циганинът не бутна магарето да върви към селото, ами го отби от широкия път и го насочи надоле към върбалака, където се виждаше зеленясалият покрив на една воденица. Дядовата Пъдева воденица. Циганинът завари воденицата пуста. Дядо Пъдьо беше мръднал някъде. Разпрегна магарето, стовари дините и пъпешите, отнесе ги в стаичката на воденичарина и ги нареди до стената.
Ането и маймунката събраха дребни омекнали круши, нападали от кривото дърво пред воденицата, седнаха на пейката и почнаха да ядат.
Да видим сега къде беше отишъл дядо Пъдьо.
Дядо Пъдьо, старият воденичар, надвечер слезе по пътеката към зеления вир на воденицата. Наведе се и напълни с вода гърнето, в което щеше да спуща рибките, за да ги отнесе живи във воденицата и да се вият на кравайчета, когато ги пържи в тигана. Сложи гърнето на тревата, седна, натъкми си въдицата, набоде едно червейче, за което мренките щяха да си дават душиците и почна риболова.
Зад воденицата се чуваха звънци на стадо. Слънцето трепереше в листака на върбите, захождаше. Водни кончета препускаха по гладкия гръб на тихия вир, а мренките излитаха нагоре като птички. Крилете им в миг изгаряха на слънцето и те падаха немощни пак във водата.
— Всички ще ми дойдете в гърнето — продума дядо Пъдьо, — само пазете ред, не се натискайте! За всички има място в моя тиган!
И като стисна пръчката на въдицата между коленете си, той почна да си засуква нагоре ръкавите — да не ги мокри, защото довечера, като заключи воденицата и се прибере в къщи — ще играе тупалката по старата му гърбина. Баба Пъдебица на тръгване му поръча да се върне чистичко облечен. Ако се накваси, да не се връща в къщи, ами да върви направо на воденицата.
— Хайде първата! — провикна се старият воденичар и дръпна въдицата нагоре. На конеца увисна пъргава мряна с червени перки и очи като мънистени зрънца от герданчето на луковитско девойче. Дядо Пъдьо я откачи от въдицата, потърка я по брадата си, за да бъде спорен риболовът и се обърна назад — да я пусне в гърнето. Тогава мрянката го погледна със своите черни подводни очи и проговори:
— Моля ти се, дядо Пъдьо, пусни ме пак в тихия вир!
— Я! — зяпна учудено дядо Пъдьо. — Ти си можела да приказваш. Откъде знаеш български език?
— Ние, рибките, си имаме рибно училище. Моите другарки тъкмо влязоха в час, пък аз не си бях написала домашното упражнение и за да не ме тупа старият Сом с опашката си, побягнах навън.
— Какво прави старият Сом в училището?
— Той ни е учител. У нас, който има най-дългите мустаци, него назначават за учител. Ох, Боже, по-добре да беше ме натупал господин Сом, отколкото да лапам червейчето ти! Пусни ме бе, дядо Пъдьо!
— Защо да те пусна?
— Защото аз съм малка рибка. Искам да си походя на свобода. Виж каква съм хубавица! По целия Вит няма по-хубава мренка от мене. В неделя ще имаме голям рибен сбор под големия мост в село Ъглен. Там ще играя ръченица пред кефалите, шараните, сомовете и раците. Ако ме хареса някой лапнишаран — ще му стана невеста. Ще направим голяма сватба. За кум ще поканим един делфин от Черно море. И тебе ще калесаме с бъклица. А подир сватбата ще помоля моя мъж да ме заведе в океана да видя кит. Ако искаш и ти ела с нас!
— В морето ли? Благодаря, не ща!
— Защо? — попита учудено мренката.
— Защото водата е мокра.
— Ех, че си глупав!
— Не съм глупав аз, щом мога да хващам най-сладките мренки. Не е глупав дядо ти Пъдьо!
И пусна мрянката в гърнето. Рибката започна да се мята нагоре.
— Слушай, хей — извика тя отвътре, — ако не ме пуснеш, ще кажа на нашия съсед рака да изпълзи на брега и да ти отреже мустака! Хубаво да знаеш!
— Стой кротко — обърна се дядо Пъдьо — или ще те дам на котака, когато отидем в къщи!
— Ох, деденце, не ме давай на котака! Дай ме на реката! Обещавам ти да си напиша домашното упражнение. Олеле, майчице, че тясно гърне!
— Нищо, нищо, дядовото мренче. Пък аз ти обещавам да не ти вземам наем за гърнето.
Рибката дълго се мята и отмаля. Притихна. Дядо Пъдьо хвърли въдицата отново и почна да мисли как ще я занесе жива, как ще нагрее тигана, как ще я отъркаля в брашънце и когато мренката се зачерви и свие като кравайче, ще я изнесе вън, под крушата, да изстине…
Тъкмо в туй време две момчета (те бяха същите ония, които Къдрьо пропъди от бостана) донесоха един капан, а в капана се мъдреше стар плъх с опашка, цял лакът дълга. Като съзряха въдичарина, двете момчета си пошепнаха нещо, скроиха набърже една поразия и тихо пристъпиха зад гърба на стареца. Стигнаха до гърнето. Едното бръкна вътре и измъкна мренката, а другото пусна плъха на нейното място. След като свършиха тая работа, немирниците побягнаха нагоре към воденицата, спряха на моста и почнаха да се карат кой да вземе мренката. Дълго се караха и най-сетне решиха да я пуснат отново в реката, за да не си развалят приятелството.
Да видим сега какво стана с плъха. Като влезе в гърнето, той налапа вода и почна да вика:
— Помощ! Спасете ме, че загивам!
— Нищо няма да ти стане — обърна се дядо Пъдьо, който помисли, че мренката вика и бръкна в гърнето да си я попипа. Но щом си потопи ръката, напипа нещо космато. Измъкна го нагоре и потръпна от страх: рибката се превърнала в плъх.
— Магьоснице — извика старецът, ти си се превърнала на плъх, но аз зная, че си рибка, и ще те опържа в тигана.
— Опържи ме! — обади се от вира същинската мрянка, която си плуваше свободно в дълбочините.
— И ще те изям!
— Изяж ме! — повтори рибката.
В туй време от водата се показа един рак и запълзя по гърба на дяда Пъдя — да му отреже мустака. Дядо Пъдьо грабна плъха и се завтече към воденицата.
— Брей, че тежки години настанаха за нашето племе! — разсъждаваше плъхът в гърнето. — По-напред ни ядяха само котаците, а сега почнаха и хората. Няма спасение!
— Я гледай, я гледай, че аз съм имал гост! — провикна се дядо Пъдьо. — Добре ми дошъл, Къдрьо, приятелю! Тъкмо навреме си пристигнал. Хванах нещичко — ще си го изядем двамата.
— Какво хвана? — надникна Къдрьо в гърнето.
— Една рибка-магьосница. Ей сега ще я изпържа в тигана. Дано само са живи заровените въглени. Гладен ли си?
— Не питай! — Воденичарят влезе вътре и като съзря наредените дини и пъпеши, подскочи.
— Какво е туй нещо, какво е туй чудо? Ти ли го донесе? Откъде?
— От панаира — излъга Къдрьо, — тази година много поскъпнали, хей, много! Всичките си пари дадох. Че на туй отгоре ми взеха още колосаната яка и гумените цървули. Много скъп панаир.
— Зная те аз откъде си ги купил! — заканително поклати пръст дядо Пъдьо. — Добре, че не са белязани.
И като се наведе, той разрови огнището, набърже стъкна огъня, сложи трикракия триножник, настани отгоре му тигана и сгорещеното масло запращя. Хвана плъха за опашката, отъркаля го в една паница с брашно и го пусна в тигана. Обърна се назад и се провикна към циганина, който стоеше на прага като куче и се облизваше:
— Къдрьо, приятелю, къде се дяна? По-скоро ела тука! На ти пет лева! Вземи онуй шише от полицата и тичай да купиш малко винце да се почерпим! На тази черна рибка — черно винце отива. Не ходи за вино в селото, ами дръж пътеката покрай реката! Като вървиш надоле — ще стигнеш Райчовото ханче. Райчо е купил едно винце като балсам. Да ти напълни туй шише до шийката за пет лева!
Къдрьо пое петолевката и смъкна от полицата напрашената бутилка. Излезе навън и я подаде на Ането.
— Тичай по тази пътека надоле да купиш вино от ханчето! По-скоро да се върнеш! Ако се забавиш, ще те опържим с воденичарина в тигана и ще те изядем. Тичай!
Ането прехапа езика си от страх.
— Олеле, деденце, къде си, дядо Иване, да ме спасиш от този страшен циганин? — прошепна Ането и затепа босичка по бялата пътека. Маймунката рипна подире й. Изтърва петолевката и бутилката. Бутилката не се счупи, но металното колелце се търкулна и право в реката.
Ането побеля, прехапа устни и реши да се хвърли в реката. Тогава бялата маймунка, нейна вярна другарка, я захапа за роклята. Безпомощно се озърна сиротното момиче и потърси с очи помощ. През клоните на дърветата видя една ливада, а навътре в ливадата се белее малка къщурка. Ането се завтече право към нея. Като я наближи и погледна, то плесна с ръце изненадано и извика:
— Ах, майчице, че това е нашата къща! Хубавата дядова Иванова къщурка!
Очите й се напълниха със сълзи. Сърцето й пламна. Завтече се, изправи се на прозореца и погледна вътре. Потърси с очи изгорялата дупка.
— Тази е! Тази е! — повтори Ането. — Дядо, тук ли си, деденце?
Влезе вътре. В къщурката нямаше жива душа. Патето беше отишло на риболов, а врабчето му търсеше червейчета. Ането усети дъх на магаре.
— Ох, каква лоша миризма! — поклати глава малката домакинка и блъсна прозореца.
Поправи леглото. Премете стаичката. Изтупа юрганите. Донесе от реката вода с менчето и изми пода. През отворения прозорец влезе врабчето и затрепера с криле над солницата. Ането стъпи на стола и като видя къде са се настанили голокрилите пиленца, усмихна им се и донесе памук от вехтата антерия на дяда Ивана. Постла им мекичко. Й от невиделица, както бъркаше в солницата, набута пръстена, извади го и си го сложи на пръстчето. Цяла вечер не можа да снеме очи от светлия камък. Три пъти излиза навън да се похвали някому, ала покрай къщурката не се мярна жива душа. Само рибките подскачаха в тихата, зачервена от залеза вода. Маймунката се разхождаше като господарка по покрива на къщурката. От покрива тя виждаше селото, високото черковно кубе и училището.
В туй време дядо Пъдьо и циганинът изядоха плъха и тръгнаха да дирят Ането. Двамата приятели минаха по пътеката, слязоха до Райчовото ханче, питаха нещо и кривнаха към селото.
Падна вечер. Зашумя дълбоката трева. Засвириха щурците. Зададе се откъм реката патето. То беше хванало с въдицата си две сомчета и сега на пясъка стояха само костите им и мустаците им. Патето се клатеше с препълнена гуша. Като пристъпи през прага, то видя Ането до огнището, отвори учудено човката и рече три пъти:
— Га! Га! Га!
Кученцето от престилката на Ането, с измачкана и мръсна глава, отвърна:
— Добър вечер, пате-клате! Прибрахме се у дома с Ането. Много ми е добре. Походихме си по света и славно прекарахме. Аз ухапах циганина за ухото. Три дни не ми е прана главата и се чувствувам чудесно. Ти как си?
— Горе-доле — отвърна юначното пате. — Аз пък се превърнах на мотор. Врабчето го направихме капитан на параходчето. Щом изгрее месечината, ще потеглим; гледай само да не заспиш!
Кученцето нищо не разбра.
Когато се стъмни, Ането смени белите покривки на леглата, заключи вратата и се мушна под юргана.
— Лека нощ, деденце! — прошепна то.
От съседното легло не се обади никой. Там се беше наместила маймунката.
Стана тъмно и тихо. Месечината грейна. Патето лежеше под къщурката и чакаше.
— Заспаха ли? — попита юначното пате-клате и си подаде главата през дупката.
— Заспаха — отвърна от кратунката врабчето. Тогава силното пате повдигна лекичко къщурката, залюшна се, залюля тихичко кратунката с пиленцата и слезе към реката. Врабчето си зае капитанското място на комина. По голямата река плуваха червени и зелени светлини. Речни параходчета сновяха нагоре и надоле покрай градовете. Къщурката се промъкваше безшумно между тях. Цяла нощ Ането, голокрилите пиленца и маймунката чуваха през сън само плясъка от патешките лопати.
На сутринта патето измъкна своето параходче на едно градско пристанище и го намести наред с митницата. След това тръгна важно по пясъка, разтърси криле и се загледа към отвъдния бряг.
Няма да разказвам колко учудено остана Ането, като видя, че къщичката вече не стои между Райчовото ханче и дядовата Пъдева воденица, а се намира в пристанището на един голям град. Дълго си търка очите да разбере не сънува ли. И като разбра, че не сънува — скоро разтреби, погледна си пръстена и тръгна към града да се поразходи. Бялата маймунка потегли след своята малка господарка. Най-напред Ането се отби при един златарин да продаде пръстена.
— Ще продам — си рече тя — този пръстен, който ми е подарък от врабчето, за да купя хляб за себе си, а за маймунката — орехи.
Златаринът разгледа хубаво пръстена с камъка и викна:
— Запретни си, момиченце, престилката! Ането си вдигна покорно изцапаната престилка. Тогава богатият човек й начете цял куп хилядарки. Ането много не се почуди, защото пръстените на врабчетата са много скъпи. Върна се в къщи и скри всичките пари под кревата. Остави си за харчене само една хилядарка. Отново поведе маймунката по градските улици. Влезе в един магазин, където продаваха гумени изделия. За себе си купи гумени сандалки, а за дяда Ивана — хубави високи ботуши, като гази с тях в студената вода по лехите — да не му простиват краката. И тъкмо когато излезе от гумения магазин — усети дъх на топъл хляб. Завтече се към зачервените топли кравайчета и грабна две — едното за маймунката. Един прегърбен дядо стоеше до вратата. Хлебарят прибра парите на Ането и се обърна към високия старец, който се беше изправил гърбом към гостите и гълташе с очи топлите хлябове:
— Хайде, дядо, махвай се! Щом като нямаш пари — няма да получиш хляб. Тоя хляб ние го месим от брашно, а брашното струва пари.
— Като няма — няма — въздъхна старецът и се обърна. Ането изкрещя:
— Дядо!
— Ти ли си, рожбице моя — сграбчи дядо Иван внучката си и я вдигна нагоре. От очите му рукнаха сълзи. — Къде се дяна бе, Аненце, убих се да те търся от село на село, от град на град…
— Ще ти разкажа, миличък дядо. Ела по-напред да се нахраним в оная голяма гостилница, дето е срещу пристанището!
— Аз, чедо, не съм гладен — отвърна дядо Иван. — Не ща вече хляб, нали те найдох, нищо друго не ми трябва.
— Пари ли нямаш — досети се Ането. — Не бой се, аз имам.
— Ами тази маймунка що ще при тебе?
— Тя ми е другарка.
Влязоха в една гостилница и си поръчаха пържени яйца. А на маймунката прислужникът донесе чиния, пълна с орехи. До вечерта Ането разказва на дяда си какво е преживяла в циганската каручка. Когато мръкна, дядо Иван загрижено рече:
— Сега не зная къде ще спим…
— Как да не знаеш — у дома, в къщурката.
— Каква къщурка бе, Ане?
— Нашата.
— Нашата къщурка, чедо, вече я няма. Изчезна хубавото ни огнище. Аз я продадох на Радула, кръчмарина. И да видиш какво се случи. Вечерта я продадох, а през нощта тя изчезна. Останаха само четирите камъка, върху които беше положена. Сутринта Радул ме намери и си взе назад парите. „Ти — каза ми той — си я пренесъл на гръб и си я потулил в гората на скришно място!“ Де мога аз да мръдна цяла една къща?
Ането хвана дяда си за ръка и го поведе към пристанището. Старецът остана поразен, като прекрачи прага на своята хубава къщурка.
— Нищо не разбирам — промърмори той.
А когато Ането му показа парите под кревата — щеше да полудее от радост. Премери си ботушите. Залепнаха му на краката. Изтегна се на кревата и вечерта блажено заспа с ботушите, както малките деца заспиват с новите си дрехи. Ането се мушна под своя юрган, а маймунката се сгуши до краката й.
Щом заспа цялата къща, патето, което през деня беше изяло три сомчета, нарами къщурката и пак загреба с лопатките си топлата речна вода. Към полунощ, когато месечината увисна като круша над равнината, чудното параходче спря пред дядовата Иванова градинка. За последен път юначното пате напрегна крилете си и понесе нагоре къщурката. Не отдъхна, докато не я намести пак на четирите камъка. Врабчето неспокойно разтвори криле и пренесе през комина пиленцата си в старото гнездо:
— И в капчука беше добре, и в солницата не беше зле, ала най-хубаво си остава старото гнездо. Ах, каква мека перушина, Боженце, какво топличко гнездо!
На сутринта дядо Иван и Ането се пробудиха у дома си. Дълго се гледаха и не можаха да разберат тая история сън ли е, или истина.
Дядо Иван изпи една чаша горещ чай, нахлу гумените си ботуши и тръгна да пои лехите, защото плодните треви бяха клюмнали. Ането най-напред си изпра изцапаната престилка и я простря на въжето да съхне. Мокрото кученце заскимтя.
— Пак ще ми гори кака главата с горещото желязо! Патето се клатеше важно под ябълката, а врабчето се люлееше на едно клонче.
— Огладнях — отвори човка важното пате, — яде ми се нещо!
— Голямо или малко!
— Нещо по-големичко.
— Вчера, като летях над Софийската зоологическа градина, видях един слон.
— Защо не ми обади? Щях да ида да го клъвна.
— Не ти обадих, защото кожата му е дебела.
— Не ща го, щом кожата му е дебела. Га! — изграца патето и слезе към реката.
През отворения прозорец се чуваше кръшният глас на Ането. То шъташе и пееше.

КРАЙ

© Ангел Каралийчев

Котето и Бухалът /THE OWL AND THE PUSSYCAT

2010-08-21T11:04:00.001-07:00

THE OWL AND THE PUSSYCAT

Edward Lear

Born in 1812, the twentieth child of a stockbroker, Edward Lear never achieved great success or fame in his lifetime. Yet he left behind a legacy of thousands of drawings and watercolours, and he will forever be known for his Nonsense rhymes, particularly the "Owl" and the "Pussycat". Epilepsy caused Lear literally to see a different world from other people, and in this book Susan Chitty penetrates the complicated and fascinating psychology of a Victorian homosexual, who travelled extensively but found love and a settled home life eluded him. She reveals details of Lear's immensely complicated personality, and the love of his life, with whom he was destined to find no happiness. Illustrated with the well-loved illustrations for which Lear became famous, this extraordinary biography offers a poignant insight into the life of an immensely talented and deliciously eccentric man for whom life was 'basically tragic and futile' and who felt that 'the only thing that matters is making little jokes.'

The Owl and The Pussycat
by Edward Lear

Anthology of English Verse, Vol. 1
I
The Owl and the Pussy-cat went to sea
In a beautiful pea green boat,

They took some honey, and plenty of money,
Wrapped up in a five pound note.
The Owl looked up to the stars above,
And sang to a small guitar,
'O lovely Pussy! O Pussy my love,
What a beautiful Pussy you are,
You are,
You are!
What a beautiful Pussy you are!'
II
Pussy said to the Owl, 'You elegant fowl!
How charmingly sweet you sing!
O let us be married! too long we have tarried:
But what shall we do for a ring?'
They sailed away, for a year and a day,
To the land where the Bong-tree grows
And there in a wood a Piggy-wig stood
With a ring at the end of his nose,
His nose,
His nose,
With a ring at the end of his nose.
III
'Dear pig, are you willing to sell for one shilling
Your ring?' Said the Piggy, 'I will.'
So they took it away, and were married next day
By the Turkey who lives on the hill.
They dined on mince, and slices of quince,
Which they ate with a runcible spoon;
And hand in hand, on the edge of the sand,
They danced by the light of the moon,
The moon,
The moon,
They danced by the light of the moon.

Котето и Бухалът
Edward Lear
І

В зелена лодка с цвят на грахова шушулка
поеха Котето у Бухала на дълъг път
Пари си взеха за целта, гъдулка
бурканче с мед и тайна,
на вързопче свита.
Погледна небосвода звезден.
и начаса любовна песен Бухала запя:
“О, Коте мое ненагледно, как хубаво си ти
как хубаво си ти,
О, Коте мое ненагледно!”

ІІ

“Ах, ти чаровнико пернат, как нежно думите звучат!”-
отвърна Котето и продължи:
“Да се оженим! Как времето лети!
Отдавна сме сгодени,
годежните халки отде да вземем?”
И тъй отплаваха надлъж и шир
Пътуваха година, че и две,
Накрая стигнаха една гора
Прасенце срещна ги насред поляна чудна
Халка то имаше на своето носле
прасе с халка
прасе с халка!

ІІІ

Грухчо мили, ах Грухчо ти,
продай ни своята халка, цял шилинг е това!
“Така да бъде” рече Грухчо, дето на носа си имаше халка.
И тъй щастливи бяха Бухала с невестата
нататък пътя продължиха
Ожениха се призори,
Венча ги Пуякът от хълма.
Гостиха го със сладко от дюли
И кайма,
а после за ръка поеха към брега,
където под луната синя
до зори
танцуваха ръка в ръка
чак до зори
Ръка в ръка

ТИНЕТО ОТ ПЕТИЯ ЕТАЖ

2010-02-23T14:29:00.000-08:00

Тинето от Петия Етаж

“ Дали бе камък, запратен към сърцето
или от камък биеш ти, очукано сърце

Гара “Обетована Земя”

Няколко дни след Коледа получих писмо. Писмото беше написано с латински букви и както нерядко в днешната електронна ера, бе пратено не по пощата, а чрез клетъчен телефон.
Написано бе с чужди букви, но думите в него бяха подредени и точни, изреченията – гладки, а мислите ясни и безпощадни. Хем четях, хем чувах какво ми говореше писмото. Горе-долу то звучеше така:

“Мила Ани

Не знам откъде да започна. Най-напред искам да ти пожелая една много различна и истински нова Нова Година. Мисля, че новите и различни неща са хубави, ако гледаме на промените с добро. Разбира се, желая ти хубави нови неща, нови приятни изненади и нови добри приятели. Чухме се за малко по телефона преди Коледа и не успях да ти благодаря за колетчето.
Досега не намерих време да ти пиша, защото напоследък съм заета повече от всякога. Не знам откъде да започна. Напуснах работа в края на ноември. Не, че аз пожелах, но имаше промяна в “модела” и беше по-добре да приключа. И без това ми бе нужно време за други неща, различни от служебните задължения. Ти знаеш, че през лятото уреждах разделяне на кредита и ипотеката на новия апартамент /един мезонет/ . В края на лятото успях да приключа с този не малък проблем. Сигурно си спомняш, че много отдавна се опитвам да продам тоя мезонет, не за друго, а за да се оттърва от кредита, но всички опити оставаха неуспешни. Голяма квадратура и трудно се продава. Притеснението ми беше голямо, защото изплащането на голям кредит от Канада и то докато нямам работа там, би било със сигурност проблем. Тогава в един момент си казах – вероятно не трябва да се продава този нов апартамент, вероятно трябва да го запазя. Споделих с майка моите притеснения и тя за мое учудване ми каза – аз бих живяла на ново място и даже една такава промяна може да ми се отрази добре. Умувахме двете и след като се убедих, че може би наистина би била по-добре там /асансьорът е нов, няма стълби до асансьора, има три големи тераси с изложение изток, юг и запад / , двете с майка решихме да опитаме. Започнах плахо ремонт на мезонета, който беше на ниво мазилка. Сложих радиатори, боядисах и така едно по едно започна да придобива вид. Майка почти всяка седмица иска да я карам и да види как напредват нещата. Няма да ти описвам как сама се справям с майстори бояджии, теракоти, електротехници, канализация и т.н. За разлика от трудното намиране на купувач на мезонета, нашия, стария продадохме за две седмици. Мила Ани, даже ми е тежко да го напиша – “продадохме”. Макар че това ни помага да реша финансовите проблеми и то не изцяло, а частично, много ме боли. Това е нещо, което не исках, но няма друго решение. В деня след подписване на сделката, като се прибрахме с майка, беше ужасно тъжно. Нямах думи да го опиша. Целият ми съзнателен живот е минал тук. Татко, бог да го прости и, майка – та на тях най-хубавите им години са били тук. Казвам “тук”, защото още сме тук. Довършвам ремонта в новия и лека полека трябва да започна с преместването ни и да освободя нашия стар хубав апартамент. Съседите не знаят и ми се ще да не говоря за това. Като намеря удобен момент, ще кажа на майка ти, защото не ми се иска да говорим “на стълбите”.
Сигурно и на майка й е много трудно, но не казва, а напротив – все ме пита за новото място и за преместването ни. Не всяка майка би постъпила така. Осъзнавам колко добра майка имам.
Не че мезонетът не е хубав. Даже напротив. Много е интересен. Води се ателие – има доста артистичен вид. Има и душа. Негова си душа и сърце. Старя се много да стане уютно. Там ще е вече Дома.
Междувременно визите и паспортите са готови и се готвим да пътуваме към средата на февруари. Дотогава трябва да сме се преместили.
Купувачите - новите собственици на стария ни апартамент са много добри хора. Познаваме се отпреди. Познават и майка и татко. Много са мили наистина. Това е важно за мен.
Мила Ани, сигурна съм, че ме разбираш. Имам усещането, че Бог така пожела. Винаги нещо пречеше на продажбата на мезонета, а този наш стар апартамент – като че ли само това чакаше. Няма да пиша повече за това. Ще се върна към останалите неща, които уреждам всеки ден. Вечер съм капнала от умора. Трябва да предвидя всичко – и за децата – завършването на първия срок – документите около това, имунизации на децата, документите и около това...Отказвам се да изреждам ... Не съм толкова силна, колкото изглежда. Понякога се питам защо ми се случва всичко това. Надявам се да мога да отговоря, та дори и след време.
Изпращам ти моите най-добри пожелания.
Поздрави все още от нашия блок на Метличина поляна

Тинето от петия етаж.”

Имената на лицата и улиците са измислени

Ани Койчева

Марушка

2010-02-11T14:20:00.000-08:00

Едно време, след Чурен /селото, за което съм разказвала неведнъж/ се преселихме в друго селце, този път не в Родопите, а в Средна гора. Селото беше спретнато и чисто, но суша мореше и посеви и добитък. Основна работна ръка бяха не други, а циганите калайджии. Циганите в това село бяха работливи и прибрани и за разлика от циганите , такива, каквито ги знаем, с измами, далавери и кражби не се занимаваха. Срещу нас в къщата имаше едно циганско семейство: Пройчо и жена му имаха дребни дечиня и една каручка с магаре. Жената - млада и с хубава външност циганка, чакаше рожба, но това не й пречеше да излиза всяка сутрин на работа, да товари каручката с покъщнина и да изпровожда мъжа си и натовареното до уши магаре в полето. Една сутрин видяхме, че има някаква суетня из двора и Марушка /така се викаше циганката/ спря да товари магаренцето. Децата клякаха и притичваха наоколо и все надничаха под каручката, да бяха изтървали нещо под нея.
Тоя ден магарицата роди. Роди малко магаренце, което до заник слънце можа да се изправи на задните си крачка и все се мъчеше да проходи. Водата пак беше спряла в селото, а покрай суетнята Пройчо, жената и децата пресушили и послединя бидон, та дядо им извика да дойдат да си наточат от нашия варел, за да имат да поминат до сутринта и на добичето да дадат. Не се мина и седмица и Марушка роди - четвърто дете, момиченце беше и, много му се радваха.
Не помня какво стана по-натам , но ми се иска да вярвам, че и на малкото магаре му бяха дошли силици. А животът след това беше тръгнал по старому. Както казва един мой добър приятел "такъв е животът на всички бедни хора по света. В Англия или България разлика за сиромасите няма"

Ани Койчева

The silence of the Rye

2010-02-03T15:01:00.000-08:00

In her essay The Aesthetics of Silence, Susan Sontag claims silence “is the artist’s ultimate other-worldly gesture; by silence, he frees himself from servile bondage to the world, which appears as patron, client, audience, antagonist, arbiter and distorter of his work”.

Salinger’s silence is one of his most powerful artistic statements. “There is a marvellous peace in not publishing,” he once claimed. “I love to write. But I write just for myself and my own pleasure.” He stopped publishing in 1965, retreating to an impenetrable New England compound.

Писмо за Коледа

2010-01-06T04:25:00.000-08:00

Мила ми Анета,
Дано Коледа ти донесе още здраве, още сили, издръжливост и бодър дух.

Мама ми прати една от новоизлезлите книги на един български писател, когото много ценя.
Само с крайчеца на окото зърнах корицата и веднага накарах да ми я увият и да я сложа между подаръците за Коледа.
Това ще ми бъде най-хубавият подарък - и от Мама, и от писателя.

Преди да я увият, я погледах, подържах я в ръцете си и без да искам прочетох написаното на гърба.
Едно изречение, а сякаш един свят се стовари отгоре ми. Той, макар да не е бежанец, нито емигрант, е изживял това, което изживява дъщеричката му ам, където е, а и което и ние всички, откъснати от Отечеството, изживяваме всяка секунда...

Честита Коледа

..."жената е негърът на света" *

2009-10-29T14:48:00.000-07:00

Жената е негърът на света

Неравнопоставеността между половете във Великобритания може да датира от времената на викторианците, но е в пълен разцвет и в днешно време.

Нараства опасността лекарската професия в Обединеното Кралство да стане жертва на обезценяване - това предупреждава Министерството на Здравеопазването на Великобритания в доклад, публикуван на 12 октомври т.г. и предлага мерки за предотвратяване на катастрофата. А тя, "катастрофата", вече е факт в професии като учителската и адвокатската.

Настъпващата девалвация на лекарската професия далеч няма общо с икономическия климат, нито със световната финансова криза. Причината е..., че във Великобритания все повече и повече студенти от женски пол кандидастват, биват приети, следват, завършват медицина и започват работа като лекари. Според данните, изнесени от здравното ведомство на Великобритания, през 1960 броят на студентките, приети да следват медицина е бил 492 (24% от общия прием), а през 2008-2009 броят на студентките е 4583 (56%).

В доклада се казва, че "...в условията на феминизираната работна ръка при лекарската професия, рискът с нея да последва същото, което вече стана при други професии, е голям. При тези професии нарастващият брой на жени доведе до понижаване на заплатите и до девалвация на професионалния статус." В доклада се цитира пример от проучването през 2007 на заплатите в Адвокатската камара на Великобритания, което посочва че годишната заплата на жените адвокати от £46 000 (€50 000) значително се отличава от заплатата на мъжете адвокати - £80 000.

Неравнопоставеността между половете във Великобритания по отношение на професии, заплащане и социален статус е непонятна за нас чужденците, но тя се корени в историята.

Ето как обяснява този феномен Джеръми Паксман в книгата си "Англичаните" ("The English") - свободен превод:

"В едно от писмата си от Италия Лейди Мери Уортли Монтагю пише:
Да ви кажа право няма друго кътче в света, където на нашия пол да се гледа с такова огромно презрение, така както е в Англия.

Не е за чудене тогава, че докато мнозинството мъже ентусиазирано говорели за себе си и за страната си като въплъщение на цивилизация от най-високо равнище, жени като Мери Уълстънкрафт не намирали особени основания да се гордеят с това и да числят Англия към цивилизования свят. Такива опасения обаче били далеч от ума на средностатистическия англичанин, принадлежащ към средната или горната средна класа. В края на краищата това било общество, изцяло доминирано от мъжа. Английските мъже били непоколебими: до образование да имат достъп само мъжете. Идеализираната представа за жената у Джон Ръскин** била до такава степен прочувствена, че той не бил в състояние да консумира брака си заради ужасяващото откритие, което направил, а именно, че жена му имала полово окосмяване. Смятало се, че познанието на жената трябва да се простира само дотам, доколкото тя да доставя удоволствие на мъжа си. Общовъзприето било мнението, че така и така жените имат по-малки черепи от мъжете, което означавало - по-малки мозъци. В допълнание те (жените) притежавали само незначителна енергия, физическите усилия при менструацията, появяването на гърдите, раждането на деца, всичко това определено означавало, че за умствена дейност на жените не им оставало време. Имало дори такива, които смятали, че след като менструацията може да бъде дотолкова изтощителна и инвалидизираща, даването на образование може да подхлъзне жените към стерилност. С две думи те трябва да стоят настрана от ученето. Отгоре на това образованите жени ще започнат да заемат работните места, предназначени за мъжете, което означава, че последните ще бъдат принуждавани да напускат страната и да се заселват в колониите, което от своя страна ще увеличава броя на старите моми, с две думи жените, които държат на брака и искат да се омъжат, няма нужда да се подлагат на образование."

Това казва Джеръми Паксман за англичаните. Ще добавя, че първите три жени лекари в Англия са станали лекари благодарени на факта, че са следвали медицина едната в Америка, другата в Шотландия, третата във Франция. Нито една не е била допусната да го стори в Англия.

И още нещо:

За пръв път английски университет отваря врати, за да приеме студенти от женски пол сто години по-късно, през 1948 г.

През 1978 г. Джон Ленън изпя "Жената е негърът на света".

През 2009 в Англия е политически "некоректно" да се говори за негри. Говори се за черни и бели. Говори се за женска и мъжка заплата. Както и за девалвация на учителска, адвокатска и... лекарска професия. Хубаво е това да се знае от чужденците.

Ани Койчева

* Заглавие на песен на Джон Ленън
** Университет с неговото име е един от най-скъпо платените в днешно време

http://ide.li/article3782.html

Woman is the Nigger of the World
John Lennon

Woman is the nigger of the world
Yes she is...think about it
Woman is the nigger of the world
Think about it...do something about it

We make her paint her face and dance
If she won’t be slave, we say that she don’t love us
If she’s real, we say she’s trying to be a man
While putting her down we pretend that she is above us

Woman is the nigger of the world...yes she is
If you don’t belive me take a look to the one you’re with
Woman is the slaves of the slaves
Ah yeah...better screem about it

We make her bear and raise our children
And then we leave her flat for being a fat old mother then
We tell her home is the only place she would be
Then we complain that she’s too unworldly to be our friend

Woman is the nigger of the world...yes she is
If you don’t belive me take a look to the one you’re with
Woman is the slaves of the slaves
Yeah (think about it)

We insult her everyday on TV
And wonder why she has no guts or confidence
When she’s young we kill her will to be free
While telling her not to be so smart we put her down for being so dumb

Woman is the nigger of the world...yes she is
If you don’t belive me take a look to the one you’re with
Woman is the slaves of the slaves
Yes she is...if you belive me, you better screem about it.

We make her paint her face and dance
We make her paint her face and dance
We make her paint her face and dance

Бяла Птица

2009-09-22T15:11:00.001-07:00

През лятото имах дело в един отдалечен град, на границата със Шотландия.
Като свърших, преоблякох се и право в гората. За късмет точно този ден, времето беше хубаво и се откриваше една чудесна гледка към езерото Bassenthwaite, край планината Skiddaw. Събрали се бяха много хора да наблюдават нещо през телескопите си. Някои от тях надхвърляха 2-3000 лири, та се зачудих какво толкова има да се взират. Погледнах и аз в една от скъпоченните лупи и що да видя - чудна бяла птица си седеше кротко на една ела на около три километра разстояние и само помигваше с клепачи. Оказа се, че имам много голям късмет - на този ден отрочето на семейство орли-рибари беше решило да се "поразтъпчи" докато баща му ловеше рибка в съседното езеро и му носеше да си клъвне, а майката беше потеглила през гори и земи да прекара зимната "ваканция" в Африка.. Орелът-рибар лети и над Малта, Испания и българия, но българските пазванти го стрелят и затуй сега е в книгата на защитените видове.
Та такива ми ти работи

За една Молдованка

2009-09-21T04:27:00.000-07:00

Doctors and Idols

The doctor sat in front of a computer, concentrating hard as she considered how to explain a two year gap in her CV. Nothing unusual there, you might think. Many of us take career breaks, but this doctor’s illegal migration in search of a job in western Europe had gone badly wrong, and she had been trafficked and forced to have sex with 10 or more men a night while her young daughter waited without news in Moldova. I met her while helping organise entrepreneurship training for trafficked women in NNNNNN.
I was idealistic when I applied to medical school. The smartest girl in my class, I wanted to save the world (more specifically Africa), have an interesting life, and never have to compromise my principles in a war, as I figured they will always need doctors. I assumed that doctors were an honourable, influential, and prestigious group and never imagined having to beg, scrape, or live at the margins of society.
Since those naive days I have met all kinds of doctors. Most would fall into the successful, generally happy, fulfilled, and economically secure category. I have also met others for whom the glittering dream went sour. This includes a few doctors struggling with addiction to morphine, and many more who are alcoholic, and doctors with careers cut in half by a ruinous court case or haunted by a past tragedy on the table. I know doctors who have been killed or injured by their patients. I have spoken with doctors who provided advice on the interrogation of prisoners or enemy combatants; the interrogation sounded more like torture to me. We all know doctors whose relationships did not survive a punishing on-call schedule and colleagues who have been bullied at work. Some doctors are corrupt, and some are incompetent, others nasty. And doctors migrate all the time—those of us who were fortunate and had a choice moved for a better opportunity. But there are also doctors working as taxi drivers and cleaners far from home, trying to send money back to their children.
This is the season of medical school hopefuls, those with straight As heading for the home run with chirpy letters asking for a two week attachment likely to help their application. Medicine is indeed a noble calling, but perhaps we should also tell applicants that it is strenuous and complex and challenges you at all levels. Doctors are not automatically loved and respected. You will have a higher risk of suicide and will at times be scared and shocked. Being a doctor does not confer protection from life’s dark corners; for some it will not even guarantee economic security.
The idol has clay feet, and cracks.
<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<<>

Joint initiative disrupts gang behind 16m euro fraud16 Jul 2009

2009-07-16T12:08:00.000-07:00

A major criminal organisation of 17 people, active since 2005 and responsible for the counterfeiting of euros with a face value of more than 16 million, distributed throughout the EU, was disrupted by the Bulgarian and Spanish prosecution and police authorities, with the help of a joint investigation team that included Eurojust and Europol.The joint investigation team – a short-term agreement between two or more EU member states/agencies – comprising members of the Bulgarian police, the Spanish Brigada Investigación del Banco de Espanã (Comisaria General de Policia Judicial), Europol and Eurojust, was formed in March this year.Twenty house searches were carried out in Plovdiv, Bulgaria, and raw material and devices for the production of the counterfeits were found. More than 82,000 counterfeit euro notes were seized in denominations of 100, 200 and 500. The notes were mainly distributed in Belgium, France, Germany, Greece, the Netherlands and Spain, but affected the entire EU.“This was an excellent international police operation, led by the Bulgarian authority, that has delivered a massive blow to a major gang of counterfeiters,” said Rob Wainwright, director of Europol. “This operation is a successful example of the capabilities of the EU legislative tool of joint investigation teams.”Europol assisted with operational analysis, coordination and information exchange, forensic, technical and on-the-spot operational support.The president of Eurojust, Mr José Luís Lopes da Mota, said: “A joint investigation team has once again proved to be a powerful tool in the fight against organised cross-border crime. The fact that prosecutors and investigators from different member states and different backgrounds can work together and exchange information on the spot is a huge step forward in police and judicial cooperation in Europe. What we have achieved now we could only have dreamt of five years ago.”

"Квартални спомени"

2009-06-21T00:18:00.001-07:00

АРТИСТА

....Досущ като запуснатата, обрасла в тръне и шипки Мотописта, срещу която открай време живеем в София
Живеем
Сега само мама е там
А Мотопистата я наобикалят важни архитекти, мутри й кроят шапката, реститутки обграждат час по час
туй що е останало от зеленината и садят домати, паркинги и бодлива тел сепват погледа.
А вечер извеждат кучета за тоалет. Това са обитателите на Пистата.
А, намират се и такива шантави като теб - дето вечно бягат за здраве
А какво беше навремето!
Струпваха се от вси страни на България да гледат състезанията по мотоциклетизъм на писта. Стадионът почерняваше от хора, въздухът се изпълваше с мирис на моторно гориво, милиционери вардеха из храсталаците и не пускаха дечурлигата, дето и без туй сварваха да се промъкнат и да зяпат без билет. Сега Орлин Янакиев е пенсиониран чичко, а поколението мотоциклетисти след него идва да се състезава тук ,на пистата в Силверстоун. С тази разлика, че в Мидландс нито шипки има, нито диворасляци. Едни зайци се прескачат и фазани прехвърчат, ама щурци - йок.
...Нито Артиста го има тук.
Артиста се засели на пистата някъде края на 98-ма. Довлече отнякъде спален чувал, леген , едно-друго и се заключи в канцеларийката, дето отдавна наркоманите й бяха видели сметката. Сутрин докато тичах, гледах Артиста как прави сутрешния си тоалет. После тръгваше "по работа". Грижливо обръснат и в джинси го срещах на трамвайната спирка. Човек никога нямаше да рече, че Артиста е бездомник и спи на пистата.
Така мина седмица, минаха две, проточиха се месеци, зададе се зимата. Срещах Артиста да се рови из контейнерите срещу блока. Срещаха го и други комшии, ама и през ум не им минаваше да попитат кой е и откъде е. Бяха му сложили тоя прякор незнайно защо, а и незнайно кой.
Сигурна съм, че Артиста още си живее на пистата. Напоследък се появиха разни слухове, че уж щяли да приватизират Мотопистатаи да строят но жилищен квартал. Гледката щяла да се промени, изгледът към Витоша и Черни връх щял да се заличи...Както и да е. Ако видиш някъде по твоите места брадат самотник в джинси, да знаеш - това е Артиста.

Анна Койчева
2005

Из поредицата «Квартални спомени»

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ - КРИЗА ЛИ? КАКВА КРИЗА, НЯКОЙ ВИ ЛЪЖЕ!

2009-06-18T11:06:00.000-07:00

Криза ли? Каква криза, какви пет лева, България е в апогей! Това е разцветът на натрупване на сив капитал и смазване на подземната икономика. Магазините гъмжат от народ, народът купува, а се купува всичко – мобилни телефони, коли, къщи, имоти...Най-дългите опашки са пред офисите на нотариусите и пред магазините за мобилни телефони, ако не се брои Билла с нейните полуфабрикати. Магазини, банки и учреждения имат някакво смешно работно време – едни работят до 6, други до 7, трети до 10 вечерта...Никой не затваря в 5. Уплаши ми се окото. Това е невиждано, ако го сравниш с обстановката на Запад. Магазините /например в Белгия и в Англия/ са пълни със стока, но на хората не им трябва нищо – имат си всичко и не купуват - правят си сметка за финансите. Магазини и кафенета се затварят в четири или в пет следобед / тогава отварят кръчмите, които работят до полунощ, ТЕСКО - магазинът за храна, само той е отворен цяла нощ/... Така е сигурно, след като са живели 50 години на кредит, но и България я чака същото. Сега е много модерно да се теглят кредити в България, услужливи усмихнати девойки ти свалят звезди от небето, докато не се докопат до заветния ти подпис. А как ще се изплащат тия заеми, ако утре останеш без работа? Дни преди да замина от Англия за България, в края на май, съобщиха за поредната лавина извадени от домовете им хора, които не са в състояние да си плащат ипотеките. Това е наред с ежедневната черна хроника за другата лавина – безработни и съкратени от работа, защото работодателите им нямат пари да им плащат заплати. Ето това е криза. В България се разиграва някакъв абсурден театър, в който уж “патиланското царство” е на власт, но някой друг дърпа конците и лъже народа за някаква измислена криза. Някой използва това внушение, за да реже заплати и осигуровки, да укрива данъци и да се прави на “угрижен”. Бедата е, че народът няма как да не му “вярва”, защото алтернатива няма. Социалните помощи са минимални, а и как да бъде иначе, след като “данъчната” ни държава въобще не е данъчна? Всеки иска помощи, всеки иска надбавки, всеки иска платени отпуски, ама откъде? Нали тая държава трябва отнякъде да вземе, за да даде? И не се лъжете, че тия, дето взимат “най-много”, са държавните служители! Поинтересувайте се на Запад как е, как данъците се плащат една година в аванс, а после ако си надвнесъл повече, отиваш и си искаш разликата, как думата “данъчен” тук отеква с много по-зашеметяваща сила, отколкото думата Крал или Кралица, поразмърдайте се малко и разучете каква е на Запад цената на кметския данък всеки месец, как всеки месец наред със сметките за газ, вода, ток, интернет, телефон, пътен данък и прочие, се плаща и данък за това, че слушаш новини и че гледаш телевизия. Затова е смешно да се говори за криза в България. България е рай, данъчен и подземен рай. Затова някои чужденци я харесват, други скубят коси, че навремето са си купили жилища, а сега няма на кого да ги отдадат под наем. Толкова строежи на квадратен метър в покрайнините и в централна София, историята не помни. И ще стане /не дай си Боже/ един ден това, което се случва от три дни в Русия: в понеделник рухна сдание в Красноярск, вчера е рухнала друга сграда в центъра на Москва. Причините – гъсто и незаконно строителство. А жертвите – невинни хора. Ама няма кой да чете и гледа други новини, освен БНТ. Най-непрофесионалната телевизия! На всичкото отгоре на централната фасада върху сградата на Сан Стефано се бе изтупанчил плакат “бюлетина номер 1” Как е възможоно една институция, която претендира да е национална, до такава степен да се е самозабравила, че да не крие и дори да не прави никакъв опит да скрие партизанщината и политизацията си? Добре, че се видях с един приятел, та седнахме на приказка. Поговорихме си в едно малко "кафе", дето хората попълваха някакви графи за европейския футбол. С надеждата да познаят резултата. А резултатът от нашата среща? Говорихме и си мислихме за неща, които малко хора правят. Може би само пишещите.Повечето хора си бъбрят и оплакват, а в това няма никаква душевна благодат. Разгворът е нещо духовно и душевно и той се случва рядко.
За съжаление България е далеч от тази романтика. Това не е повече моята родина, а е един вертеп, в който се разхождат някакви претендиращи да са новата класа “буржоа” обръснати, с преметнати чантички през корема /едно време ги носеха на кръста, сега – като излязли от конфекция - през корема/ с навити крачоли на дънките мургави, или слънчасали на неопределена възраст, говорят на ти, застават на опашка зад врата ти и надничат, купуват мазни банички, ядат и говорят по мобилните телефони безкрайни несъществени разговори, разбира се на ти.. Това видях – едно безметежно говорене по телефони задължително на ти, прекъсване в разговор, неизслушване, негледане в очите, пиене по заведенията по всяко време на деня, изритване на маловажни хора и предмети, плюене, оригване и претъпкани кофи за боклук, на които пише “пазете чистота!” .
Всъщност подобрение има. Плочките на някои тротоари са подредени и залепени наново. Срещу блока ни има дръвчета. По тях пеят птички. Има дори бременни жени. И администрацията се е понаучила да работи. Само тая, дето се занимава с международното сътрудничество, искам да кажа. Останалата си е все същата. Явно от Европейския съюз са стегнали перките на съответните международни дирекции и те от немай къде са влезли в крак. Но това е чудесно! Да бяха всички чиновници като г-жа Николова от Министерството на образованието, “първи етаж, последната врата вдясно” ...или като д-р Терзиева от министерството на здравеопазването, “първи етаж, гишето вляво”. Да, ама не са...Засега. Ще почакаме, може и това един ден да стане, дай Боже!

Анна Койчева

Източник "Писма от Обедиденото Кралство"

ПС: Обяснение към снимката:

Българско ромско семейство заминава на гурбет, лети от терминал две на Новото Летище!

На добър път!

РУСКАТА "КОЛЕДА"

2009-05-14T05:31:00.000-07:00

/7 януари/

Тя е ниска и пълна, беззъба и куца, няма още 40, но изглежда на петдесет. Седи сама в стаята, на ръба на леглото и чака. Облечена е с ватена куртка без ръкави. Ръцете й са пълни, вените никакви ги няма, медицинската сетра - индийкана име Пател , вика друга медицинска сетра да опита с вените на другата ръка.
Снидзе, така се казва пациентката,чиито име и език тук никой не разбира, пъшка и се мъчи да прикрие болката, лицето й – пълно, а очите й – скрити надълбоко зад подпухнали клепачи. По-точно лявото око. Цепка, от която гледа един изплашен син ирис. Дясното око не се вижда зад превръзката.

Една чистачка - монголка влиза в стаята да обере с парцал праха от пода. Поздравява Снидзе и я пита как е. Тя не разбира добре какво я питат и монголката повтаря на руски.

На съседното легло пристига нова болна. Води я мъж. Мъжът донася от колата две чанти с дрехи и ядене, разполага ги по столове и маси наоколо, сякаш ще останат за вечно тук, спуска завесата и се усамотява със жената.

Снидзе няма за кого да пусне завесата. Тя е дошла рано сутринта, пеш. Мъжът й потеглил за фабриката, синът - да търси работа, снахата – да кърми бебето.

Снидзе е евтина източноевропейска имигрантка. Така наричат тук пришълците от бившите Съветски републики.

Снидзе и мъжът й работят по няколко часа на седмица в една фабрика. собственост на пакистанец. Работата е на конвейр. От едната страна на линията са наредени легени със салата от риба тон, майонеза и сварени яйца. Хлябът идва нарязан и готов за производство. Много хляб пада зад линията. Работниците не го събарят, а бутат на земята, стъпват върху него и го ритат към контейнера с отпадъци. Ако беше до Снидзе, тя ще се наведе, ще го събере и ще го занесе вкъщи. Когато имат късмет – работят и през петте дни на седмицата. От известно време окото й почна да тече и собственикът на фабриката я реши да я отстрани.

Днес по Юлианския календар е Руската Коледа, а иначе – редовен ден от седмицата, сряда. Точно в 11 часа пропищява пожарна сирена.. Пациентите-овце в кошара стоят и гледат вцепенено. Отваря се една врата – авариен изход. Сестрата - безцеремонна африканка на име Хортенс, обяснява, че това е учебна тревога и всеки трябва да остане на място.
Снидзе се прекръства, вратите пак се отварят и животът продължава по старому. Хортенс идва при леглото на Снидзе, пляска няколко шамарчета по ръката й, напипва въпросната вена, забожда “абокат” в нея, записва нещо в тетрадчицата си и продължава към следващата пациентка.

Две двойки пенсионери седят в чакалнята. Наоколо са разпилени изоставени списания, които те разлистват за сетен път. Зяпат безмислена телевизионна реклама. Показват диети за отслабване, снимки на сутиени и призив за помощ за гладуващите в Етиопия.
Сестрата минава с поднос, на който има ръкавици, шишенца с течности и вързоп марли. Спира пред всеки от чакащите, нахлузва ръкавица, отваря съответното шишенце и капе по капка от течността в нечие око.

Чистачката монголка прибира изцапаните марли. Една от пациентките, пенсионерка се интересува как е работата в болницата и дали е доволна от живота си тук. Монголката казва, че е много добре, сгодена е и заедно с нейната заплата, се оправят горе долу.

Идва докторът, двайсетина – годишен, със шотландска фамилия. Пита Снидзе дали всичко е наред. Тя се усмихва уплашено, друго да каже не знае. Докторът маха превръзката и обяснява , че днес ще оперира една част от тумора. Подава й да подпише договора, после прави две снимки с камера - в профил и анфас, прибира договора и поема към кабинета си.

След операцията откарват Снидзе обратно в стаята й. Тя отваря око за кратко, но после се унася в сън. Присънва й се, че пътува в някакъв дълъг влак и кондукторът й казва, че мястото за машинист е свободно. Тъкмо се зарадва, че е намерила работа за сина си и влакът спира на един перон, от където се качва мъжът й. Той я ръчка да бързат, защото таксито чака навън. Влакът тръгва. От мъка и яд Снидзе се събужда и разбира, че операцията е свършила. Сестрата Хортенс се е надвесила над нея и пита дали я боли някъде, иска ли да пие, или да яде нещо.
Снидзе нищо не иска. Тя се надява някой от нейните близки да дойде. Снидзе се облича, приготвя се и сяда на леглото в очакване. Идва докторът. Според него всичко е минало добре, дава й рецепта и тъкмо да се отдалечи, Снидзе бръква под леглото, издърпва чантата, отваря я изважда от нея кутия и му я подава.
- Благодаря, казва тя на английски
- Благодаря, казва и докторът – на английски.

Снидзе си облича палтото и куцайки, бавно се отправя по коридора към изхода на болницата.

Докторът взима кутията и тръгва към кабинета си. Но като минава покрай сестринската стая, спира, отваря контейнера за инфектирани отпадъци и я пуска в него.

Вечерта тихо падна

Медицинската сестра Пател остана последна в офиса, свали сестринската униформа, изяде сандвича с къри и тръгна към нощната бензиностанция да чисти тоалетната

Докторът вечеря с двама началници, на които показа снимки от окото на Сниедзе.

Пациентката пенсионерка се забърза към първата улична телефонна кабина, набра номера на имиграционни власти и им съобщи, че чистачката в болницата е от монголски произход.

Монголката чистачка влезе в квартирата и докато оправяше леглото, помисли колко хубаво би било мъжът й да бе тук при нея сега.
На свобода.

Анна Койчева

ПС Имената не отговарят на действителните

МАЛКО ВЪРЗОПЧЕ, ОМОТАНО С ЛАСТИК

2009-05-14T05:20:00.000-07:00

/Великден/

Затвориха Гина. Съдията отсече, че понеже няма работа и тъй като мъжът й по цял ден е по строежите, Гина, или както тук й викаха “по английски”, Джина пак ще тръгне да краде.
Една вратичка вляво от съдебната скамейка се отвори и там застина мъж в бяла риза и с дълга верига ключове в едната ръка. На другата ръка лъснаха окови. Мъжът я прикани да отиде някъде натам, навътре, наляво, там в дъното на коридора и с него. Гина не разбра къде точно отиваше и се наведе да вземе чантата. Станчо, мъжът й – и той не разбра завалията какво става. Седеше в края на съдебната зала и даже не можа да срещне с поглед жена си. Като излязохме в коридора, адвокатката му каза. Той застина и онемя. Адвокактката ухаеше на хубав парфюм, косата й – разпиляна, червена и несресана падаше върху половината лице, устата й говореха, намазани с червило, а косата закриваше очите й за по-голямо удобство.
В арестантското помещение бързаха да попълнят документите, а Гина плачеше и бършеше очи с употребявана салфетка. Тъмничарката беше любезна и съчуствена, но каза на Гина, че трябва да конфискува вещите , а с нея и чантата й. Първо от нея извади портмонето, после гребена, а след него – тефтерчето, химикалката и личната карта. Дойде ред на вързопчето. Гина не го пускаше, но тъмничарката й каза, че в затвора няма за какво да са й нужни пари. Беше много малко вързопче от носна кърпичка, омотано с ластик . Тъмничарката го развърза с голяма мъка.
От него се подаде стара, сгъната на четири, оръфана по краищата снимка от вестник на къща с люляк и чешма отпред.
- Хубава къща – каза тъмничарката – Твоята ли е?
Тъмничарката повъртя, поогледа снимката, после я сгъна пак,
сложи я в кърпичката, подаде я на Гина и ни разказа следната история:
Преди време живяли с мъжа й някъде на север. Купили къща и посадили дръвчета. Едно от тях било люляк. В селото люляците носели сеуверие, но тя тогава не знаела още за това. Минала пролет, минали две, люлякът все не разцъфвал. Една сутрин се събудили и видяли, че люлякът го няма. Така и не проумяли как така люлякът изчезнал. И защо? Гина не разбираше какво разказваше тъмничарката, но я слушаше и сякаш спря да плаче. Отнякъде се появи човекът с бялата риза, с тежката връзка ключове и с белезниците на едната ръка. Затворническата кола пристигна.
Отведоха осъдената. Тъмничарката захвана да попълва следващия формуляр. Наближаваше краят на следобеда.
Минала е една година от тогава. Гина сигурно отдавна е на свобода.
Пак е Великден. Гледам през прозореца на градинската врата. Люлякът е напъпил. Сигурно тази пролет ще цъфне

Анна Койчева

Източник:

Писма от Обединеното Кралство ©, Литернет

ПС Имената не отговарят на действителните

ДВАМАТА БОКЛУКЧИИ

2009-05-14T05:15:00.000-07:00

Двама боклукчии в един камион
Двама баровци в един Мерцедес *

Девет сутринта
на светофара в Сан Франциско
чакат да стане зелено
боклуджийски камион в ярко жълто и
двама боклукчии в дрехи от червена мушама
висят на дръжката отзад
дето се прибира боклука
прави - от двете страни на камиона
уловени за дръжката и гледащи отгоре движението:
колата ,
лъскав мерцедес с двойка изтупани
един мъж в сако от лен
с коса до раменете, рус
обезателно с очила срещу слънцето
и една жена, набързо вчесана, руса, млада
къса пола, чорапи, жартиер
мъжът на път към своята фирма
за архитекти
И в четири следобед
двамата метачи от улицата
влачат уморено крака на път към дома
По-възрастният - изгърбен, с коса -пепел, грозен и
страшен
като Квазимодо
и по-младият – с дълга коса и очила срещу слънцето,
на възраст приблизително като шофьора на мерцедеса
Двамата боклукчии
гледат втренчено към изтупаната двойка ,
дотолкова изтупана, че прилича на
телевизионна реклама,
в която всичко винаги става,
например червеното на светофара
спира движението
и четиримата сега са близо
толкова близко един до друг,
че изглежда няма нищо невъзможно
за този малък залив по време на прилив от демокрация
да се случи

Лорънс Ферлингети

*
Two scavengers in a truck,
two beautiful people in a Mercedes

Lawrence Ferlingetti

Опит за превод
Анна Койчева

2009-03-10T14:32:00.000-07:00

Миналата пролет в Северна Ирландия

из пътеписа

По следите на пушената сьомга
/От Абърдийн през Шетланд, Белфаст и обратно/

....Вечерно време възрастните хора слушаха музика, играеха бинго, пиеха уиски и забравяха болестите, самотата и лекарствата си. Една от вечеринките беше в разгара си, когато съзрях Гена, Женя и Вася да седят във фоайето по чехли и каскети и да сърбат чай от боровинки. Чаят оставяше едри червени петна по покривките, но това на тях не им правеше впечатление.

- Лека нощ, каза Гена, - време е за почивка
- Лека нощ , - добавиха в един гласЖеня и Вася

После нахлупиха каскети и тихомълком се измъкнаха по чехли – на разведка из околните заведения.

Работната седмица започна рано - в шест и половина сутринта на следващия ден. Стюард, един от местните ветеринари се погрижи за нашето придвижване и само след четвърт час се озовавахме в най-голямата местна фабрика за пушена сьомга.

Руснаците бяха махмурлии, а като прибавим и факта, че на закуска както сами твърдяха, им били сервирали само шунка, сирене и хляб, който... бил мухлясъл...?!, настроението никак не бе благоприятно за преговори.

Миришеше на пушена сьомга... Ябълка, бук, бреза – това са ароматите, на които ухаеха пещите.

И в тази фабрика, както на много места досега, рускоговорящ персонал подготвя документите на рибата преди тя да потегли към необятния руски пазар.
Инес е една от тях - отегчена латвийка, която превежда, но си търси друга работа.

Тръгваме към летището. След броени минути политаме над Инвернес и Лохнес на път към Белфаст.

8. Черната овца и нейната детелинка - Северна Ирландия

В Северна Ирландия всеки банкомат пуска различни банкноти. Тук – с лицето на важна историческа личност, там – с детелина, на друго място с кораб ... Ала всички те задължително са зелени - националният цвят на Северна Ирландия

Преди да полетим, на летището възрастна ирландка бодро крета към стълбичката на самолета
На ученически английски Гена й предлага помощта си, което в превод ще рече нещо от рода на: “ я моля те ми дай ръката си”.
Тя го гледа в страх и недоумение и а-ха да повика полицая на помощ.
В кралство Великобритания никой на никого не помага, никой на никого не подава ръце, нито крака, а всеки досег до тялото на друг човек се смята за посегателство над личността. За престарели и инвалиди по летища, болници и обществени места си има създадени специални служби. Хора в светлоотразителни жилетки с надпис върху тях “disable team” подкрепят възрастните и карат инвалидните колички на пострадалите. Държавата им плаща за всичко, та затова на бакшиша те гледат като на обида.

За Ирландия потегляме само аз и руснаците.
Нито Ръсел, нито Дейвид се решават да навестят “черната овца на света”, както шеговито наричат Северна Ирландия заради доскорошната война между католици и протестанти. И така оставам сама с делегацията като предводач и като куче-пазач.
От летище “Джордж Бест”, по името най-добрия някога футболист на планетата, по-късно алкохолизиран и злополучно поминал се преди 2 години играч, преминаваме през пристанището и продължаваме към центъра на Ирландската столица. Показват ни доковете, където е бил построен корабът “Титаник”. Показват ни и кръчма от 15-ти век, която фигурира в Регистъра на паметниците на културата и по думите на шофьора непременно трябва да се посети и изпробва “отвътре”. Отбелязвам си това в тефтерчето и продължаваме напред.
Белфаст е бял град. Сградите, повечето от които построени във Викториански стил, са от бял гранит. Това са: Градският съвет, Банката на Ълстър, Северната банка и Кралското министерство на правосъдието, където в момента се помещава Супремният съд на Северна Ирландия. Сградата на Гранд Опера, завършена през 1895 г се отличава от останалите по ориенталските си мотиви и е била почти разрушена по време на стълкновенията. В момента я реставрират.
Войната се усеща и за нея непрекъснато напомнят уж дребни на пръв поглед неща. На път към хотела пресичаме “протестантнкия квартал”. Стените на оградите и вратите на домовете са изпъстрени с чудновати графити, емблеми и надписи. Повечето от тях датират отпреди 20 години, но никой не смее да ги трие.
Навръх десетата годишнина от Мирното споразумение на Разпети Петък за слагане край на размириците /сиреч гражданската война между католици и протестанти/, сградата на Щормонт (Stormont), както наричат Северно-ирландския Парламент, е потанала в тишина и зеленина.

Както в останалите части на Кралството, така и в Ирландия при постъпване на работа, се провежда събеседване с представители на работодателя. Освен равен брой жени и мъже обаче, в Ирландия тази комисия трябва да включва и равнопоставено участие на католици и протестанти.

Белфаст е бял град - и в буквалния, и в преносния смисъл.

Тук етнически малцинства /африканци и азиатци/ не се срещат. Не се виждат и затлъстели граждани, които са в изобилие в останалата част на Кралството. По улиците се носят дългоноги девойки с ослепителна хубост. Някои от тях са подпийнали, макар да е само четири следобед. Грее чудно зимно слънце, а по въздуха кряскат гларуси. Неочаквано се озоваваме пред Кралския университет и Библиотеката – шедьоври на Викторианската архитектура. Следва настаняването ни в хотела, който аз светкавично напускам и се втурвам да бродя из Белфаст.
Първата ми спирка е кръчмата от 15-ти век. Не само защото съм жадна и гладна /за нови гледки/, но и кръчмата е на 50 метра от гостилницата ни. Тихо, кротко и уютно е вътре. Двамата съдържатели четат вестници, двойка влюбени щрака с фотоапаратче.

Тайнствени вратички се отварят и затварят и в тях потъват мистериозни клиенти. Сервитьори разнасят чашки на подноси. В миналото на жените в Кралството не е било разрешено да влизат в кръчма. В Ирландия /черната овца на света!?/ както винаги се правели изключения. От тогава датира стилът, в който започват да се строят типичните ирландски пъбове – с малки стаички, отделени с вратички като изповедни...и като олтари... от останалия свят. В Ирландия кръчмата и църквата са били и, още са най-високо почитаните обществени заведения. Та тъкмо в такава кръчма седя сега и аз, настанена удобно в собствен “олтар” и отпивайки от “тайнствена” чашка. Разглеждам стените на заведението, които са обсипани с дърворезба и стенописи, мозайката е подредена в чудно хубави средновековни орнаменти, прозорците - със стъклописи. Прилича на катедрала, нежели на кръчма! Напитката, която ми поднасят на табличка е ирландско кафе, но то няма нищо общо с модифицираната смес, дето я сервират из софийските ирландски пъбове. Тайната на хубавото ирландко кафе, по думите на сервитьора, се заключава не само в уискито / разбира се, то трябва да е ирландско/, но така също – и в сметаната, която следва да е от овца, не от крава! При това овцата трябва да е ирландска, но дали дали да е тъмно кафява или черна, сервитьорът не знаеше.
Продължавам обиколката из центъра на Белфаст и неусетно пада вечерта.
Един античен автобус е спрял на градското тържище и докато извадя фотоапарата, той се изгубва зад светофара. Автобусът е стар, очукан червено-бял - досущ като тези от моето детство. Тръгвам из пресечките на Белфаст с надеждата да го зърна отново. Автобусът ту се показва, ту се изплъзва от погледа ми...А накрая на вечерта, когато се прибирам в хотела, го виждам – спрял досами входа! Късмет и то какъв!

Националният символ на Ирландия е трицветната детелинка. Защо – ще разбера на следващия ден, когато посещаваме могилата на патрона на Ирландия – Св. Патрик. Трицветна детелинка и черна овца – това е символът на този разкъсван от противоречия остров, бивша колония на Кралицата, от която понастоящем само отрязъкът (“ulster”) Северна Ирландия е Британска територия. Кавото и да се говори и пише по вестниците Република Ирландия и Северна Ирландия са едно, хората се обичат и си ходят на гости ежедневно, нестряскани от валутни или религиозни различия. Докато пътуваме из провинциите на Северна Ирландия непрекъснато срещаме камиони и леки коли с регистрация от Южна Ирландия. Двата основни ежедневника в Ирландия са пак единни по въпроса и съобщават новини и от Южна, и от северна Ирландия. Това е. Ирландците имат един патрон и един символ. Не се делят.
Сувенирните магазинчета наоколо са отрупани с изображения на черни овчици, захапали детелинка. Но всяка крушка си има опашка и на следващата утрин ще разбера защо така високо тачат овцата тук и, наистина ли е черна черната овца Ирландия?
Тръгваме на юг.
Черна овца не виждаме,по-скоро - тъмнокафява. Тъмнокафяви на цвят овце пасат навред из полянките, които прекосяваме набързо на път за провинция Даунпатрик. От тази овца в Ирландия, добиват мляко и правят сирене. За разлика от Ирландия никъде в останалите части на Кралството не доят овце и не познават овчето мляко, нито сиренето.

Но наша цел са не сиренето и овцете, а рибата и по-точно – херингата.
По пътя към фабриката за херинги Женя и Гена непрекъснато отварят прозорците на колата, надничат и щракат с апаратите . За тях всяка съборетина е замък, всяка кула - катедрала. Вася гледа отстрани – батерията му отдавна е свършила.
Фабриката за херингти е стара, очукана и вмирисана, но е единственото място от всички обекти посетени досега, където руснаците са доволни да забележат така въжделенния в останалите заводи печат, който стои върху дървените палети за складиране на рибата. С това откритие приключва и инспекцията им, още повече, че отново са поканени на безплатен обяд. В кръчмата в Даунпатрик прекарваме цели 5 /!/ часа.

Като начало Вася и Гена поръчват гинес, Женя както обичайно – възможно най-скъпото червено вино в заведението. Като им поднася огромните чаши с тъмна течност и дебел каймак, Иън, съдържателят на кръчмата им обръща внимание на нещо, но и двамата са така захласнати в съдъжанието на чашите, че не обръщат внимание. Чак когато поднасят питието към устните се, виждат чудото – пяната и в двете чаши се е “сдобила” с трилистна детелинка. И нали са си суеверни, вмигом повярват, че тя формата на детелинката е случайна и непременно ще им донесе късмет!...А в дейсвителност Иън ползва шаблон и рисува детелинки на всеки новодошъл клиент и лапни-шаран.
За предястие всички вкупом поръчват рапани в марина от бяло вино и зехтин. Иън поднася трофей за руската делегация – памучна фанела с емблемата на кръчмата му. Излишно е да питате кой грабва фанелата. Незамужная женщина Женя я оставя насред масата досами чинията с мариновани рапани, след което започва да я мери пред очите на всички, размахвайки ръце под носа на сервитьорките, които носят подноси с основното ястие. За Вася това е ирландски овчарски пай, а за Гена – наденица от гъше месо и салата от червени репички. Женя както обичайно яде недопечен бифтек. Тук е мястото да отбележим, че по време на цялото това пътешествие из риболовните зони на Великобритания, “незамужная женщина” Женя показа завидна руска натура. Тя никога не придържаше вратите след себе си по коридорите, когато преминавахме от едно помещение в друго, никога не гледаше събеседниците в очите, никога не се извиняваше, когато прекъсваше разговора им, никога не благодареше на сервитьрките, които пърхаха около нея и никога не се поколебаваше да вземе най-голямото парче шунка, най-скъпото предястие, най-сочното парче от пая и най-голямата порция сладолед. За разлика от нея Вася и Гена не се задълбочаваха много-много над пудинги и десерти, но здравата наблягаха над гинес и уиски, когато разбира се това им се предлагаше “безплатно”.
След като приключиха с основното ястие, руснаците поръчаха уиски, а след него – ирландско кафе. Незамужная женщина Женя прибави към това и порция сладолед.

На изпроводяк получихме прегръдки и целувки от съдържателя на кръчмата, както и от домакините- директорите на фабриката.

Сдрачаваше се, когато тръгнахме обратно към Белфаст. Недалеч от Даунпатрик се намира и черквата, в чийто двор е погребан националният патрон на Ирландия Св. Патрик. Спряхме и прочетохме написаното върху паметната плоча. Научаваме, че Патрик не е бил ирландец. Той живеел като слуга в Англия, но една нощ избягал във Франция с един кораб. Там получил видение и чул глас, който му заръчвал да се върне при народа си и да го поведе към спасение. Върнал се в Ирландия и почнал да проповядва мир и добрина между хората. Един ден както проповядвал се навел, откъснал една трицветна детелинка до краката си
И казал, че така както е трицветна тази детелина, така е и Троицата – Отец, Син и Свети Дух на небето. Оттогава трицветната детелинка станала символ на Ирландия, така като магарешкия трън – за Шотландия и празът лук – за Уелс.
На връщане от църквата руснаците продължиха да снимат. Макар и тъмно те виждаха във всяка керемида – крепост, а във всяка кула – замък.

А аз си спомних една стара Ирландска молитва. Ще ви я прочета:

T I M E

Take time to work -
it is the price of successes

Take time to think-
it is the source of power

Take time to play-
it is the secret of perpetual youth

Take time to read-
it is the foundation of wisdom

Take time to be friendly-
it is the road to happiness

Take time to love and be loved-
it is the privilege of the Gods

Take time to look around-
the day is too short to be selfish

Take time to laugh-
it is the music of the soul.

- An Old Irish Prayer

В свободен превод тя ще рече следното:

Време

Отдели време за работа-
Това е цената на успеха

Намери време за размисъл-
Това е източникът на силата

Намери време за игра –
Това е тайната на вечната младост

Отдели време за четене –
Това е основата на мъдростта

Намери време за приятели
Това е пътят към щастието

Отдели време да обичаш и да бъдеш обичан
Това е привилегия за боговете

Намери време да се огледаш наоколо
Денят е толкова кратък,за да бъдеш себичен

Отдели време за смях
Това е музиката на душата.

9. Единбург – магазин за усмивки

Единбург ни посреща с огромна кръгла маса и 13 мъже, насядали около нея. Попадаме в една от канцелариите на Шотландския парламент, а заседаващите са наши стари познати –фабрикантите от Петерхед, Абърдийн и Инвернес. Всички със затаено внимание очакват да чуят
мнението на руснаците.

След три часа препирня, темата на която ще спестя по понятни причини, Шотландският парламент ни поръчва такси, предплаща го и ние: Крокодилът Гена, Вълкът, Чибурашка и моя милост потегляме към потайностите на Единбург.

Мъже в шотландски поли, чорапи и жартиери кръстосват крепостния град, а от всяка механа, магазинче или кафене се носи музика на гайди и мирис на шишчета.

В едно такова магазинче ме примамва песента “Зелените ръкави” /”Green sleeves ”/ и аз влизам. Няма сувенир, който да не е изложен тук – от саби, кинжали и ризници, през шотландски поли и кобури, та до кухненски покривки и напръстници – всичките до един със Шотландския герб – магарешки бодил. В магазинчето работят една японка, една бангладешка и двама бели мъже. Всички са усмихнати и невероятно услужливи. Изведнъж в тълпата се шмугва шушляковото яке на “незамужная женщина” Женя. Не, не греша, моите руски герои също са тук . Женя се устремява към витрината с кинжалите. Натам се запътва и Гена. Момата иска да купи кинжал, а батко й – сабя. И двамата са готови да се бръкнат с по 400-500 лири в брой, но в последния момент се отказват. Причината? И двете оръжия били много тъпи. Японката грижливо им обяснява, че кинжалите са само за украшение и ,че законите на Шотландия забраняват носенето на остри предмети на обществени места. Всуе.
Вечерта неусетно ни настига, а с нея – и умората от изминалите 14 часа...А защо не – и от изминалите 14 дни. Последният ден, казват, е най-късият. Не е лъжа.
Мъж с шотландска пола припка надолу по улицата. Не ме покани да го снимам, но аз чаках ли подкана?
Това не беше последната изненада.
В ресторанта на хотела сервираха храна за космонавти - всичко беше смелено, пасирано и поднесено под формата на кюфте с пюре или пюре с кюфте.
Управителката на салона – порториканка с нечиста коса, командваше дузина бели стажантки в пубертентна възраст. Готвач не се забелязваше, но аларми от микровълнови фурни се чуваха от всички посоки.
На следващия ден на закуска незамужная женщина Женя отиде да си допълни чинията с още шунка и безгрижно си остави чантата на стола.

Добре, че закуската беше под командата на същата порториканката.

Завръщането

Приземяваме се на летище Хитроу, намирам гардероб за багажа на руснаците, сбогуваме се на две на три и ги оставям да се оправят както знаят: да обикалят ситито преди полета на самолета, да пазаруват кинжали, ризници и ножници, да си забравят чантите, да ги намират, да ядат хегес, да пият гинес и да си спомнят за ... За какво по-напред?...Въдейки рапани, скариди и сьомга нейде из водите на Мурманск, че за друго стават ли?

Послеслов

Мина месеца, минаха два – от руснаците ни вест, ни кост.

В началото на лятото английското правителство получи доклада от тяхната обиколка по островите и Северно море. Докладът не беше в полза на англичанието, но не доклад е предмет на моя разказ, а те - Женя, Вася и Гена. Те потънаха в дън земя. А с тях – и нещо от мен. Защо, питах се – защо не пишат? Яд ли ги е за нещо, или пазят тайна?
Едно време за руснаците Англия беше империализъм и диверсия, та досега ли?...Какво общо имах аз с това?

Един ден докато чаках влака в една от станциите на Източен Лондон, до ушите ми долетя позната музика. Нечий телефон звънеше по същия начин, по който и телефонът на Женя с песента “Летят жерави”. Огледах се наоколо, но Женя не съзрях. Затананиках си песента и през цялото време докато трая моето пътуване, тя беше с мен и със спомените...Спомнях си за какво ли не: за моята първа Русия, по-точно за “моя Съветски съюз” такъв, какъвто го бях видяла за първи път преди 23 години и, такъв, какъвто го усещах сега тук, в Англия на четири и кусур хиляди мили разстояние покрай тези трима руснаци и тяхната експедиция. Спомнях си за моето първо пътуване в Москва и после – в Ленинград, за Вадим и луксозната дача на леля му в Подмосковието, за Арлекино и Алла Пугачова, за песните на Висоцки, за Белоруската Гара и за фигурното пързаляне, за “Тëмная ночь” и “Седемнайсет мига от пролетта”, за площада с книги и картини в центъра на Москва, за Дима и протритата му от пране фанелка, за опашките пред “Берëзка”, за огромното сграда на университета “Ломоносов”, за манастирите окрай Москва, за Ленинград, за Адмиралтейството и топовните гърмежи всеки ден по обяд, за кораба Аврора и мостовете над Нева, за Ермитажа и яденето на шчи в чакалнята, за овнешките “шашлыки” и за сладоледа ескимо, за “тараканите” в общежитието...За какво ли още не мислех докато влакът фучеше през полето....От “моята” Русия не беше останала и следа. Желязната завеса уж бе паднала, но Студената война не бе още свършила. Без шум. Незабележимо почти. Надпреварата “между тях и нас” продължаваше.

Като се прибрах вкъщи, разрових старите архиви и изнамерих песента. Вниквам в музиката. Следя съдържанието. Ако някой ме чуе да слушам руски военни песни посред бял ден, в разгара на лятото, когато останалите хора са по курорти и търговски центрове, ще ме помисли за луда. Летят жерави. А с тях – и писмо. Един ден и то ще дойде.
Сигурна съм в това.

Анна Койчева

Февруари-Юни 2008

Midlands

източник

http://uk-pisma-bg.blogspot.com/2008/06/blog-post_5391.html

Защо англичаните не си погледнат собствения двор?

2009-03-08T09:00:00.000-07:00

През ноември 2007 г. Би Би Си излъчи филма на Кейт Блейуът за "изоставените деца" на България, който постепенно се превърна в емблема на гузната съвест на Източна Европа и на това какво не трябва да е "една държава член на Европейския съюз". Пак по това време по друг канал на британската телевизия вървеше филмът "Новата Европа" на Майкъл Палин, в който България беше представена като държавата квартал "Столипиново" с народен любимец Азис.На 3-ти март тази година предаването "Женски час" по радио Би Би Си продължи темата за изоставените деца на България.В Англия , за разлика от България, не съществуват домове за "заточване" на деца. Учрежденията, в които родителите могат да оставят отрочетата си с вродени недъзи, когато им е трудно да се справят, имат статут на рехабилитационни центрове и болници. В общия случай родителите в Англия (биологични или приемни), а не домовете са тези, които отглеждат деца с умствено или физическо изоставане. Това се извършва не без помощта на социални, държавни и частни помощи, кредитни отстъпки, надбавки и преференции. Има обаче и случаи, в които жени, неспособни да се справят с грижите за детето инвалид, или прекратяват бременността, или дават увреденото бебе за отглеждане от държавата. За едно такова решение открито заговори в края на 2008 г. известната с острия си език журналистка от "Таймс" Минет Марин. Статията є, озаглавена "Родители на децата с Даун, длъжни сте да направите трудния избор" предизвика протести и свирепа критика. Не е изненадващо, че Роза Монктън, предводителка на движението "Кампания за изоставените деца на България", се оказа сред противниците. Самата тя майка на момиченце с Даун, тя се разплака по радиото и каза, че да се дават деца в приюти само защото са родени с Даун е жестоко.
След скандала, който предизвика филмът на Би Би Си преди повече от година, децата от дома в Могилино бяха преместени в защитени жилища и живеят при много по-добри условия.
Коя е г-жа Монктън? Нейното име се появи пак преди седмица под статия (също в "Таймс"), озаглавена "Интернираните деца на България - гузна съвест за Европа". Описаното в текста преразказва филма на Кейт Блейуът от 2007 г. за състоянието на дома в с. Могилино. Новото, което г-жа Монктън излага, е "масовото приемане в тези домове на деца със синдром на Даун, които държавата взема от майките". Вероятно това е бил един от мотивите за Джейн Гарбиън - водеща на "Женски час", да покани Роза Монктън в предаването си, излъчено точно на 3-ти март. Тези, които чуха предаването, станаха и свидетели на начина, по който водещата "даваше думата" на участниците: Роза Монктън в студиото, а на телефонната линия - Владимир Береану - на кристален английски от България и Христо Монов от Агенцията за защита на децата с неговата преводачка.Но защо най-после англичаните не си погледнат собствения двор?В болниците, училищата и детските градини на Англия имат право да работят само кадри, чиито криминални досиета са чисти. Дотук добре. Докосването само с пръст на дете по рамото се счита за посегателство и се отразява пагубно на трудовата биография на този, който си го е позволил. И това добре. В Англия децата не се малтретират институционално и за това спомагат както законодателството и съответните учреждения, така и дебнещите от всеки ъгъл камери за наблюдение. "Заточването" на деца може да не се извършва институционално, но затова пък се прави на друго ниво. Седмица след приключване на случая Шанън Матюз общественото мнение на Острова отново беше затрупано с лавина потресаващи данни за две умъртвени деца отново в Йоркшир, този път - в Донкастър.Не по-малко жесток се оказа случаят с 11-месечния П. (Baby P - в Англия имената на децата и техните лица се пазят в тайна) и неговата сестричка. Семейството на тези две деца - "майка", татко и квартирант, обитаващо социално жилище в един от най-бедните квартали на Лондон - Харингей, се е редувало да бие и малтретира бебето П., докато един ден то не издъхнало със...счупен гръбнак. И в двата случая зад смъртта на тези деца, родени с леки малформации, стои не друг, а собственото им "семейство" , което още веднъж илюстрира правилото, че ако не институционално, децата в Англия се изтезават, бият и измъчват до смърт индивидуално - в собствените им домове, от собствените им родители и роднини. В тях камери за наблюдение липсват .И това е държава от Европейския съюз...?!!

Анна Койчева

източник

ЛИТЕРНЕТ

http://www.monitor.bg/article?id=190400

http://ide.li/article3464.html

Диктатурата на "белия боклук"

2009-02-21T05:26:00.000-08:00

Диктатурата на “Белия боклук”
или как
в Англия изобилието от социални помощи роди
феномените:
“деца срещу пари”, “деца раждат деца”, деца в центрофуга” и т.н.

Случаят Шанън Матюс или “Деца срещу пари”

Тази седмица се навърши точно година, откак английската полиция в Западен Йоркшир обяви масирана акция по издирване на едно девет-годишно момиченце. Шанън Матюс беше изчезнала “мистериозно” по пътя от плувния басейн към къщи. Майката, 33-годишната британка Карън Матюс, която има седем деца от пет различни мъже , ридаеше и се кълнеше, че не знае нищо. След 24-дневно дирене на стойност 3 милиона лири стерлинги, в което взеха участие повече от 300 полицаи и по мащаб надхвърли издирването на серийния убиец от 1970г, в началото на март миналата година полицаите откриха Шанън ....под дивана на чичо й. Единайсет месеца по-късно следствието установи, че не друг, а майката е планирала отвличането и, че между нея и чичото е имало заговор. Планът бил Шанън да бъде дрогирана, отвлечена и държана в апартамента на чичото, за да могат да се приберат колкото може повече пари, които междувременно медиите щяли да отпуснат за диренето /един таблоид бе вече обявил сумата от £50,000 /.
Миналият месец Кралският съд в Лийдс осъди Карън и нейния съучастник на по 8 години затвор. Случаят е симптоматичен не само поради характера на извършеното престъпление, но и заради фактите, които той оголи пред обществото.

Карън Матюс отвори очите на света към една прослойка, за чието съществуване повечето англичани си правеха оглушки, надявайки, че е само временно явление, докато междувременно – бавно и методично тя се бе превърнала в класа। Годишно 45 000 британчета, т.е. седем процента от общия брой новородени се регистрират при отсъствието на баща върху свидетелството им за раждане, а четири от всеки 10 бебета са родени от майки в пубертет. Средно годишно заплатата на една фризьорка не надхвърля 10 000 лири, сума по-ниска дори от парите, които една самотна майка с две деца получава под формата на соицални помощи.

Защо ми е да работя , щом мога да раждам деца и държавата ще ми плаща за това – пита днешната средностатистическа англичанка

От 1998 г насам цифрата безработни, които не търсят активно работа и живеят изцяло от социални помощи, се задържа постоянна – 1.2 милиона. Тази внушителна маса хора няма нищо общо с 2.8 милиона безработни, които загубват работата си поради съкращения в хода на рецесията.

Децата в “семейството” на Карън, чийто годишен доход от £20 000 е изцяло от социални помощи, са седем. И седемте ходят боси и гладни не поради беднотия, а защото майка им я мързи да сготви и да ги нахрани. Стъпалата на девет-годишната Шанън са инкрустирани с кал и мърсотия, а по главата й има гниди. Това не е нищо в сравнение с ужасяващата гледка на пребиваната от бой Сана - две-годишно момиченце в друг град на Кралството, което умря под ръцете на “самотната” си майка и любовника й...заради пари. Следствието установи, че Сана е била затваряна в долап, въртяна в центрофуга и пребивана с кол. Съдебно-медицинската експертиза показа 107 нарянявания по детския труп. Майката получи 9 годишна присъда, а любовникът й – доживотен затвор, което разбира се е единственото, което той заслужава, но няма да върне Сана на този свят.
Но да си дойдем на приказката. Карън Матюс е взима £287.00 на седмица, с които е задоволявала нуждите си – личните и тези на партньорите си. Според съставеното от полицията родословно дърво, имената на мъжете, с които е преспивала, надхвърлят 300.
Случаят на Карън Матюс не е единичен, нито е изолиран.

Класата на белия боклук, white trаsh

е поколението бели и полу-бели британци, родени през и след 70-те, голяма част от които не са имали нито един работен ден през живота си, живеят изцяло от социални помощи, правят деца от безразборни връзки и в повечето случаи са криминално проявени.

Един наркодилър, който понястоящем излежава присъда в затвора Брикстън и е баща на пет деца от три различни жени казва как стоят нещата в неговия случай. Да кажем, че се запознае с жена и почнат да се срещат, след две седмици бебето е готово, жената е бременна и няма пет шест. Обаче те едва се познават, та камо ли да става дума за семейство. Въобще не живеят заедно и това не се подлага на обсъждане. “Жената получава помощи от държавата, мъжът – шут отзад. За какво й е мъж. Държавата го измества изцяло. Въпреки, че съм от гетото, аз може да съм старомоден, но обичам децата си и милея за тях. Държавата обаче е бащата в случая. Какво мога да сторя , ако видя, че децата ми са в немилост? Нищо! ”
Излиза, че за разлика от България и останалия свят, самотното майчинство в Англия е една от най-атрактивните и перспективни
“професии”. Особено атрактивно в Англия е да станеш майка още в пубертета.

Мейзи, добре дошла в модерна Англия
или
Как деца ражат деца

Няма да е изсъхнало още мастилото от изписаното по случая
И, на 13-годишният Ралф /Алфи/,15-годишната Шантел и новородената Мейзи им предлагат самостоятелно жилище. Не че не е станало без намесата на близки и приятели на “родителите”, ала лабиринтите на бюрикарацията са вече надхитрени и трудът – увенчан с успех.
По ирония на съдбата, както и на английската фонетика, maze (лабиринт) се произнася по начин, подобен на името на новороденото.
И каква е поуката от всичкия този шум за нищо?
На полицията в Англия не й се занимава и се отказа да заведе следствие за полови сношения извън закона под предлог, че е загрижена за благоденствието на новороденото. Истината е, че просто няма ресурси. Нивото на престъпност в Брайтън и Ийстбърн е толкова високо /проституция, изнасилвания, наркотици/, че едно дете повече или по-малко, родено от тинейджъри, не е кой знае какво престъпление. Социалните служби също се оттеглиха. В същото време интересът към случая от страна на тийнейджърите не стихва и тежко им на учителите, които само след броени дни, когато ваканцията свърши, ще трябва да се червят пред възпитаниците си. За тях, днешните духовно и физически занемарени, обезграмотени и просмукани от насилие и похот английски тинейджъри, случаят на Ралф и Шантел е пример за подражание, модел за поведение и символ на новаторство, равносилен по значение с този на Ромео и Жулиета .

Бунтарите на новото време:
родители в пубертет – това ли е модерна английска двойка?

Истината е, че Великобритания има най-висок ръст на тинейджърска бременност в Европа, а в световен мащаб по този показател тя отстъпва само на Америка. Изчетох изписаното по въпроса и коментарите по случая де що има – в английските и в българските вестници. Само на две места срещнах писано за морала. Ед Балс, министърът на училищата си посипа главата с пепел питайки : “Къде е моралът в училищата ни? Половото възпитание е лишено от какъвто и морален заряд. Лесно е да учим учениците

как се поставя кондом върху банан,

но освен него има още много да се учи. С нашите камъни по нашите глави – излиза, че половото образование в нашите училища има обратен ефект - вместо да учи, то насърчава учениците да го практикуват помежду си ”
Аз от своя страна питам какъв ще да е бил моралът на това момиче в пубертет, за да разтвори крака и да се впусне в полово сношение просто от скука и любопитство? Това ли видя тя от майка си и това ли научи тя от нея? Чувала ли е тя думите въздържание, целомъдреност и непорочност? Чела ли е някога нещо по-различно от “OK!” и “Сън”. Едва ли.
Публична тайна е, че общообразователната система в Англия е в плачевно състояние. Миналата година броят на английските тийнейджъри, които успяха да завършат задължителното си образование, полагайки 5 от задължителните изпита, сред които математика и английски, е по-малко от половината.
Английското Министерство на стандартите в обучението, възпитанието и уменията на подрастващите Ofsted, обяви неотдавна, че за повече от 1.5 млн. ученици в Англия и Уелс средното образование е със занижен контрол и дисциплина.
За учебния процес не говорим, а съдим по резултатие : всеки пети англичанин между 18-28 години бърка правописа, не може да борави с дробни числа и не знае как се пише писмо. Тогава защо ходят на училище английските ученици? Колкото да си уреждат срещи, или да си разменят компютърни игри, или да си показват дрехите? През 2007 г. около 189,000 от завършилите 5-ти клас - или 9.4 процента са

регистрирани като неработещи и незаети в по-нататъшно образование, т.нар. нова под-класа, наречена Нит /Neet/ .

От нея до Белия боклук има една крачка

Сигурно всичко гореописано не е случайно, щом като самата точка 6 от Кодекса на добрата училищна практика постановява, че

“учениците имат право да прекарват времето си в училище без да им се оказва вмешателство”.

Пример за това как се бди над този закон е случката отпреди две седмици, когато едно момиче на 13 години се явило на училище с минижуп и учителката й казала, че “прилича на уличница и, че няма нужда да си излага целулита на показ”. Не друг, а учителката била извикана пред учебния съвет и предупредена за уволнение.

И накрая, за да привърша, ще цитирам нялколко реда от един черен анекдот, който се разпрострянява сред чужденците на Острова апокрифно.

“...Щастливи сме да подкрепим всеки, който е достатъчно нещастен да се роди извън нашия Коронован Остров и иска да се установи за постоянно в най-голямото средище на социални помощи в света....И така, не е лошо да знаете следното: .... Около половината семейства в UK имат домашни любимци - най-популярни са кучетата и котките. Някои англичани държат възрастните си родители у дома - за забавление на кучетата и котките. Повечето обаче изпращат тези същества, изискващи много грижи в "старчески домове" - нещо като "общежития за кучета", но по-лошо обзаведени и по-евтини.

... Други семейтва имат деца, които посещават училище до 5-ти клас. Голяма част от тях не дочакват края на учебната година и, ако междувременно не забременеят, или не влязат в затвора , стават продавачи. Достойно за отбелязване е, че продаването на трева е засега най-доходоносната професия в UK, следвана от миячите на стъкла и съдържатателите на фиш ен чипс...”
.

Въпреки, че според моите съседи - англичани, които до неотдавна купуваха имоти в родината ми: “България е това, което Англия беше преди 40 години”, България не е имунизирана от подобно опозоряване. По логиката на моите съседи, след броени десетилетия в България я чака същото.

Истината, която лъсна пред очите ни е, че не друг, а белият боклук командва парада на благоденствието и социални помощи в една държава от първия свят. Какво да кажем тогава за останалите държави? Системата социалните помощи в Англия , от които тези бурени избуяват още повече, плаче за ремонт. Ако не се побърза, белият боклук ще залее и останалата част от обществото.

Анна Койчева

20.02.2009

Източен Мидландс
Англия

ИЗТОЧНИК

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=7339&sid=35

Банда български джебчии "прослави" България на Острова

2009-01-29T14:25:00.000-08:00

прочети тази препратка и текста по-долу

http://www.newsandstar.co.uk/news/1.503848
Bulgarian pickpocket gang back to target Cumbrian shops
By Safira Ali
Last updated 12:16 , Saturday, 24 January 2009
A gang of Bulgarian pickpockets wanted in connection with 50 purse snatches before Christmas is believed to have struck again in Cumbria .
Police have renewed pleas for shoppers to be on-guard against thieves after people in Workington, Whitehaven and Keswick were targeted during a spate of thefts over the past few days.
Police suspect the culprits are part of a Bulgarian gang operating from London who are wanted elsewhere.
They are now handing out more alarm bells – similar to those put on cat collars – so people can be alerted to the fact a thief is trying to steal a purse from their bag.
Detective Constable Cath Thorpe said: “We believe it is a gang from London hitting different parts of the UK .
“They have hit other places, including Lancaster .
“We believe one of the cards they stole was used later in Sunderland . The thieves only stay in the area for a couple of hours and then move on.
“Five thousand bells were handed out before Christmas. We will be handing out more if there are more thefts.
“We are warning people to keep an eye out and make sure that they don’t carry a lot of cash with them and don’t leave their purses visible. Use clips to fasten your purse to your handbag, don’t leave your purses visible.
“And keep the zips on handbags at the front so you can see if anyone tries to open it. If they become aware of any thefts they should cancel any bank cards straight away.
“They are usually targeting low budget stores and elderly women. Anyone who sees anything suspicious should contact the police.
“We are reviewing CCTV footage. We believe they are part of the same gang that were operating before Christmas.”
In recent days, there have been three thefts in Workington, three in Whitehaven and one in Keswick on Thursday.
DC Thorpe said that during the thefts, two women would typically enter a shop while one distracts a customer and the other steals the purse.
She added that they would sometimes work separately in different shops while a male waits in a car outside.
The thefts started in Keswick on October 3 and spread to Workington, Whitehaven, Maryport and Wigton.
Officers are working with police forces in Derbyshire, South Wales , Lancaster and West Mercia .
The bells are being offered free to women who buy purses or handbags from shops.
Anyone with information is asked to call police on 0845 33 00 247.
SAli@cngroup.co.uk

Спомен за една Коледа

2009-01-05T14:38:00.000-08:00

Майче,
Нали помниш, като бяхме малки, Дядо ни беше абонирал за сп. Картинна Галерия. Там веднъж отпечатаха това писмо. Дълго го търсех и накрая го намерих публикувано тук. Ето чети. Много е хубаво. Ако можеха и другите да го разберат...

Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

Мое момиче,
Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.
Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми. Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шан з`Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.
Аз съм твоят баща, Жералдин!
Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!
Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: „Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!” Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: „Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?”
Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!
Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.
Иди! Иди и там! Но се връщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: „Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!
Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.
По-добре да говорим за теб!
След твоето име , Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!
В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бремемнна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: „И аз съм една от тях!” Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...
Аз ще умра, но ти ще живееш... Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи... Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!
И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга да ти говори за това...
Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...
Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.
Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният човек, който става поданик на острова на голите!...
Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.
Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Как да се оттървем от имигрантите

2008-11-08T06:19:00.000-08:00

Откъс от статията на Минет Марин, публикувана неотдавна в седмичното издание на "Таймз" Easy ways to cut immigration and still get the work done

....It is not right to give this work *to low-paid, poorly educated immigrants who speak little English, when we have plenty of people here already who could do it।
Similarly with work that is more obviously unskilled, or low-skilled, like looking after parks and streets and countless other essential jobs, we need not depend so heavily on immigrants when we have huge numbers of citizens who could do it, yet they are often denied the opportunity. I mean people with learning disabilities.
Learning disability is an awkward term. It has nothing to do with mental illness. It means a significant intellectual impairment, or – crudely – a low IQ.
Clearly a person with a mild or moderate learning disability couldn’t usually expect to do a skilled job. But for many doing an unskilled job can be a great joy, a source of pride and independence, as well as useful to all concerned, whether it’s stacking shelves in a friendly supermarket, assisting a park keeper, working on a building site, in a hotel laundry or picking strawberries. And according to government estimates, between 580,000 and 1.75m people here have mild to moderate learning disabilities; that is a huge source of willing workers. Yet despite the known wishes of people with such disabilities, despite the pressure of various lobby groups on their behalf, they find it difficult to get jobs.
Immigrants have brought great things to this country. One of them, rather oddly and recently, is the opportunity at last to talk more openly as a society about the costs and benefits of immigration, without being denounced as a heartless xenophobe or closet racist. Enoch Powell is at last being proved wrong.

* Working as care assistants, or shop assistants, etc

ОРЕЛ С ОРИЗ

2008-10-23T16:06:00.000-07:00

Орел без/с ориз

Вчера бях по работа в един от местните "high security, А- level " * затвори , където сe намират задържани закононарушители - извършители на особено тежки престъпления и тези, свързани с терористическите атаки от 2005 и 2007 г. Този изключително строго охраняван затвор няма нищо общо с бараките в България, тук не само птичка не прехвърча, ами и ти самият като служител на пробационните служби не можеш да излезеш, освен ако не докажеш, че си влязъл "законно". Затворниците /един от тях – нашият стар познайник Елвис/, описват килиите като “златни клетки, ама клетки”...Тук на разположение са библиотека, плувен басейн, фитнес зали, телевизори във всяка “стая”....Навън брани затвора един орел, истински орел, огромен, хищен стои и варди на една поляна, на усойно място. Като го видях в първия миг помислих, че е “монюмънт”, както му викат англичаните и не повярвах на очите си, но като се вгледах установих, че това е жива, напълно жива, при това извънредно хищна птица, която сменяше крак - и ту клечеше на десния, ту на левия, мигаше през няколко минути, а ако й скимнеше, се поместваше на по-слънчево да му е по-топло.
Под него бяха поставили леген с вода - да се пощи, или да цамбурка, или вода да пие, не ми стана ясно, но и нямаше време да догледам този "сериал"...Докато зяпах хищника, наоколо си минаваха спокойно хора, служителни от затвора, тупуркаха електрокарчета с разни му там инструменти, похлопваха вериги. Като се прибрах вкъщи, мигом разтворих бумагите и установих, че това е "орел от сибирските степи", така пишеше в една от тукашните книги и, че е бил подарен на затвора при неговото откриване в 2001-ва година....Това е. Клечеше си орелът на топло, но иначе сам - без съпруга, деца и роднини – и той самият като затворниците, дето миеха пода в помещенията отвъд стобора.
Ще питате защо не снимах, та да пратя снимки. Защото миналата година двама-трима, дето се бяха навъртали наоколо и бяха снимали /неизвестно какво и защо/ ги поосъдиха по Закона за тероризма.

А като ме видя, че разтварям книгите и търся нещо настървено, Майк ме попита какво става и като му разказах как съм видяла същински орел, завързан за здраво въже пред сами портата на един от 11-те “A-level” затвори в Кралството, той възнегодува:
“Какво безабразие , какво им е виновна, та да държат нещастната птичка в плен!”

*Особено строго охранявани затвори в Англия, с най-високи мерки за сигурност

БЪЛГАРИЯ? Как къде? В АФРИКА !

2008-10-10T15:53:00.000-07:00

Така се случи, че в началото на годината ни насрочиха двудневно обучение в Ливерпул с Министерството на вътрешните работи, или Хоум Офис, както му викат тук. Сред 16-те обучаващи се аз бях единствената християнка. Единствената европейка. Единствената грамотна...Като се изключи полуграмонтият лектор.Е, да говорим ли повече?
Не щеш ли, оказа се, че сред “обучаващите се” има и негър от Мозамбик. По-точно тъмнокож, тук е забранено да се употребява думата “негър”, не знам дали и в България е дошла вече тази мода. Както и да е. Много приятен човек, с маниери, добре сложен, като се представяхме, той каза, че се казва Люк Бебе и работи като преводач от езика зулу...Сещайте се, там приказката за свахата и свекървата, ама с две думи – това, че говори на езика зулу, ми подсказа, че сигурно ще да е и от племето зулу. Няма лошо, но като настъпи междучасието, той се доближи до мен и на кристален български език ми каза “Добър ден, как сте?” ! Боже!
Оказа се, че господин Бебе е учил политикономия, научен комунизъм и всичките ония глупости по време на бай тошова България през 70-80-те години във Варненския Икономически институт. И то не само, че ги учил тез науки здравата, но научил и езика ни перфектно. Учил и руски, но вече го бил позабравил. Което не попречило на управата на университета да го удостои с “награда” – екскурзия до съветския Съюз за отлични оценки. Та така с този г-н Бебе, благодарение на него, имах възможност да се поразговоря и аз на родния си език. Даже участвахме в ролева игра /пиеса/ заедно и аз му бях “клиентка”.Такива ми ти работи. Уж обучението ми в Хоум офис трябваше да бъде на руски, а то какво се оказа – не само че кьорава рускиня нямаше там, но дори се беше появил цял целеничък негър, който говореше български... Преди пиесата да започне, останалите кандидати почнаха да се въртят по столовете си и да шушукат в недоумение – ама как така тази бяла европейка и този чернокож говорят на един език? Някой от тях излезе с мъдрото заключение, че това е така, защото България е в Африка и всички се успокоиха.
На прощаване си разменихме адреси. Оказа се, че г-н Бебе знае български език не само благодарение на университета, но и на факта, че е бил женен за българка. Тя обаче, като стъпили на английска земя “го развела” и сега бил самотен....М-да---- Та си стягал багажа обратно за Африка .

Чудя се всички тия работи по-горе - плод на случайност ли бяха...?

*Имената на лицата и географските места не отговарят на действителните

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6617&sid=32 :)

ОТЧЕТО

2008-10-06T18:25:00.000-07:00

ОТЧЕТО

Оня ден отиваме с Майк на една писта, където той работи чат пат като инструктор на спортни коли। Пистата е в отдалечените поля и нивя на Уелс, та, по едно време не щеш ли, подир обедната почивка се задава втората тумба клиенти, дето друга работа си нямат, ами да харчат по 100-200 лири за 15 минути удоволствие да яхнат някоя скоростна кола...Удоволствието се заплаща. Та гледам измежду тях и едно отче се изтупанчи, ама не му стига наглостта, ами си седи с попските одежди...??!! Брех, викам си, да не би да иска да каже, че очаква работа да му се отвори, та е дошъл предвидливо облечен, а сигур и Библията и опелата си беше нарамил...Брей! Инструкторите се оцъклиха и никой не рачи да го вземе в неговата кола. Предната нощ имах много лош сън, дори на сън ме побиха тръпки от една гледка. Станах, събудих се, ама очаквах нещо, то не може сънят току така да се размине. И то не закъсня. Тръгвам аз на крачна обиколка из околните поля, защото докато Майк е на пистата и работният му ден изтече, има доста време да мине. Та и този път - тръгнах аз, екипирана и весела, но този път пеш, а обикновено други години като идваме в Уелс, ползвам сгъваемото си колело. този път то остана в багажника, но и по-добре, че заваля, а то не е много устойчиво на хлъзгав терен. та вървя си аз бодро из полята около пистата и знам, че наблизо има частно летище, а там - кафененце. Упътих се натам, колко да има да няма 2-3 километра, нищо работа, нито е изморително, само дето вали, та си облякох якето. Съдбоносна грешка!Като приближавам към летището, минавам през няколко ферми. Гледам из тях пасат добичета, ту овце, ту говедца. но не щеш ли на една от поляните се бяха разположили към 40-50 бика или бичета. пасяха си те, но щом като ме видяха и като под команда най-близко пасящите до оградата почнаха да приближават на галоп. А оградата - скована от дървени колчета и бодлива тел, ама колко му е тия му пусти 40-50 бичета да я съборят. Вървя си аз по пътя и ускорявам ход уж да се отдалеча бързо. Пред мене е пътят, до мен вдясно друга телена ограда и друга поляна. Реших ако стане беля, да я прескоча и да се спасявам в другата поляна. Но тогава ми хрумна да почна да им говоря. И като им заговорих на английски, така, както си говоря на котката - няма нищо миличко, всичко е наред, миличко, айде сега да си идеш обратно, и те като че ли взеха да кандисват и да спират да търчат към мен. Ни жива ни умряла се озовах пред кафенето на летището и гледам някакъв дядка в галоши и кофа с вода си мие джипа. Абе викам му - господине, на тия бикове не им ли е малко хлабава оградката, а той: "няма нищо, няма да посмеят, те са като котки..." Леле!Постоях си в кафенето, съблякох якето и чак тогава си спомних за един филм, който бяха излъчили по телевизията тук преди 4-5 години за една америкканка, страдаща от аутизъм, но изключително надарена като учен. Та тая същата луда беше написала книга за психологията на кравите и биковете, даже я даваха как отива на полето с тях, говори им, ляга си на тревата и те идват до нея, душат я, милват я....Та тя беше стигнала до заключението, че биковете се дразнят не толкова от червения цвят, колкото от шума на коприната, която размахват тореадорите пред тях. А шумът на моето яке явно приличаше на тоя шум. Освен това беше рано сутринта - преди 8, аз бях единствената на полето, при това непозната,при това движиеща се пешком...По едно време дойде фермерът, после - и жена му. Да, ама те не смеят да излязат от колите си, те не ходят пеш въобще.... На връщане се прибрах, без да ми пука, но макар, че пак валеше, дори и през ум не ми мина да си обличам якето...Вървях си през дъжда. Хем ме валеше мен, хем и биковете ги валеше, но те си кротуваха зад оградата.А някои разправят - силна съм била? нито съм силна, нито съм смела, просто се овладях, а и Господ ми помогна, да знаеш!Та думата ми беше за отчето, явно не случайно е било присъствието му там. Като си тръгвамехме него ден с Майк от Уелс и той ми каза " ама туй отче спечелило на томбола билет за спортна кола и решило да дойде да се пробва на пистата, вместо да даде билета си на някой от паството си”...Ами да, хубаво щеше да бъде, ама то отчето явно беше стиснато,или пък суетно, или пък му беше скучно да си седи в черквата в неделя след службата...По едно време някой му подшушна, или пък то само се присети, та свали попската одежда. Под нея си седеше още с пижаменото горнище. Но това не е нещо необичайно, каза Майк. Нормално и даже печелиш уважението на паството ...Такива ми ти работи

Поща от Гринуич

2008-10-04T20:38:00.000-07:00

Като гледам Англия,
виждам накъде отива България

Човешкият опит показва, че между охолство и фантазия няма допирни точки. В този ред на мисли един английски професор наскоро зададе въпроса: дали нищетата има вина за ниските показатели на продуктивността, или изобилието трябва да носи отговорност за това ?...И си отговори сам: “Нито едното, нито другото. 40-50% от продуктивността на човека се предава по наследство.”

А останалото?

От 2004 - годината, в която на европейската софра седнаха още дузина новопоканени джуджета и Брюксел от Снежанка се превърна в тяхна мащеха , не друг, а Англия и Северна Ирландия жертваха работните си пазари и ги пооткрехнаха за няколко тях. От тогва насетне едва ли има англичанин, който да не си е посипал главата с пепел, а ако не с пепел, то с каквото има под ръка – само и само да спре потокът на имигрантите, а източноевропейците да си идат обратно по родните места. Защо? За първи път в историята на Албинона, англичаните се сблъскаха с феномена “полски работник”, а покрай това и с – ценностната система на източноевропейците и с техните икономически мотиви. Банките се впуснаха в надпревара и ласкателства как по-бързо да приберат парите на полските “чудотворци” и мигом наеха преводачи от полски на пълен работен ден, а английско-полските речници се превърнаха в най-търсеното четиво в книжарниците. Из градове и селца в Кралството започнаха да щъкат полски тирове, натоварени до уши с полски колбаси, полски хляб и полски подправки. Не след дълго вестникопродавците, а след тях и бакалниците започнаха да отстъпват под наем рафтове си за полските сладости, докато един ден търговците на същите тия полски деликатеси не изкупиха самите вестникопродавници барабар с бакалниците. Няма да е пресилено ако кажа, че днес едва ли има град в централна, източна, западна или южна Англия, който да не разполага поне с един полски магазин, или закусвалня.
....
След 2007, когато България и Румъния понечиха да бръкнат с черпака в супника, но ги плеснаха през ръцете, тукашните все по-често започнаха да си задават въпроса: “Кои са тия намръщени, ниски и мургави мъже и жени, които приличат досущ на индийци, ама не са като тях и вместо в аптеки и адвокатски кантори, мият старчески домове, метат метрото, или опъват по строежите?” Как кои? Румънци и българи.
За “тях, мургавите”, както и за поляците, англичаните имат и още едно нарицателно: “китаецът на източния блок”.
....

“България е това, което Англия беше преди 50-60 години” – казва с умиление съседът Боб, който от 4 години насам посещава редовно родината ми и даже си е купил къща край Търново. “Чудно! В нашия град, ох, все не мога да му запомня името, та там има един магазин и в него продават всичко, а по улицата ще видиш магарета, каруци, хората си гледат кокошки, прасенца и крави в дворовете, садят зеленчуци в градините, черпят ни домати ... Това вече го няма в Англия, тук всичко идва по интернет и от Китай.

И все пак, след 50 години за България сигурно ще се пише , ако не друго, то това : “Едно време на българската трапеза присъствали традиционни ястия като: боб яхния, шкембе чорба, баница с тиква, тутманик, но те бързо били изместени от дюнери, бургери, пица, китайски рулца и др....”

А как е било около Гринуич?
През 16-ти век традиционното английско ястие е пирогът с месо от гарга, а ако нямало гарги, замесвали каймата от врани, гълъби, врабчета и каквото падне. По-късно историята сочи, че по време на Кралица Виктория, гореспоменатият пирог е изместен от лебед, при това цял, и то печен в тава. В апогея на Индустриалната революция, лебедът бил изместен от Mandarin duck, т.е от китайската патица.

Източник:

ЛитерНет
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6554&sid=32

Цигани....Или само така ни се струва?

2008-10-04T20:21:00.000-07:00

Цигани ли сме, или така ни се струва?

Напоследък имах няколко изненадващи срещи с българи, български турци и...цигани...Знаете ли, че най-хубавите думи за българския език не съм чувала нито от руснак, нито от поляк, нито от българин, а тъкмо от...едно турче. "Много хубав език е българският език,- каза и продължи: Като ми приказват на български и сякаш ми галят ухото”...
Видях се с това турче преди месец. Поводът? Сбиване. Един местен пияница ги нападнал, овикал, опсувал, хвърлил тоягата си по тях и те като се втурнали да се защитават, оня взел, че се спънал и паднал....От там насетне полиция, камери за наблюдение, записи, следствие, разпити, повдигане на обвинения, съд...
Ден след това се наложи да отскоча до друг град, в съвършено различна посока. там наше момче Янко, добруджанче от Добрич, от милия ми квартал Изгрев, роден през далечната 1980, което ще рече, че когато си карах разпределението там в качеството си на участъков лекар, Янко е бил поотраснало хлапе, но пак е търчал из гьоловете на "Изгрев-а"...Та не видиш ли, дошло туй Янко не другаде, а в далечния Албинон. Български не знае да говори и пише с огромни трудности и грешки, не е за разправяне, та трябваше сама аз да се червя пред полицията и да обяснявам, че момчето е "dislexic" и затова трябва кака му Севда да пише вместо него...А поводът? Шофиране на кола без застраховка...Но на Янко сърце му широко, не му пука много, много от това, че полицията ще предаде нещастното Пежо 404 за вторични суровини, а най-се тревожеше за съдбата на приятелката си. Приятелката е 20 годишна мома англичанка, която още в 2 ч на обяд бе навирила тенекиената опаковка с бира и водка...Гугукат си с нея на английски, тя даже му "превежда" - "Don't worry, come down"....Нейсе Приключихме, а на изпроводях Севда ми вика "Благодарим ти како, ако има нещо пак да си ти..."
На следващата нощ ме викнаха пък в още по-различен и далечен град? Къде и защо? Ами много просто - трима българи-юначаги-бригадири се правели на Джеймз Бонд през него ден и с разни клещи и отверки се опитали да поотскубнат туй и онуй етикетче от няколко чифта маратонки, якета и пуловери и тъкмо да ги изнесат от магазина ни лук яли, ни лук мирисали - и ги закопчали. Право в участъка. Защо крадохте бе? Ама как ще сме крали, въобще не сме, само дето имахме тези отверки и клещи, ама те бяха за колата...
Нейсе.
Защо ви разправям тия неща? Чудя се какво впечатление имат тукашните за нас, българите. Цигани ли сме или само така ни се струва? От една страна и сравнение не може да става между мискините, описани по-горе и дузината българи, които опъваха денонощно във фермата "Лътън" на полето с ягоди. Тези българчета бяха пристигнали през април от различни краища на България /Пазарджик, Ямбол и Сливен/ да заработят за следването си и се разминаха на косъм със смъртта, когато през август носещият се с бясна скорост техен автобус се обърна на слизане от Алтън Тауърс. Този път не друго и никакъв мургав цвят на кожата, а пропуски в познанията по география на англичаните поставихя България в Африканския контенент.

LONDON (Reuters) - By Peter Griffiths
Three people were in critical condition on Tuesday after their coach plunged down an embankment following a day trip to the Alton Towers theme park, killing one passenger.The passengers, from Poland, Latvia, Lithuania, Romania and South Africa, were on a coach trip from Peterborough that had just left Alton Towers. The driver, from Lincolnshire, was seriously injured.

Чудя се случайно ли бе?

*Имената на лицата и географските места не отговарят на действителните

- http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6617&sid=32 :)

Как се става английски гражданин

2008-08-29T14:51:00.000-07:00

Как се става английски гражданин?Ами как – много просто

Влизаш в страната (легално), живееш в нея определен брой години, работиш там, плащаш си осигуровките, сметките и данъците в хазната на кралицата, не се проявяваш криминално, не ругаеш, не плюеш, не късаш цветя в градинките, не лепиш афиши по улиците, не рисуваш графити, не риташ и не чупиш телефонни будки и кошчета за боклук, не посягаш на гъските и патиците в обществените блата, та да се гощаваш с тях, не ловиш риба в реките, а ако ти се закачи някое попче на въдицата, мигом го пращаш обратно във водата, не пиеш, а ако препиеш - не се биеш с никого, не крадеш водка, нито друг алкохол, нито каквото и да било от магазините или от чантите на хората, нито пък от техните джобове, не караш кола или колело с превишена скорост... М-да। А като настъпи уреченият ден, подаваш документи, чакаш 10-20 седмици да ги разгледат, ако си бил одобрен, ти изпращат дебело писмо. Ако не си бил одобрен – пак ти пращат дебело писмо. Разликата е, че във втория случай подаваш жалба, а в първия отиваш на церемония. За целта в писмото се мъдри химнът на Великобритания в телеграфен стил, два вида клетви – едната за атеисти, другата – за вярващи, и бланка, в която трябва да зачеркнеш две квадратчета – искаш ли да се здрависаш с лейтенанта, упълномощен от Кралицата да ти връчи високото звание, или не искаш да се здрависаш (някои африкански племена не познават този жест, както и много други, но това не им пречи да кандидатстват за поданици на Кралицата)... На уречения ден отиваш на отреденото за нуждите на церемонията място. Това е или селсъветът или градският такъв. На портала те посреща усмихнат чернокож портиер, следва още по-усмихната азиатка-рецепционитска, която проверява ти ли си това на снимката или някой друг... Отиваш в залата, където вече чакат десетина като теб, сядаш и се понасяш в спомени. Какво беше преди 30 години, а преди 40? Ех, не беше толкова отдавна времето, когато ти връзваха чавдарската връзка, а после – пионерската. А клетвата пред комсомола? А клетвата пред партията (за тия, дето са били партийци, аз минах метър)... В залата се носи някаква музика, сред която без усилие разшифроваш “Реквиемът” на Моцарт, песента от филма “Д-р Живаго” с Омар Шариф и Джули Кристи, а след тях – прелюдия от последната серия на “Хари Портър”.Настава време за церемонията. Вратите се хлопват. Усмихнатият портиер е вече не портиер, а конферансие, а усмихнатата рецепционистка се оказва лейтенантка, упълномощена от Кралицата да проведе церемонията. Казваш си името и повтаряш клетвата след него. Това прави и всеки останал от групата кандидати за английски граждани. Идва ред и на химна. След дълга музикална интродукция настава мигът да се възпее Кралицата (в интерес на истината, руснакът до мен въобще не пееше, дори не си отваряше устата)... Ръкопляскания, сядане по местата и поименно връчване на грамотите.Това е.Имаме само 15 минути на разположение. След това започва друга церемония, с която се дава началото на новото преброяване на кралските птици. Всяка година, по едно и също време на лятото, специално оборудвани ловци влизат в езерата и каналите на Кралството и броят лебедите, птици, които по закон принадлежат единствено на Кралицата. Никой няма право да ги лови, пече и яде. Само тя, когато реши.

Автор: Анна Койчева, пардон Anna कोय्चेवा

08।08.2008 - 22:42Посетено: 186

източник ЛитерНет

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=6327&sid=79

http://liternet.bg/publish9/akojcheva/index.html

Катастрофата в Алтън Тауърс – 18।08।2008 , българи помагат на оцелелите

2008-08-29T14:48:00.000-07:00

LONDON (Reuters) 19.08.2008 - By Peter Griffiths : The passengers, from Poland, Latvia, Lithuania, Romania and South Africa*, were on a coach trip from Peterborough that had just left ...
* За кой ли път пресата бърса България с Южна Африка

Разкази на българи-очевидци и потърпевши в катастрофата

1. Очевидец В. Г:

Аз съм гореподписаното лице и живея на адреса, даден на полицията в .Българка съм по народност и говоря български. В България работя като оператор на студена обработка. Дойдох в Обединеното Кралство на 27.04. 2008 за да работя като берач във фермата ЛЛЛЛ в областта Питърбъроу. Пристигнах на на летище Лютън и бях доведен от приятели, които работят в ОК. Научих за фермата от сестра ми, която работеше тук преди. Документите ми за работа са осигурени от фирма ХХХХ интернешънъл. Това е първото ми посещение в ОК и се връщам в България на ттттт
Информираха ни от фермата, че ще има екскурзия до Алтън Тауърс. Беше дадена обява на таблото седмица преди екскурзията. Други работници са били там и казаха, че е хубаво и аз реших да се запиша.. цената беше 35 лири и щеше да ни бъде удържана от седмичната заплата. В понеделник на 18.08 автобусът ни взе от фермата в 7.30 сутринта. Не мога да си спомня колко точно души бяха, но мисля, че бяхме 70-71. Автобусът беше пълен. Това, което мога да кажа за автобуса е, че беше хубав,на 2 етажа с тоалетна, бял на цвят, не помня надписи и телефони написани. Не помня в колко часа пристигнахме, но пътуването беше 21/2 часа. Седях на първия етаж от страната на шофьора, помежду нас имаше 1 м разстояние, след това двама от поляците седяха с гръб към шофьора, после имаше маса между нас и аз седях там, гледайки гърба на шофьора. На масата седеше мениджърката, чийто гръб беше обърнат към шофьора и от страна на пътеката. До нея откъм прозореца седеше приятелят й. Аз седях срещу нея, до пътеката в посока на движението. До мен, до прозореца беше приятелят ми. И на отиване, и на връщане аз и моите приятели седяха на едни и същи места. Не знам маршрута до Алтън Тауърс /АТ/, но знам, че се движехме по магистрала. По време на пътуването автобусът спря веднъж. Не знам къде, но беше в отбивка на магистралата. Спряхме за минута. Никой не слезе от автобуса, само шофьорът. Не знам точно защо спря, отиде отпред на автобуса, но не можех да видя какво прави. Пътувахме до АТ безпроблемно, моето мнение е, че шофьорът караше професионално, без да бърза, нормално. Обстановката в автобуса беше приятна и всички доволни. Като пристигнахме в АТ шофьорът паркира на паркинг до 3-4 автобуса. Казаха ни да изчакаме докато началничката отиде да вземе билетите. Като се върна, тя ни даде билетите и ние се разпръснахме. Прекарах деня в парка със шестима от моите приятели – всичките българи. П. живее в ОК от 8 години в едно от селата. Другите бяха К., А., М., Д. и Л., всички работят във фермата и живеят тук. Не видях въобще шофьора на автобуса през целия ден. Изпих само половин чаша бира и вода. Не вземам наркотици. Времето беше мрачно, сухо, но започна да вали в края на деня. Казаха ни да сме обратно в 6, началничката ни каза това, но ние се върнахме в 6 без двайсет, защото бяхме изморени. Искам да добавя, че имахме колани на седалките но не ни казаха да гислагаме. Не ни дадоха инструкции по техника на безопасността. Като се върнахме всички се бяхме събрали, качихме се в автобуса и аз си седнах на предишното място, а шофьорът седеше на седалката до шофьора и говореше с един, когото не познавах.. Последният слезе преди да тръгне автобусът. Бих описал непознатия така: бял, млад, 20-30 годишен, средно телосложение, с къса кафява коса, без брада и мустаци, около 1-1.75 висок, въпреки, че не мога да кажа точно, защото седеше. Беше без очила, не видях обеци, нито татуировки. Беше облечен с риза с дълъг ръкав, оранжева, но не съм сигурен. Изчакахме 6-7 минути и тогава автобусът започна пътуването. Началничката ни провери по списъка си. После тя каза на шофьора, че всички сме тук и се качи на горния етаж. Като тръгвахме росеше, но в далечината видях, че се задава порой. Не знам пътя, но зная, че това беше същият път, по който дойдохме. Спомням си, че си седях на мястото и разговарях с останалите. На масата срещу мен имах затворена бутилка кока кола. 10 минути след като тръгнахме, на един от завоите бутилката кока кола падна от масата и шофьорът каза “извинявайте”, но това не ми се стори необичайно. Бях зает да си говоря с приятелите ми и не виждах какво става по пътя. Забелязахме, че започваме да се спускаме по стръмна улица и, че автобусът взе да ускорява и взехме два завоя много бързо. Задницата на автобуса поднасяше и чух шофьора да крещи, че спирачките му не работеха, той крещеше “Няма спирачки! Няма спирачки!” Гласът му звучеше като че ли плачеше. Шофьорът се стремеше да овладее автобуса и да вземе завоите. Тогава видях остър десен завой и къща срещу мен. Знаех, че ще се сблъскаме, сграбчих седалката отпред и затворих очи. Следващото нещо, което помня е, че хората се блъскахаоколо мен и върху мен и ме бутаха. Повече не чух шофьора. Следващото нещо, което видях е, че автобусът беше се обърнал на една страна в градина и бяхме разбили каменна стена. Мисля, че стената ни спаси. Спомням си, че след като взехме втория завой, видях кола идваща към нас със светнати фарове и помислих, че ще се сблъскаме с тази кола. Затворих очи. Не знам да сме ударили колата. Това, което помня е, че беше тъмна кола. Помня, че когато автобусът спря в градината, се стремях да намеря прозорец, успях да счупя най-близкия прозорец – срещу мен с двата си крака и с две други момчета, за да изляза. Помня, че хората бяха в паника, плачеха, крещяха и се опитваха да излязат. Не видях шофьора. Когато успях да се измъкна, почнах да помагам на останалите да излязат. Полицията и линейките дойдоха бързо и се включиха да помагат. Аз нямам наранявания. Бих добавила, че по време на пътуването не съм видял шофьора да говори по мобилния си телефон, нито да се разсейва, нито да приказва. Моето мнение е, че той е добър шофьор, професионален. Д. беше началничка на екскурзията и ни даваше инструкции на английски и всички я разбирахме. Спомням си, че като се измъкнах от автобуса, валеше обилно. Спомням си, че шофьорът беше много, много изплашен, по гласа му: “Няма спирачки! Няма спирачки!” Приятелят на А. ми обясни какво значи “No breaks” и тогава ми стана ясно, че ще се сблъскаме. Мисля, че шофьорът беше по-изплашен от нас. Доколкото знам автобусът не беше претъпкан. Знам, че имаше доста хора, желаещи, но фермата не позволи на излишните хора да дойдат с нас. Известно ми е, че 2 литовки и 1 полякиня, които бяха на втория етаж са в сериозно състояние. Познавам ги от работа на полето, но не им знам имената. Известно ми е, че има и смъртен случай – един поляк на име П., който е наш бригадир.
Ще добавя, че не сме вземали никакви хора по пътя за АТ, нито пък са слизали хора от автобуса.
Откакто съм на работа в тази ферма е имало и още една екскурзия, преди около месец, когато отидохме на морето и видяхме пингвини и моржове. Не знам как се казва мястото, но е на 2 часа разстояние. Използваха същата фирма за превозвач, но шофьорът беше различен. Същият този шофьор ни води на полето всеки ден и затова го знам със сигуронст. При този случай на екскурзията автобусът не беше пълен и в Питърбъроу спряхме и взехме хора-поляци. По време на тази екскурзия не е имало проблеми нито със шофьора, нито с автобуса. При този случай имаше два автобуса – един на един етаж и един на два етажа, но не знаядали двуетажният автобус беше същият който беше в Алтън Тауърс.

2. Очевидец А.П.

...Нямаше проблеми освен, че започнва да вали и чистачките на предното стъкло не работеха. Шофьорът спря да ги провери, излезе от автобуса и направи нещо, беше за минута кратко и като тръгнахме, чистачките работеха. Нямаше други спирания. Д. провери дали всички сме налице, но не зная дали тя беше отговорничката. Имаше колани по седалките, но никой не ни каза да ги сложим. Като цяло нямаше инструкции какво да правим в рейса. Като пристигнахме в АТ, росеше, но не съм сигурна. Казаха ни да се върнем в 6 без петнайсет, но не знам кой, хората питаха. Прекарах деня с още 6-има българи. Да съм изпила половин чаша, дори и толкова нямаше – малка бира. Не взимам наркотици. На връщане заех същото място, на което седях на отиване, което направиха и другите хора. Въпреки, че валеше, беше светло и видимостта беше ясна. 10 минути след като тръгнахме, видях В. да се обръща и да крещи :”Няма спирачки!” Забелязах, че автобусът слизаше много бързо по нанадолнището. Погледнах към шофьора и го чух да вика нещо на английски, което аз не разбирах. Той викаше много пъти едно и също нещо. Гласът му беше много разтревожен. В. продължи да вика “Няма спирачки”, тогава и аз извиках на останалите “Дръжте се, няма спирачки”, защото приятелят ми беше на втория етаж. Тогава прегърнах М. с лявата си ръка и грабнах седалката с дясната. Затворих очи, знаех, че ще се сблъскаме, защото автобусът се движеше с много висока скорост по нанадолнището по път с много завои. Автобусът щеше да катастрофира. Всички в автобуса бяха паникьосани и крещяха. Затворих очи и всичко след това се случи много бързо. Следващото нещо, което усетих, беше много висок звук и силен удар и тогава автобусът спря. Чух чупене на прозорци и крясък на хора. Преди удара чух шофьора да плаче. Той дишаше дълбоко и беше много разтревожен. Почувствах, че има нещо нередно с автобуса, защото звука беше различен, сякаш жулнахме нещо. След като спряхме, се опитах да се изправя, но едно момче стъпи върху мен и М. Успях да се изправя и почнах да се озъртам за изход. Видях В. и П. да се опитват да счупят прозорец. Помня, че видях някаква течност в купето, но не си спомням дали беше нафта или вода, но миришеше на нафта. Успях да се измъкна през счупеното стъкло и П. и В. ми помогнаха да се измъкна. Като излязох навън видях, че автобусът е легнал настрани и много хора да лежат на земята. Бях шокирана и потресена и не знаех какво да сторя. Останах за кратко на мястото, а след това се отдалечих. Знам, че има смъртен случай – едно момче П. Не ми е личен приятел, но ни е посещавал и го знам. Видях го да лежи под задницата на автобуса. Беше легнал по корем и беше неподвижен. Не беше възможно да го достигнем, така, че някои от момчетата се опитаха да повдигнат автобуса и да го измъкнат, но не успяха. Сред тях бяха Д., К. и поляци. Не можах да видя лицето му, но го разпознах по дрехите. Качулката на сиучера му покриваше лицето. Суичерът беше на петна – черно и сиво, имаше тъмни панталони.
Не съм загубила лични принадлежнжости, тъй като успях да измъкна раницата си.
В резултат на катастрофата имам натъртвания по дясната ръка и десния крак
Досега съм била и на още една екскурзия – на море – през юли. Нямаше проблеми с автобуса по време на тази екскурзия. Не знам коя е фирмата, но екскурдията беше организирана от фермата ЛЛЛЛЛ. Предполагам, че е същата фирма, но не съм сигурна.

Англосаксонците и Войната в Южна Осетия - какво става?

2008-08-15T03:22:00.000-07:00

Днес се навършва седмица от началото на военния конфликт между Грузия-Осетия-Русия।
Честно казано до преди седмица мислех, че Желязната завеса не само че падна през 1989, но и вече ръждяса. Огромна грешка! От 6 дни съм в недоумение. Светът продължава да е разделен на две. Този път - не от желязна завеса, а от медийна такава. Следя английското радио и телевизионни канали, следя и българските вестници - всички до един припяват едно и също като папагали - грузия била жертвата, а Русия - агресор. Включвам сателита, а от там - съвършено други новини долитат. Сякаш идват не от сателита, а от друга планета.
Къде е истината?

Една Нощ в Ал Джазира или...

2008-08-01T11:27:00.000-07:00

....За една несъстояла се пресконференция

По случай една година от завръщането на българските медици у дома

Докато чаках да започне някаква митична пресконференция, която уж сателитът щеше да предава от София, изгледах накуп толкова български програми, колкото едва ли бих гледала дори ако се намирах в София। А пресконференция така и не се провежда. Но аз стоя послушно и уплътнявам времето в гледане и слушане на това, което пишат българските и световните медии по случая “Либия и българските медици”।Намирам се на пъпа на Лондон в Ал Джазира, арабската телевизия, която поиска да им преведа новините около освободените наши сестри. Вчера пак бях тук. Голям майтап, вместо на Сан Стефано в София, откъдето бълват какви ли не всякаквици, аз се намирам в центъра на света и гледам как се правят и ПРОДАВАТ новини...Ал Джазира мнозина отъждествяват с арабските шейхове в Катар и Доха, други с Ал Каида, а трети – с двете сестри-хубавици, които водят предаванията от студиото в Лондон. Работата е, че кварталът, в който от две години пребивават офисите на Ал Джазира, е пълен с арабски хубавици. Толкова хубави жени накуп за единица време едва ли могат да бъдат видяни в друга точка на планетата. На два хвърлея от студиото на Ал Джазира се намира Хайд Парк, а малко по-надолу по улицата, водеща към Музея на Кралица Виктория и съпруга й Алберт, се намира пищният и известен със скъпите и прескъпите дрънкулки магазин Хароудс. Собственикът му, както е известно, е също... арабин.По улицата можеш да чуеш всякакъв говор, но не и английски: италиански, гръцки, арабски, сръбски, турски, испански, иврит, даже и – български. Като се абстрахирам от настоящите наводнения в Централна Англия и Южен Уелс, иде ми да кажа, че и Средиземно море е “придошло” и заляло с културата си Найтcбридж - тази част на Лондон, където се разиграва нашият спектакъл.От няколко дни насам всеки ден по обед телефонът ми звъни и ме викат по спешност в Ал Джазира: да бъда там за всеки случай, под ръка, че български език, за разлика от арабски, никой не разбира.Е, какво пък, стягам се и тръгвам. Вземам такси, което излиза на цената на един самолетен билет, ала Ал Джазира плаща. Не плаща обаче обяда. В офисите на телевизията всеки служител си носи старателно подготвена кутия със закуска, обяд и вечеря. Журналистите тук работят поне по 12 часа на ден и повечето от тях научават за времето навън от прогнозите на синоптиците. Астрономическото време? То също е относително понятие - в студиото има часовници, но те показват времето в Доха, Куала Лумпур и Ню Йорк. Има и един, дето сочи средно европейско време, но не и това, което е в момента в Англия. За България да не говорим – нея я няма на нито един от тези циферблати, а като се добави, че Стивън Кул - кореспондентът на Ал Джазира в София, непрекъснато назовава столицата ни с името “Сафея”, вместо София, не ми остава нищо друго, освен да немея в очакване на още новини.А те не закъсняват: свещеното теле Шамбо, което от три месеца е с диагноза туберкулоза, по законите на Англия днес трябва да бъде “приспано”. Да, но индуските монаси в Уелс, на които то принадлежи, направили кордон и дори полицията не може да им излезе на глава. Според индуската религия кравата е свещено животно и никой няма право да й отнема живота.Друга новина е, че 78-годишна индийска свекърва застава пред съда в обвинение за заговор за убийство на 21-годишната й снаха.Трета новина са пожарите в Македония.Четвърта – булките по интернет в Украйна.Пета – прострелян тийнейджър на пъпа на Лондон.Новини?България никога не е била водеща новина на Острова, освен ако не се отнася до трафик на хора или търговия с бебета. Случаят на българските сестри в Либия пада като дъжд от ясно небе и англичаните отварят моментално чадър в защита. СПИН? Вътреболнична инфекция? Невинни медици? Мно-о-о-ого съмнително.Истината е, че в самата Англия от 4 години насам върлува неконтролируема вътреболнична инфекция с име “метицилин устойчив златен стафилокок”. Причината е, че в концепцията на ангийското здравеопазване подобно на Либия и за разлика от България думи като хигиена, дисциплина и дезинфекция не съществуват. Както е тръгнало, току-виж и тук е пламнала някоя инфекция от СПИН, пък после иди и се чуди дали това не е “терористична атака”. Но за английското здравеопазване и нивото на тукашните болници съм писала на друго място.… Пресконференция така и не се случва. Стоя и послушно уплътнявам времето в гледане и слушане на още новини.Идва ред на прогнозата за времето. Хубавицата в студото я сменят с друга хубавица. Първата остава листовете, дето държеше през изминалия час в лявата си ръка, откачва невидимо микрофонче от ревера си, снема някакво шнурче от ухото си и напуска стъклената стая. Тръгва към тоалетната. След нея се разнася ухание на помада и арабска свежест…

Анна Койчева

източник ЛитерНет

http://ebulletin.liternet.bg/news.php?page=news_show&nid=6273&sid=25

Старата къща.../Господин Луна

2008-07-21T15:43:00.000-07:00

ГОСПОДИН ЛУНА

Всеки път като отворя чекмеджето, виждам часовника – овален, обикновен и незабележим. С изкуствена зелена каишка. По Коледа часовникът спря, та аз го взех и загледах отблизо...Нали хората си подаряват разни работи за Коледа и нали сме в Англия, сетих се за оня разказ на O’ Henry, в който героинята му си отряза косата и я продаде, а с парите купи на любимия верижка за часовник...Той пък в това време си бе продал часовника, за да й купи порцеланов гребен... Какви хора, какви времена ...
Подържах часовника, повъртях в ръка и тъкмо да го върна на мястото, външната врата се хлопна.
Най-обикновен рекламен часовник, казах си, на циферблата – емблемата на Опел, има-няма да струва 4-5 лири.
- Има нужда от батерия, ама не сега – отбеляза Майкъл като седна и отля от бутилката
Беше хубаво бургундскко вино. Във времето се носеха Коледни пожелания, ухание на печена пуйка и здраво мъжко пиене...Заразправя ми...
...Било през пролетта на 1995. Него време Майкъл често отскачал до пистата в Трокстън, Хемпшир. Там навремето работел негов приятел – и той професионален състезател. Човечецът загинал при една надпревара в Белгия, та жена му и децата му се захванали да крепят бизнеса...Сред приятелите, които им помагали, имало една фамозна дама, женена за голям директор. Дамата много си падала по Майкъл и един ден го попитала дали няма да има против да свърши “една малка работа” за шефа на съпруга й. Шефът се занимавал с внос- износ на цимент и макар да живеел в един от най-шеметните лондонски квартали – Белгравия, той прекарвал поне по 6 месеца от годината в хотелската си стая в “Рочестър”, а останалата част от годината – по света...Света на капитала...Преговори, сделки, туй-онуй..И така един следобед Майкъл се озовал в споменатия хотел Рочестър, където го чакали връзка ключове. В единайсет на следващия ден трябвало да бъде в хотел Ричмънд в Женева. Така се започнало едно изпълнено с приключения пътуване. А “малката работа” се сътояла в транспортирането на един нов-новеничък ролс ройс до неговия собственик...Поръчката била добре-дошла за Майкъл, който по това време бил в развод, та парите никога не стигали. Да караш ролс ройс не ти се пада всеки ден. Като минавал през Франция, ученичките го мислели за поп звезда и го спирали за автографи. Точно на пъпа на Европа, на границата със Швейцария, нашият здравата се оплел в посоките и на три път “случайно” минал през пропусквателния пункт. Граничарят бил абсолютно убеден, че се снима поредната серия на Джеймз Бонд и дори не му поискал документите за колата. Позабавил се, та трябвало да спре да нощува някъде по пътя. Да спре, ама къде? Не всеки хотел предлага “секюрити” паркинг за подобни возила. Разгеле, някъде към Бургундия намерил мотел с подземен гараж и на следния ден продължил към Женева.
В Ричмънд всичко се разиграло по часовник и докато му сервирали богата закуска с огромно парче шоколадов кейк, на масата се появил Клиентът. Мистър Noon, както мнозина знаят, на английски означава пладне...Но аз го нарекох Луна. Господин Луна бил висок снажен и мургав , около шест фута, слаб, добре сложен джентълмен. В ранните седемдесет. Още от първото кафе си проличало, че е високо образован и със светски обноски. От дума на дума разбрало се, че г-н Луна е оставил челядта си в един от близките курорти и бидейки сам, много би желал да направи една обиколка на Европа: Италия, Словения и нагоре – на север - Швеция, Норвегия...? Дали Майкъл не би имал нещо против да бъде негова компания...
Майкъл имал вече купен билет и същият следобед трябвало да лети обратно от Женева за Лондон. Поколебал се и отложил пътуването. Тръгнали с г-н Луна към Цюрих.
- Имате ли нещо против ако седнете отзад – попитал го Майк в качеството на шофьор
- Не, и дума да не става – казал Клиентът, ще седя отпред
Така минали няколко часа в спомени от пътувания по други земи и други времена...Жени, деца, сделки, величия и провали...Събеседникът излъчвал глад за живот и носталгия по една бурна младост - профучала като този ролс ройс през Швейцарските кантони
Клинетът не пропускал случай да поднови въпроса си към Майкъл и даже били на път да организират обиколката на Европа и пущинаците на Скандинавия, ама на Майк му светнало, че на тези и тези дати трябва да е обратно в Сицилия за демонстрацията на новата Опел Вектра
- Няма да мога, г-не, съжалявам – казал и продължил да натиска газта.
По едно време циферблатът показал, че колата има нужда от гориво.
Същински динозавър са тези ролс ройси, казва Майкъл и отпива от чашата – шест мили и един галон отива!
Спряли на една бензиностанция и Майкъл учтиво попитал “работодателя си” дали няма да има против да плати за горивото.
Оказало се, че този фин и изтънчен търговец на цимент, дето не си знае имането, нито разполагал с пари в брой, нито - с някакви кредитни карти. Нищо нямал в себе си. Господин Луна.
Майкъл стиснал зъби платил от неговия джоб 90 лири на онези цени /след време разбира се, всички разходи му били възстановени/..
Продължили към Цюрих през Алпите – още снежни, а полята вече раззеленили се..
- Каква ще бъде най-подходяшата кола за подобна обиколка? – запитал Клиентът, който сякаш бил готов начаса да влезе в първия изпречил се автосалон и да си я купи
- Порше би ви свършила най-добра работа, ама няма къде да си сложите багажа...- казал Майкъл с нескрита ирония, присъща за него в такива моменти
Като наближили Цюрих, Клиентът потретил въпроса си и Майкъл категорично отклонил
- Съжалявам, казал – имам вече подписан ангажимент в Сицилия.
Върнал се в Лондон.
На другия ден летял за Италия, където го чакали 12 нови-новенички опел-вектри. Те трябвало да бъдат показани на публиката, а на хората - да им стане ясно колко велики са новите “вектри” пред старите “кавалери”...
Така минали дни и седмици. От онези дни на реклама и демонстрации му останал този часовник. Подалрили му го след като успял да подхлъзне /нарочно/ един “кавалер” при лотосовия тест...
Сега часовникът е пак в чекмеджето. Седи си там и му напомня ...За какво ли ?...За г-н Луна?
Като отишъл да се разплатят с госпожата, Майкъл се позабавил с формулярите, а тя го стрелна в упор:
- Е как беше?
- Е някак си мина, слава Богу – смотолевил Майкъл – а кой е този г-н Луна?
- Ти шегуваш ли се, човече? Къде ти е акълът? Два дни си возил един екс премиер министър на Пакистан и не си разбрал...
Сетих се за тази случка не знам защо. Може да е покрай филма за Ганди, който показаха навръх Коледа. Може да е просто така...
След 9 месеца Майкъл научил от вестниците , че г-н Noon вече не е между живите. Починал от рак на белите дробове след продължително лечение в Щатите...

Ани Койчева

източинк ЛИТЕРНЕТ 2006

"Наши на Острове" - как се щурмува фабрика с нелегални имигранти

2008-07-16T14:24:00.000-07:00

Вчера работният ми ден започна много рано с пътуване още в пет сутринта, а в седем, точно както бяха изискали от мен, се озовах на сборния пункт। Първото нещо, което се случи бе, че ни раздадоха бронирани жилетки। Почакахме около половин час, а в това време сданието се изпълни с едри, яки млади мъже, спортни, силни и внушаващи страх и респект с различен цвят на кожата, националност и вероизповедание, но всички до един - лоялни към държавата и ведомството, в което работим। Потеглихме около осем часа към мястото, където трябваше да получим инструктаж। Нашият камион беше 9 по ред, след нас имаше още десетина। Пристигнахме в селото, а недалеч беше и клубът, който вече беше пълен с хора - други участници в акцията। Към десет часа започна инструктажът, а клубът непрекъснато се пълнеше с новопристигащи. На дъска в центъра на залата бяха закачени снимка и карта на нашия “обект”, които даваха представа за етажите, изходите и входовете, както и за двора, склада, оградите и изхода към улицата. По едно време преброих около двеста човека в клуба. Оказа се, че това е най-мащабната акция за последните 10 години, в която взимаха участие 8 ведомства, ръководени от регионалните Изпълкоми за Пограничен контрол. Акцията трябваше да започне в 11.00 и да обхване едновременно 4 града в Англия и Уелс.
След половин час се отправихме към нашия "обект". Колоната от камиони и полицейски коли изпълни цялата улица, но колите не бяха маркирани и минувачите не ни обръщаха внимание...или поне на мен така ми се стори.Пъплехме бавно напред, движението беше много натоварено. Спряхме и зачакахме. По улицата се зададе кола на UPS, която сигурно идваше да достави поща, после се появи тир на ARGOS, а след него и други тирове, които явно идваха да натоварят стока.
От мястото, където спряхме, видях ясно как полицаите изведнъж отвориха вратите на колите и се втурнаха тичешком към входа на обекта. Всичко това се случи мигновено. Бяха толкова много и действаха така светкавично, че никой не би си помислил дори да окаже съпротива.
След около половин час ни беше даден знак, че може да се влезе в обекта.
Стотината работници, както още си бяха с галоши и мрежички по главите, бяха натикани в столовата на втория етаж. Помещението беше претъпкано и задушно. Полицаи вардеха двата изхода. Срещу столовата имаше стаи, обозначени с табели: “стая за молитви”, “стая за почивка на шофьорите”, “стая -сушилня” и прочие, но последните не бяха никакви стаи за молитви или за почивка на никакви шофьори, ами в тях живееха част от работниците. “Наемателите”, зашеметени от това което ставаше, седяха по креватите, а полицаи ги вардеха отвън. Никой не обелваше дума. По стените над леглата се виждаха снимки на роднини, семейства и приятели. Пред вратите по коридора се вългаляха стари броеве на руски вестници и списания и един украинско-руски речник.
След броени минути целият етаж беше преобразуван. Извадихме пейки и маси от столовата и ги подредихме в коридора, готови за провеждане на разпитите.
Стаята “за пране” се превърна в диспечерски пункт за приемане и подаване на инструкции, а в една от “спалните” се правеха снимки и снемаха пръстови отпечатъци.
След 5 часа работа, интервюта и разпити се оказа, че голяма част от работниците бяха влязли нелегално в страната, а други – макар и с легални паспорти, нямаха разрешение за работа. Имаше и напълно законни, но те наброяваха само 10-12 човека.

Интервюиран D.G.T

“ Роден съм в Молдова на 12 юни 1985г. През 2001 нашите се разведоха и аз се преселих в Румъния. От 2004-та съм с румънски паспорт. Дошъл съм в Англия да работя. Като почнах първата седмица, управителят дойде и каза, че ще ни уреди документите за работа, но трябва да му платим по 1000 лири на човек. Има много момчета от нашето село, които са работили в тая фабрика и са доволни. Работим по 15-18 часа на ден, 6 дни в седмицата. Плащат ни по 250-300 лири на седмица. Получаваме си парите в брой. Мисля да купя кола и да пътувам наобратно с нея.”

Интервюиран R.P.I

“Казвам се R P I роден съм в Минск на 2 май 1979, но вече не живея там. Коя е столицата на Латвия? Ами не мога да си спомня сега. Какъв език говоря? Ами руски.Защо не говоря латвийски? Ами аз съм в Латвия отскоро и не съм имал възможност да изуча латвийски. Тука сме от януари тази година. Работим и сме добре. Няма работа за руснаци в Латвия. Тук работата е понякога 18-20 часа на ден и взимаме по 300 лири на седмица в плик. Началникът ми даде една стая във фабриката и му плащам 30 лири на седмица, иначе навън излиза два пъти по-скъпо.”

Интервюиран O.A.P

“Какъв език говоря? Говоря фарси. Какъв съм по народност? Румънец. Какъв ми е паспортът? Румънски. Къде е издаден? В Румъния.Защо да говоря румънски? Нали казах - говоря фарси. Иначе съм от Иран. Имам един приятел, той е женен за една братовчедка, той ми каза за фабриката. Дойдох през декември със самолет. Къде кацнах? На Гатуик. Какво направиха с паспорта ми? Погледнаха го и ми го върнаха. Къде отидох после? Взех автобуса за ХХХХХфийлд. Какво стана после? Моят човек ме чакаше на автогарата. Кога почнах работа? На другия ден. Дали са ми дали договор? Не дават договори тук. Но и аз не съм дошъл за договори, а да работя. Как се казвам? Пише в паспорта. Не е вярно, че е фалшив!”

ПОСЛЕСЛОВ

По добре или не до там добре познати вам причини не споменах интервюираните М।Д О।Д Ж।Г и още двамина Таврийски българи। Покрай сухото гори и суровото। Иди и обяснявай после на английските власти как след първи януари २००७ г българското правителство припознало най-сетне забравените ни сънародници, та им спретнало и по едно европейско тескере, за да могат за пътуват в Европа। Че нали иначе се водят молдованци।

Не споменавам и за Милен, обиденото турче от шуменските села, което се върна немил-недраг и насила продаде колата, която бе купил със скътани парици...

Не споменавам и за още толкова други неща।

Защото "трябва да бъдем политически коректни"। така ни учат тук.

Вж доклада “Съвременни форми на робския труд в Англия” – страница 20-21 :

http://www.antislavery.org/homepage/resources/PDF/Trafficking%20for%20Forced%20Labour%20UK%20Country%20Report.pdf